Дванадесет месеца (част 12)

09.05.2026 | Анонимен

Казах на „татко“, че приемам предложението за договора за доживотна издръжка. Той ми даде визитката на адвоката си – шаблонът вече е готов, адвокатът е упълномощен и остава само да въведа данните си и да подпиша.

Когато съобщих новината на Лазар, той остана вцепенен. Да кажа, че беше шокиран, би било твърде слабо.

- Шегуваш ли се? – попита той, невярващ на ушите си.
- Не.
- Шест апартамента? Откъде е взел толкова много?
- Богат бивш гастарбайтер... старо уважавано семейство. Вероятно основно от наследство.

Вече бях мислила по въпроса. Кой знае колко поколения на една уважавана градска фамилия стоят зад това състояние, което този перверзен старец ще остави на... ами, на една курва.

В края на април Лазар почти небрежно ми подхвърли, че мога да се обадя на Младен за наема. Просто казах „добре“ и не попитах нищо повече. С това сесиите с орална любов приключиха. Лъки вече си имаше приятелка, така че не беше уместно да върти свирки на хазяина ни. Разбира се, много неща в нашия живот не са „уместни“, но все пак... Реших да не отварям темата.

На първи май Лазар отиде с компания на вила, където щяха да нощуват, затова поканих Теодора у нас. Не ми се ходеше никъде, отказах всички покани – имах нужда точно от нея. Първо, чувствах, че тайните, които криех, започват да тежат на приятелството ни, макар тя да не го осъзнаваше. Всичко, което знаеше, беше онова, което ѝ бях казала още през септември. Оттогава досега бях взела изпитите си, подготвях дипломирането си, Лазар също учеше... За парите бях лаконична: „Справяме се, имаме спестявания“. А за кръвосмешението – чиста лъжа: „Не, не се е повтаряло“.

Вече нямах сили за този театър!

Второ, имах нужда от препоръка за адвокат – някой, който да прегледа договора, преди да го подпиша след празниците. Ако тя не знаеше такъв, то нейният Милен със сигурност щеше да ме насочи.

За щастие, Теодора нямаше планове за Първи май и прие поканата с ентусиазъм.

- Дай най-после да го видя това твое леговище! – каза тя.

Обеща да дойде в осем, но се появи в девет и половина – шумна и енергична както винаги, изпълвайки коридора с аромат на ванилия.

- Лили, кукло!

Прегърна ме толкова силно, че за момент ме остави без дъх.

- Извинявай, че закъснях малко.
- Няма значение! Роклята ти е страхотна!
- Харесва ли ти? – попита тя и позира с ръце на кръста.

Роклята беше черна, вталена, с дължина до прасеца. Малцина с нейните килограми биха се осмелили да я облекат, но Теодора носеше тялото си с безкомпромисна увереност. Изглеждаше дори малко отслабнала.

- А сандалите? – добави тя.
- Сандалите са стахотни!
- Мхм... – потвърди тя, раздвижвайки пръсти с яркочервен лак.

Хвърли се на дивана, а старата мебел изскърца изненадано под тежестта ѝ.

- Милен ти праща поздрави.
- Как е той?
- Слуша. – усмихна се тя. - Отпратих го за тази вечер. Казах му: „Отивам при Лили, ще търпиш до утре“. Не възрази.
- Разбира се, че не. – обадих се от кухнята, докато приготвях чашите и бейлиса.
- Пак пита дали имаш нужда от помощ.
- Мило от негова страна. Но съм добре. Финансово, имам предвид.
- Аха. Добре.

Дали не долових нотка на ирония в гласа ѝ?

- Имам едни замразени банички, само трябва да ги пъхна във фурната.
- Остави ги сега! Може би по-късно.
- Добре.

Седнах до нея на дивана.

- Как си, какво ново? – попита тя.

Въздъхнах дълбоко.

- Всякакви неща. И ти дължа извинение, защото... не бях съвсем честна с теб.
- В какъв смисъл?

