Дванадесет месеца (част 9)

06.05.2026 | Анонимен

В средата на март получих съобщение: „Продаваме къщата. Все още има някои ваши вещи, елате да си ги вземете, ако искате.“ Беше от Кристина.

Гледах дисплея, сякаш бях получила сигнал от чужда цивилизация, а не от собствената си братовчедка. Значи Георги и Милена продават къщата. Защо – нямах представа. Още по-странно беше, че Кристина ни кани да вземем неща, с които се бях сбогувала мислено преди половин година. Мислех, че отдавна са в контейнера за боклук. Първоначално реших да игнорирам съобщението, но след кратък размисъл прецених, че е време да се държа като зрял човек. Обадих се на Кристина.

- Ало?
- Здравей, Кристина. Какви са тези вещи? – минах направо на въпроса.
- Не знам точно... някакви книги, дребни неща от гардероба...
- Мхм... И защо продавате къщата?

Очаквах да ме среже с нещо от рода на „какво те засяга“, но тя прие разговора изненадващо зряло. Гласът ѝ звучеше по-скоро безразлично, отколкото неутрално.

- Георги и Милена се развеждат. – каза тя с равен глас.

Онемях за момент. Не че бракът им някога ми се е струвал хармоничен, но не бих го нарекла и дисфункционален. Рядко се караха, макар че топлина почти липсваше. Бяха по-скоро бизнес партньори, отколкото съпрузи.

- Аха... – успях да кажа най-после. - Кога е удобно да дойдем?

Реших да не коментирам новината за развода. Просто не знаех какво да кажа, а и не ме интересуваше особено.

- Татко вече се изнесе, а Милена е на семинар. Можеш ли утре?

Това означаваше, че Кристина е сама в къщата.

- Може би. Към три часа добре ли е?
- Да.
- Добре. Чао.
- Чао.

Следващите няколко минути просто седях и гледах в една точка, превъртайки в главата си току-що приключилия разговор. Не можех да се отърся от усещането, че инцидентът с мен и Лазар е бил катализаторът на всичко, което се е случило в онази къща, след като ни изгониха. Но какво точно и как – нямах представа. Озадачаваше ме и фактът, че Кристина изобщо ме потърси. Бях почти сигурна, че книгите и „дреболиите“ са само повод. Любопитството беше единствената причина да приема поканата.

Съобщих на Лазар вечерта, когато се прибра от училище. Той беше изненадан, но категорично отказа да дойде с мен. Беше раздразнен и отряза предложението ми още преди да довърша изречението.

- Виж, няма да ти нося нещата на гръб. Сигурен ли си, че няма да дойдеш?
- Сигурен съм.
- Може би Кристина иска да те види? – подхвърлих аз.
- Аха, сигурно... – отвърна иронично той.
- Може би иска да я чукаш? – продължих да се шегувам, опитвайки се да разведря обстановката.
- Искам да чукам само теб! – отвърна той веднага, почти предизвикателно.

„О, не, не! Това не е нормално. Наистина не е.“ – помислих си.

- А аз мислех, че просто искаш да смучеш члена на Младен?

Той млъкна. Шах и мат! Не започвай война с мен, момче!

- Шегувам се, Лъки! Хайде, кажи какво ти е? Всичко наред ли е в училище?
- Всичко е наред.
- Намери си момиче, Лъки. Сериозна съм!

Той просто превъртя очи и се прибра в стаята си.

„Боже, този разговор се оказа по-напрегнат и от този с Кристина.“ – помислих си.

***

В три часа на следващия ден паркирах пред старата ни къща. Все още пазех ключовете, но реших да звънна. Когато чух бръмченето на ключалката, бутнах вратата и влязох в двора. Обзе ме странно, необяснимо чувство, което знаех, че ще се засили, щом престъпя прага. Кристина излезе на верандата, докато изкачвах стъпалата.

- Здравей! – казах аз.
- Здравей! – отвърна тя.

В този поздрав нямаше нито топлина, нито студ. Сякаш просто продължавахме вчерашния си разговор по телефона. Възелът в стомаха ми се стегна още повече, когато влязох в познатия хол.

- Нещата ви още са в твоята стая. – подхвърли тя.
- А, добре!

