Дванадесет месеца (част 13)

10.05.2026 | Анонимен

Когато празниците около Първи май приключиха, отидох при адвоката на „татко“ – някой си Дарко. В офиса ме посрещна един от стажантите, добродушно, почти женствено момче. Обясни ми, че адвокатът в момента има клиент, и ме покани да седна.

- Кафе, чай, сок? – предложи той.

Отказах всичко. Преброих още четирима стажанти в офиса – или по-точно стажантки, които се преструваха на много заети и сериозни. Красиви момичета. „Този Дарко добре се е обградил!“ – помислих си цинично.

Накрая вратата се отвори, клиентът излезе и се сбогува, а адвокатът насочи вниманието си към мен с усмивка.

- Лили, нали така?
- Точно така.
- Влез.

Дарко беше... ами, най-простото описание, макар и клиширано, е „впечатляващ“. Висок, с черна коса, дълбоки тъмни очи и плътен глас. На около 40 и няколко години. Седнах пред бюрото му и веднага съжалих, че не се бях облякла малко по-предизвикателно. Ако знаех какво ме чака...

- Договорът е готов, просто трябва да нанесем твоите данни. – каза той, щракайки с мишката.

Дадох му информацията, а той пусна файла към принтера.

Докато машината бръмчеше, Дарко ме погледна право в очите, усмихна се и попита:
- Как се запознахте вие двамата?

Не очаквах такъв личен въпрос. Нямах подготвен отговор. Веднага ме прониза мисълта: „Дали той знае?“, понеже Димитър беше споменал, че адвокатът му е потомък на стари семейни приятели.

- Дълга история... – отвърнах аз и махнах небрежно с ръка, усещайки как бузите ми пламват.

Рядко ми се случваше да се изчервявам така. Дарко се усмихна Любово – или поне така ми се стори в онзи момент.

Подаде ми все още топлите листове.

- Ето, прочети ги...
- Честно казано, нищо не ми говорят. Изобщо не разбирам от правни термини.
- Е, няма значение! Сигурен съм, че има и други неща, в които си много добра.

Пак тази усмивка. Директен зрителен контакт. Оплетох се още повече, преструвайки се, че не забелязвам двусмислието в думите му.

- Ами... мислех да се консултирам с още някого, преди да...
- Да, разбира се! Вземи това копие и когато решиш, ела пак, за да подпишем всичко.
- Добре.

Приключихме бързо, защото просто исках да избягам оттам. Едва когато излязох на улицата, започнах да проклинам объркването си. „Следващия път ще трябва да се постараеш повече, Лили!“ – казах си остро.

***

Още по-неприятно беше при адвокатката, препоръчана от Теодора – по-точно от нейния Милен. Една по-възрастна жена с пресипнал от пушене глас ме поздрави без сянка от усмивка. Прегледа документите внимателно. Повдигна вежда само веднъж – вероятно когато стигна до частта, в която подробно се описваше всичко, което ще получа. Промърмори иронично „мило“ под носа си и накрая ми върна договора.

- Това е. Класически договор за доживотна издръжка. Нищо особено.

Каза го с тон, който ясно заявяваше: „Губиш ми времето с глупости“. Бях сигурна, че бабата е разчела цялата история между редовете. Е, може би не всеки детайл, но същността ѝ беше пределно ясна: богат дядо на смъртно легло и „операция отвращение“ от страна на младото момиче.

Благодарих ѝ и побързах да изляза. За щастие, консултацията беше безплатна, защото жената дължеше услуга на Милен. Или просто щеше да ѝ трябва такава за в бъдеще... Както и да е, всеки има нужда от услуга понякога – от лекари, от адвокати. Точно там се вижда кой всъщност е „алфата“ в играта.

***

Следващия път, когато отидох при Дарко, бях много по-подготвена. И психически, и... естетически. След като приключихме с официалната част, той предложи да ме изведе на обяд. Отидохме в един близък ресторант и прекарахме там приятен час. Въпреки че, както казах, се бях подготвила за всякакви въпроси, той не ми зададе нито един. Дарко все пак е джентълмен.