Въздъхнах отново и започнах да говоря. Говорех и говорех – от самото начало. За „татко“, за Лъки, за Кристина, за Жасмина... Всичко. Не ми беше приятно да я гледам в очите, затова блуждаех с поглед навсякъде другаде. Когато все пак я поглеждах, лицето ѝ беше безизразно и това ме тревожеше. Тя само вметваше подвъпроси, изискващи още детайли. В един момент осъзнах, че това все по-малко прилича на признание и все повече на разпит, целящ да установи точните факти и степента на вината ми. Но нямах нищо против – чувството за вина в мен беше по-силно, отколкото предполагах. Мракът се спусна и ние останахме в полумрака, омекотен само от приглушената светлина от улицата и случайните проблясъци на запалката на Теодора, докато палеше поредната цигара, а аз продължавах да изхвърлям всичко от себе си.

Когато завърших историята си с едно кухо „ето, това е“, настъпи тежка тишина.

За да я прекъсна, промълвих:
- Ще сложа баничките да се пекат.

Станах и отидох в кухнята. Светлината на лампата ме заслепи за миг. Включих фурната да загрява и започнах да подреждам баничките в тавата. Теодора влезе след мен.

Наблюдаваше ме мълчаливо няколко секунди, преди да проговори:
- Колко пъти те питах какво ново?
- Много пъти, но...
- И какво ми казваше?
- Нищо.

Отново тишина.

Тъкмо свърших с баничките и казах с нервна усмивка:
- Пресъхна ми устата от говорене...

Взех чаша и пуснах чешмата. Теодора застана до мен, спря водата, взе чашата от ръката ми и я изля в мивката.

- Теодора, какво...
- Питах ли те дали пак имаш нещо общо с брат си?
- Пита ме.
- И какво отговори?

Тя застана точно пред мен, надвисвайки със своите 185 сантиметра, така че се почувствах като малко момиче. Миришеше на тютюнев дим и силен парфюм.

- Казах, че няма нищо.
- Че няма нищо ли? Че нищо не се е случвало?
- Казах, че нямам нищо общо с него...
- Излъга ме.

Наведох глава.

- Да.
- Погледни ме в очите и ми кажи защо го направи!

Вдигнах поглед. Теодора беше сериозна. Вбесена. Никога не бях я виждала такава.

- Излъгах те... много съжалявам. Но...

Тя ме удари. Не беше силен удар, по-скоро символичен, но ме изненада напълно.

- Няма „но“!
- Съжалявам, просто ме беше срам.

Веднага последва втори шамар, този път по-солиден.

- А не те ли е срам от това, което правиш?

Замълчах и забих поглед в пода.

- Погледни ме и ми отговори!

Направих го, въпреки че усещах как сълзите се събират в очите ми.

- Срам ме е.
- Пак лъжеш! – каза тя и ме удари отново.

Този път беше силно. Бузата ми пламна, а косата ми се разпиля по лицето.

Да, отново излъгах. Не ме беше срам. Вече нищо не ме притесняваше. Исках наказание и исках точно Теодора да ме накаже. Погледнах я предизвикателно в очите.

- Не, не ме е срам! Е, и?

Щом изрекох това, Теодора отстъпи половин крачка назад и ми завъртя такъв шамар, че главата ми отскочи. Беше тренирала волейбол години наред... какво повече да кажа. Въпреки че всичко това приличаше на театър, беше повече от реалистично. Тя наистина беше яростна.

Преди да успея да дойда на себе си, тя ме сграбчи за косата, дръпна ме към кухненската маса и ме притисна с лице към плота. Свали анцуга и бикините ми до коленете. Чух тракане зад гърба си – Теодора вадеше дървена лъжица от сушилника. С едната ръка затисна главата ми към масата, а с другата вече се замахваше... Ударът изобщо не беше символичен. Дървото се стовари върху дупето ми с остър звук. Изстенах и инстинктивно се опитах да се изправя, но тя ме натисна обратно.

- Десет удара на рунд, момиче. По-добре мирно.

Последва серия от удари – по пет на всяка страна, жестоки и безпощадни. Колкото и да се опитвах да стискам зъби, всеки удар изтръгваше стон от гърлото ми. Когато приключи, дишах тежко, а кожата ми гореше, обляна от пулсираща топлина. Усещането беше странно освобождаващо.