Изкачих стълбите, а Кристина ме следваше мълчаливо. Стаята беше точно такава, каквато я помнех, само дето личеше, че отдавна никой не живее в нея. Бюрото беше празно, осветено от правоъгълник светлина от покривния прозорец, а рафтовете зееха полупразни.

- Лазар не пожела ли да дойде?
- Не. Каза, че нищо не му трябва.

Започнах да преглеждам книгите и да вадя по някоя тук-там, макар да знаех, че не ми трябват. Вероятно щяха да се озоват в първия срещнат контейнер. Кристина стоеше на прага, облегната на касата на вратата. Всичко в нея подсказваше, че иска да каже нещо, но не знае откъде да започне.

- Искаш ли нещо за пиене?
- Не, благодаря. Защо се развеждат? – трябваше аз да отворя темата.

Зададох въпроса небрежно, без да откъсвам поглед от рафта. Последваха няколко мига тежка тишина.

- Дълга история... – каза накрая Кристина.

Отново млъкнахме. Започнах да ровя в кутията си с бижута.

- Как е Иво? – попитах само за да убия тишината.
- Вече не сме заедно.
- Мхм.

Нямах коментар. Винаги се бях чудила как изобщо се събраха – Кристина може да е повърхностна, но не е глупава, докато Иво е направо ограничен.

- Милена твърди, че Георги те е малтретирал сексуално.

Това дойде от нищото. Накрая се беше престрашила да проговори.

- Моля? – попитах, най-после я погледнах.

Тя ме гледаше, без да мига. Очите ѝ обикновено бяха светлосини, но сега зениците ѝ бяха толкова разширени, че синьото беше просто тънък кръг около чернотата. „Надрусана е!“ – помислих си.

- Кристина, не! Не е. Това са абсолютни глупости!

Тя не каза нищо, но не откъсваше очи от мен, сякаш се опитваше да проникне в лъжата ми. Но аз не лъжех. Много неща можеха да се кажат за Георги, но не и че е сексуален насилник.

- Не точно, Кристина. Откъде дойде това?

Тя погледна надолу.

- Той те сексуализираше от ранна възраст, затова стана такава.

Намръщих се. „Такава“? Какво трябваше да означава това? В същото време изречението на Кристина прозвуча подготвено предварително, сякаш самата Милена говореше през нея.

- Слушай ме добре: между мен и Георги никога, абсолютно никога нищо не се е случвало.

Приближих се към нея, изричайки всяка дума бавно, с паузи, сякаш исках да ги забия една по една в главата ѝ. Кристина не вдигна поглед, но забелязах как лицето ѝ се сгърчи. Щеше да се разплаче всеки момент. Почувствах съжаление. Тя прекара пръсти по очите си, опитвайки се да сдържи сълзите. Сложих ръка на рамото ѝ.

- Нямам причина да те лъжа, наистина! – казах аз.

Изведнъж тя ме прегърна. Никога през живота си не бяхме се прегръщали. Объркана, отвърнах на прегръдката.

- Съжалявам, наистина! Съжалявам за всичко! – казах, без да знам какво друго да добавя.
- Съжалявам. – прошепна тя.
- Няма проблем.
- Съжалявам. – повтори тя.

Объркана, я потупах по гърба, мислейки как да се измъкна от тази неловка ситуация. Не ми трябваше нейното извинение, нито изпитвах удовлетворение от този странен емоционален срив. И докато мислех какво още да ѝ кажа, тя изведнъж обхвана лицето ми с ръце, притисна отворените си устни към моите и пъхна езика си в устата ми.

Отдръпнах се рязко, направих две крачки назад и я погледнах с удивление.

- Кристина... недей!
- Лили... – каза тя сякаш в транс и буквално се нахвърли върху мен отново.

Изгубих равновесие и се ударих в масата. Не можех да мръдна, а Кристина притисна тялото си към мен. Пъхна едната си ръка под якето ми, обгръщайки кръста ми, докато с другата държеше главата ми, пръстите ѝ се потопиха в косата ми и ме целуваше диво, стискайки устните си в моите.

- Крис... спри! – едва успях да изрека, преди езикът ѝ отново да проникне в устата ми, изсумтявайки като паническа змия.

Не исках да бъда твърде груба, затова може би се опитах да я отдръпна прекалено нежно, докато горещият ѝ дъх навлизаше в устата ми. Това е проблемът с мен. Колкото и събрана и рационална да изглеждам за себе си, винаги сякаш съм само на няколко секунди разстояние от бездната.