***

В началото на юни казах на Лазар, че искам да изпратя имейл на майка ни. Отлагах го дълго, макар да бях взела решението отдавна. Той само сви рамене.

- Добре.

Лъки току-що се беше разделил с Весела и настроението му беше на нулата.

- Не ми отговаряй с това апатично „добре“. Ще го направя само ако и ти искаш.
- Добре де, пиши ѝ. – той упорито продължаваше да се преструва на безразличен.

Имейлът, който написах, беше кратък и сух. Целта ми беше просто Гергана да получи координатите ми, а оттам нататък тя да му мисли. Отговорът дойде след по-малко от половин час. Тонът беше прекалено ентусиазиран и весел, което ме подразни. Щяла да си идва в България през юли за две седмици и много искала да се видим. Поиска ми телефонния номер. Завърши писмото с „поздрави от Лос Анджелис“.

Какъв Лос Анджелис? Нали беше в Австралия? Отново ме порази фактът колко малко знаех за собствената си майка и как чичо ми, който със сигурност имаше информация, съзнателно я пазеше в тайна. От чист инат не ѝ дадох телефона си – исках да разбере, че не споделям вълнението ѝ. Просто написах: „Добре, обади се, когато си тук“. Имейлът ми е достатъчен.

Всичко това се случи около осем вечерта, а към десет пристигна нов имейл. Не беше от нея, а от чичо ми Георги. Само един линк – без тема, без обяснение, без поздрав. Кликнах.

Попаднах на сайт със заглавие „Ескорт дами в Лос Анджелис“. Конкретната страница беше озаглавена: „Олга – зряла славянска красота“. Възможно ли беше?

Възраст, ръст, тегло, мерки... Кратко рекламно описание. „Олга“ работи както с мъже, така и с жени. Цена на час и така нататък. А после – дузина провокативни снимки, на които лицето не се виждаше. Олга по бельо, застанала на колене. Олга напълно гола пред стената, прикрила гърдите и венериния си хълм с длани – черно-бяла, почти „артистична“ снимка. И накрая – задникът на Олга в близък план, с прашки, които едва загатват за ануса ѝ...

Извиках Лъки при мен.

- Какво има?
- Погледни това.

Той се загледа в екрана мълчаливо. Не беше нужно да казвам нищо – той веднага разбра какво гледа.

- Откъде го изкопа? – попита той с глух глас.
- Георги го прати. Не знам как го е намерил и какво иска да постигне. Може би нищо, може би просто е злобен. Предполагам, че тя му е писала, за да му благодари, че ни е свързал... патка такава!
- Откъде да сме сигурни, че е тя? – Лазар се опитваше да се хване за последната сламка. - Възрастта съвпада, но...
- Не сме сигурни, но ще разберем. Виж ето тук, тази бенка на врата, точно над ключицата. Ще проверим.

***

Минаха дни. Ходех при „татко“ много по-често отпреди, но „сесиите“ ни се промениха коренно. Вече бях по-скоро домакиня, отколкото любовница. Чистех апартамента, понякога готвех... напълно гола, разбира се. Но той не се чувстваше добре. Ставаше все по-тих и сякаш му беше достатъчно просто да ме наблюдава как се движа из стаите. В края на краищата, накрая само ме молеше да мастурбирам пред него.

Предполагах, че Жасмина все още идва, защото моето чистене беше чист театър – всичко в апартамента винаги блестеше от чистота. Питах се дали тя ще наследи всичко това, щом той си отиде. Вероятно да.

***

С наближаването на пристигането на Гергана ставах все по-нервна.
Една събота излязох с колеги и в опит да се отпусна, пийнах малко повече. Срещнахме група познати, сред които беше и Любо – мълчаливо, дългокосо момче. Вероятно дори нямаше да го забележа, ако не беше фактът, че ме гледаше като обсебен през цялото време на следването ни. Беше ясно, че ме харесва, но нямаше смелостта да направи нищо. Тъй като не го намирах за привлекателен – твърде слаб, с акне и особен поглед – никога не бях го насърчавала.