- Точно така! А сега заставай на колене и моли за прошка!
- Няма да го направя. – промълвих на инат.
- Тогава още десет!

Преди да си поема дъх, нов удар ме прониза, след него още един, и още един... Пищях от болка, тялото ми се гърчеше под ръката ѝ.

Към шестия удар не издържах:
- Ще коленича, Теодора! Ще коленича, моля те, спри!
- Каквото и да правиш, първо ме остави да довърша! – отвърна тя хладно и продължи наказанието докрай.

След последния удар притиснах длани към седалището си. Беше нажежено, усещах как болката пулсира под пръстите ми.

- Хайде, малката, на колене!

Свлякох се безпомощно от масата на пода и се обърнах към нея, оставайки на колене. Теодора стоеше подпряна на мивката със скръстени ръце, гледайки ме отвисоко.

- Прости ми, моля те.
- Какво?
- Прости ми, че те лъгах.
- Мхм. Не съм впечатлена.
- Моля те, прости ми!
- Това е малко по-добре, но още не е точното.
- Моля те, прости ми, че те лъгах! Никога повече, кълна се!

Тя не отговори веднага. Вдигна роклята си, свали бикините си и разкрачи мощните си бедра, разтваряйки устните си с пръсти. Гледах я вцепенена.

- Ела по-близо!

Приплъзнах се между краката ѝ, готова жадно да се притисна към нея, но тя веднага ме хвана за косата и дръпна главата ми назад.

- Кой ти е разрешил?
- Извинявай...
- Отвори устата. Още!

Държеше главата ми наклонена назад, а устата ми беше широко отворена точно под нея.

- Каза, че си жадна? – чух гласа ѝ и в следващия миг гореща струя урина се изля право в гърлото ми. - Гълтай, мръснице!

И аз преглъщах. Имаше остър, солен вкус.

- Какво ще кажеш сега?
- Б-благодаря ти...
- Сигурна съм, че искаш още, нали?
- Да.
- „Моля те“, кажи!
- Моля те... изпикай се в устата ми.

Гласът ми трепереше, прегракнал от вълнението, което ми донесе това крайно унижение. Бях наполовина луда, напълно покварена. Теодора „пусна чешмата“ докрай и остави струята да тече и тече. Гълтах колкото можех, но усещах как течността се стича по брадичката ми и мокри блузата ми. Глътка след глътка се примирих напълно, пиейки урината ѝ, сякаш беше живителна сила. За щастие, тя скоро се изпразни, иначе на пода щеше да се образува огромна локва. Теодора ме дръпна за косата нагоре, принуждавайки ме да се изправя, но аз се спъвах в анцуга и бикините, които все още висяха на глезените ми. Завлече ме в хола, тръшна се в креслото и ме свали отново на колене между разкрачените си крака.

- Ближи сега! – заповяда тя кратко.

Хвърлих се върху мократа ѝ плът като гладна хиена. Не оставих нито милиметър необлизана кожа. Тя притискаше главата ми с две ръце и ме насочваше както пожелаеше. Пъхнах ръка между собствените си крака, търсейки пулсиращата си вагина. Докато въздишките на Теодора се усилваха, аз обхождах клитора ѝ все по-енергично, накрая прокарах върха на зъбите си по него. Това беше ключът. Когато оргазмът я връхлетя, тя изкрещя и заби пети в хълбоците ми, натискайки лицето ми в себе си. Свърших мигновено, с нос, заровен дълбоко в нейната путка.

Когато главата ми се проясни, ме напуши смях – от чисто удоволствие и облекчение. Целунах вътрешната страна на бедрото ѝ и най-после погледнах лицето ѝ. Теодора ме гледаше с блестящи очи и лека усмивка, сякаш сама не вярваше на това, което току-що бяхме направили.

- Лили, ти си една...
- ...мръсна малка кучка. – довърших вместо нея.

Тя взе лицето ми в шепите си, наведе се и ме целуна нежно.

- Още ме щипе! – признах аз, имайки предвид ударите.
- Ммм, и така трябва, мръснице! А сега иди избърши пода в кухнята... И хайде, най-после да ги изядем тези банички.