Освен това, Кристина ухаеше толкова добре. Първо спрях да се съпротивлявам. После отвърнах на целувката.

Вкарах езика си в устата ѝ и го преплетох с нейния. Спуснах ръцете си и сграбчих стегнатото ѝ дупе. Когато усети, че се предавам и отвръщам на напора ѝ, Кристина стана още по-страстна. Започнахме да събличаме дрехите си, без да прекъсваме целувката. Движенията ни бяха трескави, нетърпеливи, едва контролирани. Кристина беше напълно гола, когато коленичи пред мен и започна да разкопчава дънките ми. Зимното ми яке беше на пода, пуловерът също. Тялото ми беше голо, а зърната ми – твърди и свръхчувствителни. Събух маратонките си, без да развързвам връзките. Кристина свали дънките и бикините ми и се нахвърли върху мен жадно. Поглъщаше устните ми, а аз вдигнах единия си крак върху стола, за да ѝ дам пълен достъп. Пръстите ми бяха забити в гъстата ѝ коса. Тя ближеше вагината ми като луда. Гледайки я как е коленичила така, гола, с лице, изчезнало в моя хълм на Венера, чувствах, че губя разсъдъка си.

В един момент тя прошепна задъхано:
- Седни на лицето ми... седни на лицето ми... точно така...

Първоначално не разбрах, но после осъзнах какво означава това „така“. Позата, в която Лазар ни намери в банята. Повалих я на пода и разположих дупето си върху главата ѝ. Седнах на лицето ѝ и започнах да се трия в нея. Тя беше невероятно гъвкава! Изплези език и аз правех каквото пожелая – притисках устните и клитора си върху него, блъсках се в нея. Облегнах се с длани върху гърдите ѝ и започнах да ги мачкам. Тя разтвори краката си и започна да мастурбира диво с двете си ръце. Дръпнах зърната ѝ толкова силно, че тя изкрещя, но веднага запуших устата ѝ, спускайки ханша си още по-ниско. Размазвах се върху лицето ѝ, оставяйки следите си по нея...

Когато докоснах своя клитор, знаех, че няма да издържа дълго. Кристина също беше на ръба. Тя стенеше под мен, мастурбирайки все по-ритмично и настървено. Кулминацията я настигна първа – тялото ѝ започна да потрепва, а вибрациите от вика ѝ преминаха през цялата ми путка. Тогава вълната заля и мен. Яздех лицето ѝ, сякаш исках да я задуша. Крещях с целия си глас. Толкова много пъти в тази къща, в тази стая, бях свършвала в пълна тишина, хапейки възглавницата или криейки се под одеялото. Сега изпуснах този оргазмен вик, за да компенсирам за всяка секунда потискане. Свободата, която почувствах в този миг, беше неописуема!


Изчаках малко, преди да сляза от главата на Кристина. Седнах на пода, облегната на леглото, и я наблюдавах как се опитва да си поеме дъх. Очите ѝ бяха затворени, устните – разтворени, а голите ѝ гърди се издигаха и спускаха учестено. Оргазмените вълни в мен затихваха като далечно ехо.

Кристина най-после се обърна настрани, после се изправи на ръце и колене. За няколко секунди, все още с притворени очи, тя успокои дишането си. Помислих си колко „хубаво“ щеше да бъде, ако Лазар беше тук – да я обладае отзад, да не ѝ позволи да дойде на себе си!

Щом отвори очи, тя започна да събира дрехите си от пода. Стана и излезе от стаята напълно гола, с купчината плат в ръце. Не ме погледна нито веднъж.

Беше време и аз да си тръгвам. Облякох се бавно, потънала в мисли за случилото се. Какъв проклет обрат! Взех дузина книги и кутията за бижута, слязох долу и видях, че Кристина вече ме чака, също облечена. Тя се приближи мълчаливо и ми подаде плик.

- Какво е това?
- Вземи го. Не го отваряй сега. Прочети го, когато се прибереш.

Излязох на верандата и хладният въздух докосна лицето ми.

- Винаги си била толкова... „праведна“. Завиждах ти. – чух гласа на Кристина зад гърба си.