Тази вечер обаче ми беше забавно да флиртувам.

Въвличах Любо в разговорите, танцувах около него, докосвах го уж небрежно... Но единственото, което постигах, бе да го обърквам все повече. И колкото по-смутен ставаше той, толкова по-забавно ми беше на мен. Не го правех от злоба. Просто ми харесваше колко непохватно и срамежливо е това момче.

Не знам в кой точно момент реших да го „арестувам“.

Не чаках подходящ момент, а просто прошепнах в ухото му, надвиквайки музиката:
- Ела с мен.

Той ме погледна стреснато, сякаш не разбираше какво му казвам.

- Къде?
- У дома. Сега.

Колкото и да беше изненадан и свит, разбира се, не можа да ми откаже. Казах на компанията, че с Любо излизаме за малко, на което те реагираха с истински шок – дори по-голям от този на самия него. Видях как приятелите му го потупват по гърба и кимат одобрително. Мъжка подкрепа... Моите приятелки обаче ме гледаха така, сякаш напълно съм изгубила ума си.

Докато пътувахме с таксито, изпратих съобщение на Лъки, че се прибирам и че не съм сама. Сега беше наш ред да сменим ролите – той щеше да се затвори в стаята си, докато аз бях в съседната. Отговори ми с кратко: „ОК“. Класически Лазар...

Когато пристигнахме, веднага заведох Любо в стаята си. Налях ни по едно питие и отскочих до банята, за да се освежа набързо. Когато се върнах, го заварих да разглежда снимките на бюрото ми.

- Ти ли си ги правила? – попита той.
- Аха. Беше ми хоби за известно време, но напоследък го пренебрегнах. Вчера ми хрумна да изкарам няколко, за да не се затрият по дисковете. Може би ще рамкирам някои от тях.

Погледът ми падна върху чашата му. Водката, която му бях сипала, вече я нямаше. Горкият, опитваше се да убие сценичната треска. Изведнъж ме осени мисълта, че той може би никога не е бил с момиче. Ако бях права, това щеше да е интересно – досега не ми се беше случвало да отнемам нечия девственост.

Изглеждаше готов да съзерцава тези петнадесетина снимки с часове, само и само да отложи момента, в който трябваше да предприеме ход. Затова аз поех инициативата. Притиснах се в него и го целунах. Той отвърна – малко твърде агресивно, забивайки езика си дълбоко в устата ми... сякаш никога не се беше целувал истински. Обвих ръце около врата му и го притеглих към себе си. Усетих ерекцията му в корема си. Добър знак.

Любо сграбчи дупето ми и ме стисна здраво. Започнах да се възбуждам от начина, по който ме целуваше – диво, мокро, натискайки езика си чак до сливиците ми. Свалих ризата му. Беше слаб, но жилав и твърд, а всеки мускул беше ясно очертан. Захапах зърното му, после плъзнах езика и целувките си надолу по корема му. Бях заинтригувана от това, което напираше в панталоните му. Коленичих и ги разкопчах. Когато ги свлякох до глезените му, просто си помислих: „Уау...“

Никога не бях виждала по-голям!

Могъщ жезъл с изпъкнали вени и голяма, гладка главичка се изпъна пред очите ми. Стиснах го здраво в шепа и го раздвижих няколко пъти, докато на върха не се появи прозрачна капка. Обрах я с език, наслаждавайки се на соления вкус. После поех главичката в устата си, създавайки вакуум, и я докоснах ритмично с език. Любо не беше обръснат, затова прокарах пръсти през копринените косми на слабините му. Отворих гърлото си колкото можах и притиснах лицето си към него. Главичката удари самото дъно, а аз дори не успях да вкарам и половината в себе си. Хванах тежките му тестиси, които бяха напълно пропорционални на размерите му. Масажирах ги нежно, докато дразнех върха му с устни. Вдигнах поглед нагоре и се вгледах право в горящите очи на Любо.

Той изпъшка и започна да се изпразва почти веднага. И колко много беше...

Спермата изпълваше устата ми, а аз преглъщах глътка след глътка. Той ме „хранеше“ така, както никой досега.

