Дванадесет месеца (част 2)

29.04.2026 | Анонимен

Върнах се в стаята си, съблякох се и влязох под душа. Но мислите ми все още бяха в стаята на Лазар. Докато се сапунисвах, си представях неговите ръце върху тялото си. Докато стоях над мивката, загърната само с кърпа, си представях как той се приближава отзад и я разхлабва. Легнах си и се опитах да чета, но думите не значеха нищо. Бях едновременно развълнувана и ужасена. Прекрачих граница, от която няма връщане. „Това трябва да остане зад гърба ни!“ – повтарях си аз, опитвайки се да заспя.

Но сънят не идваше. Въртях се цял час – ту ми беше горещо и свалях ризата, ту ме втрисаше и дърпах одеялото до брадичката. Накрая, изнервена и жадна, станах. Навлякох една тениска и излязох в коридора. Тъкмо хванах дръжката на банята, когато чух вратата зад мен да се отваря.

- Лили...
- Какво има? Защо не спиш? – попитах, без да се обръщам.
- Не мога. А ти защо не спиш?

Не отговорих. Усетих пламенния му поглед да ме изгаря от глава до пети, докато се приближаваше. Влязох в банята, но той не ми позволи да затворя вратата – вече беше вътре.

- Лазар, стегни се и отивай да си лягаш! – казах строго и пуснах крана на чешмата.

Реших да го игнорирам. Наведох се над мивката, за да пия вода от шепите си, но той не се поколеба. Застана зад мен, падна на колене и заби юмруци в задните ми части. Изправих се като ужилена, но преди да успея да се обърна, усетих топлото, влажно докосване на устните му върху кожата си.

- Стига! – изкрещях, но гласът ми не звучеше толкова убедително, колкото ми се искаше.

Лазар ме гледаше с неистов, умолителен поглед. В този миг той не приличаше на моя малък брат.

- Бих искал... да ти се отплатя. – промълви той.

Идеше ми да се разсмея, но се въздържах. Беше толкова искрен и мил, а вината... вината беше изцяло моя.

- Няма за какво да ми се отплащаш, лигльо! – сопнах му се аз.

Никога през живота си не бях го наричала така. Беше опит да си върна контрола, който се изплъзваше между пръстите ми.

Той мълчеше с наведена глава. Тъй като беше само по боксерки, забелязах как ерекцията му опъваше плата като палатка. „Гори го отвътре!“ – помислих си и това само ме разпали още повече.

- Нахален лигльо! – извиках аз, повишавайки тон.

Започна да ме забавлява. Знаех, че не трябва да го правя, че се бях зарекла това да е краят, но нещо ме дърпаше напред и не исках да спирам. Разумът остана някъде далеч зад мен.

- Това ли те притесни? – попитах грубо и леко ритнах с пръсти набъбналите му боксерки.
- Извинявай... – провлече той и се опита да се изправи.
- Извинявай за какво? Погледни ме в очите! – креснах аз и пристъпих към него, изваждайки го от равновесие.

Той падна по дупе на студения под. Сложих ръце на хълбоците си и го затиснах с присъствието си.

- Извинявай! – повтори той с виновен поглед.

Бутнах го в гърдите с крак, принуждавайки го да се подпре на лакти.

- Легни там!

Той се подчини незабавно, лягайки по гръб. Натиснах гърдите му с босия си крак, приковавайки го към пода. Лицето му беше пурпурно.

- А сега ми кажи, защо стана?
- Ами... защото... ти си ми...

Ударих го леко с крак по бузата.

- Какво? Защото съм ти сестра ли?
- Не... но ти ме побърка. – измънка той.
- Как се казваш, нахален лигльо?
- Лили... извинявай.
- Извинявай, извинявай... – имитирах го аз. - Говориш твърде много, а не казваш нищо конкретно.

С едно движение свалих бикините си и ги ритнах настрани. Лазар впери широко отворени очи в мен. Влязох в ролята си напълно.

- Какво, никога ли не си виждал путка? О, да... не си! Лигльо!

Паднах на колене и седнах право върху лицето му. Усетих горещия му дъх върху кожата си, последван от плахото докосване на езика му. Завъртях бедра, разтривайки се в него.

- И как ще се съпротивляваш сега? Ще седя на лицето ти цял час!

Той промърмори нещо неразбираемо, заглушено от слабините ми. Движех се бавно, размазвайки соковете си по цялото му лице. Зарових пръсти в косата му, а с другата ръка галех гърдите си под тениската. Носът му се плъзгаше по клитора ми при всяко мое движение. Не се шегувах – смятах да го държа там, докато не ме изпие до последната капка. Той лежеше послушно под мен, а езикът му работеше неуморно. Затворих очи, предавайки се на удоволствието.

Минутите минаваха в тишината на банята. Изведнъж ми се стори, че нещо проблесна през затворените ми клепачи. Отворих очи рязко.

На вратата, точно пред мен, стоеше женска фигура. Камерата на телефона ѝ беше насочена право към нас. Погледите ни се срещнаха за миг, след което тя изчезна зад стената. Подскочих като попарена и хукнах към вратата.

- Кристина!

Изскочих в коридора полугола точно навреме, за да я видя как се спуска по стълбите.

- Кристина, чакай! – виках след нея, но тя вече беше на първия етаж.

Чух рязкото щракване на ключа точно преди да стигна до дръжката на стаята ѝ.

- Кристина, отвори! – блъсках по вратата.
- Сега си прецакана! — долетя гласът ѝ отвътре.
- Хайде, моля те, отвори...
- Прецакахте се, глупаци! – избухна тя истерично.

Втренчих се в затворената врата. Да, бяхме се оплескали грандиозно. Погледнах към стълбището – Лазар стоеше там, блед като платно. Отидох при него и го спрях:
- Не си струва...
- К-какво ще правим сега? – гласът му трепереше.
- Нямам представа. – отвърнах и тръгнах нагоре.

Прибрах бикините си от банята, а Лазар ме следваше като сянка. Пратих го в стаята му с обещанието, че утре ще го мислим. Прекарах останалата част от нощта взирайки се в тавана. Тъкмо бях подремнала на разсъмване, когато телефонът извибрира. Беше съобщение от чичо Георги. Кратка и ясна присъда: „Когато се върнем, да ви няма.“ Кучката вече им беше пратила доказателствата.

Докато четях думите за десети път, вратата се отвори. Лазар стоеше на прага с телефон в ръка, на ръба да се разреве. Отидох при него и го прегърнах силно.

- Всичко ще бъде наред! – прошепнах, макар самата аз да не вярвах.