Обърнах се объркано, но тя тъкмо затваряше вратата. Ключалката щракна. Стоях там няколко секунди, опитвайки се да разшифровам думите ѝ, преди да прекося двора. Хвърлих книгите в багажника и се качих в колата.

Да, по всички стандарти аз трябваше да бъда образцовата дъщеря, а Кристина – проблемната. Но аз не бях истинска дъщеря на Георги и Милена, затова никога не бях мислила за това. Не ми беше минавало през ума, че Кристина може да ми завижда. Никога не бях се виждала като примерен човек... и се оказах права, нали?

Но пликът... Не издържах и го отворих още там, зад волана. Вътре имаше два листа хартия – разпечатан имейл. В заглавието видях адреса на Георги и непознат за мен подател. Датата беше 12 ноември миналата година. Започнах да чета и с всяко изречение усещах как кръвта се оттича от лицето ми. Погледнах края на втория лист. Подписът беше: „Гери“. Гергана. Майка ми.

Прочетох писмото веднъж, втори път, трети... После излязох от колата и отново звъннах на вратата на къщата. Кристина реши да не ми отваря. Върнах се зад волана, прочетох текста още няколко пъти, преди най-после да запаля двигателя и да потегля към вкъщи.

По пътя едва не отнесох една възрастна жена на пешеходна пътека, но в крайна сметка пристигнахме цели – аз, колата и съгражданите ми. Не смятах да казвам на Лазар какво се случи между мен и Кристина – това вече не беше най-важната тема. Може би някой ден щях да му споделя, но не и сега.

Когато влязох в хола, Лазар седеше на дивана с купа в ръка и обядваше. Веднага ме стрелна с красноречив поглед, който питаше: „Как мина?“. Седнах до него и му подадох листовете.

- Кристина ми даде това. Прочети го.

Той остави купата и взе писмото внимателно, сякаш беше заложен капан. Наблюдавах реакцията му: първо беше объркан, после замръзна, прескочи до края на имейла, върна се на първата страница и довърши четенето с помръкнало лице. Мина през абсолютно същите етапи като мен. Накрая ме погледна и вдигна листовете между нас.

- Какво е това?
- Точно това, което изглежда.
- След десет години?
- Единадесет. – поправих го аз.

Когато Гергана замина за Австралия, поддържахме някакъв контакт известно време. Празници, рождени дни... изпращаше и по малко пари. А после, почти изведнъж – нищо. Пълна тишина.

- Той ѝ е писал. – каза Лазар.
- Да. – потвърдих аз.

Мислех, че Георги отдавна е прекъснал всякакви връзки със сестра си. Може би беше вярно, но това писмо очевидно беше отговор на нещо, което той ѝ беше изпратил по-рано. В текста имаше индикации, че наистина не са общували с години, но това вече нямаше значение. В писмото майка ми се опитваше да омаловажи всичко, представяйки инцидента между мен и Лазар като нещо, което не бива да се приема чак толкова трагично. „Случва се, Боже мой, те все още са деца...“ Представях си как Георги е псувал, докато е чел тези редове.

Тя дори поемаше част от вината върху себе си, заявявайки, че е сигурна в отличните му качества на настойник. Но цялото това посипване на главата с пепел беше само подготовка за същинската част: молбата да преосмисли решението си, да ни прости и да ни върне обратно у дома.

- И сега какво? Иска да се връща ли? – попита ядосано Лазар.
- Изглежда, че да. – кимнах аз.

Предполагайки, че Георги ще остане непреклонен, накрая тя му съобщаваше, че планира да си дойде в България догодина и искаше някакъв начин да се свърже с нас. Излишно е да казвам, че Георги беше игнорирал и тази молба. А защо изобщо ѝ беше писал в началото – това оставаше загадка. Може би просто е бил отчаян и не е знаел какво да прави.

Лазар хвърли листовете на масичката и скръсти ръце, загледан намръщено в пода.

След като мълчахме известно време, той най-после ме погледна и попита:
- Ти искаш ли да я видиш?

Свих рамене.

- Не знам. А ти?

Той поклати глава, но след двадесетина секунди добави:
- И аз не знам.

Станах от дивана, взех листовете и ги прибрах в чекмеджето на скрина, където държим парите.

- Добре, ще помислим. Тук са, ако решиш да ги четеш пак.

Знаех, че любопитството му ще се окаже по-силно от гнева.