Докато изцеждах и последните капки, той промълви:
- Съжалявам...

Усмихнах му се и му намигнах.

- Няма значение. Всичко е наред.

Бях възбудена до краен предел, но реших да изчакам. Заведох го до леглото, накарах го да седне и го съблякох напълно. После свалих дрехите си пред него. Когато и двамата останахме голи, си помислих: „Точно така!“. Налях си още една водка.

Седнах на стола до бюрото, вдигайки единия си крак, така че да разкрия напълно влажната си и набъбнала путка. Любо я гледаше с истинско възхищение. Започнахме да си говорим – за университета, за общи неща. Исках да го отпусна, да свикне с голотата ми и със своята собствена.

След петнадесетина минути той внезапно каза:
- Много ми хареса как беше облечена миналата година, точно по това време...
- Сериозно? С какво?
- С дънкова пола и бяло боди. Или по-точно... не беше боди, беше страхотно.
- А, имаш предвид това ли?

Скочих от стола, отворих гардероба и веднага намерих дрехите. Облякох ги. Полата беше къса, едва покриваше бедрата ми, а горната част разкриваше корема ми. Погледът на Любо, когато ме видя така, беше толкова мил и изпълнен с обожание. Усмихнах се и се приближих до него.

- Какво ти се искаше да ми направиш, когато ме видеше с това?

Той постави горещите си длани на бедрата ми и ме погледна почти със страхопочитание.

- Кажи де! – насърчих го аз.

Той не отговори с думи. Просто плъзна ръка под полата ми и докосна устните ми с пръсти. Прокарах пръсти през косата му.

- Искаше ли ме?
- Да.
- Силно ли ме искаше?
- Да.

Неговата „палка“ отново беше напълно изправена. Накарах го да легне на леглото, вдигнах полата над ханша си, прекрачих го и седнах така, че устните ми да усетят неговите. Плъзгах се по него, от корена до главичката и обратно, измъчвана от желание. Когато вече не издържах, се насочих към входа и много бавно седнах върху него. Сантиметър по сантиметър. Наслаждавах се на всяка секунда, докато той ме покоряваше, и треперех от удоволствие, докато ме изпълваше цялата.

Започнах нежно да движа бедрата си, да се тласкам и да го яздя все по-освободено. Изправих гърба си и сложих ръцете на Любо върху гърдите си. Стривах се в бедрата му, губейки контрол над въздишките си. Повдигах се, докато остане само главичката, и после потъвах докрай – докъдето изобщо можех да го поема в себе си. Когато оргазмът ме удари като бърз влак, вагиналните ми спазми се сблъскаха с неговите. Стиснах силно ръцете му върху гърдите си. Не знам колко силно съм викала, но в онзи момент изобщо не ми пукаше.

Когато се свлякох до него на леглото, останах за известно време със затворени очи, докато потта изстиваше по кожата ми.

Изведнъж Любо наруши тишината:
- Беше страхотна!

Звучеше толкова клиширано и фалшиво. В друг случай щях да завъртя очи, но сега ми стана смешно – явно това момче смяташе, че точно така трябва да се говори след секс. Без да кажа и дума, се спуснах към него и отново го поех в устата си. Сега успях да го вкарам още по-дълбоко в гърлото си, на което той отговори с едно задавено „ъх“. Въпреки всичко, той бързо достигна пълния си размер, затова продължих да го обработвам с език. Не мина много време и той свърши отново, изстрелвайки още две-три струи в устата ми.

Станах от леглото, изпих останалата водка в чашата и машинално погледнах телефона си. Любо прие жеста ми като фин знак, че е време да си върви.

- Късно е. – каза той и веднага започна да се облича.

Не го спрях. Целунах го по бузата на вратата и го изпратих с едно кратко „чао“. Той дори не ми поиска номера – мисля, че още беше в шок от късмета си. Може би смяташе, че не е в моята категория... въпреки че с такава дарба – нека си признаем – той е в категорията на всяка жена. Знаех, че ако някога реша да го използвам отново, той вече е на каишката ми и лесно мога да го намеря.