Силата на музиката

05.06.2026 | Анонимен

Винаги ще бъда благодарен на музиката. Тя ме зарежда, тя ме храни и тя ме събра с жена ми. Нека ви разкажа как се случи последното.

С жена ми сме от малък град, който след идването на демокрацията се стопи значително. Все пак през годините на социализма там имаше производство, услуги, кръжоци и самодейност. И ние с ученичката Дочка вземахме уроци при местното музикално светило другарката Мишева. Аз – по кавал, Дочка – по флейта. В духа на времето и двамата бяхме срамежливи, макар че стърчах вече над 1,70 м., а тя вече беше напъпила формите. Беше руса, с приятни черти, но тогава се заглеждах по друго момиче, а и Дочка имаше доста акне по лицето. Не се харесвахме взаимно, още повече че често трябваше да се изчакваме, за да влезем на уроци, което понякога продължаваше по над час. Няколко пъти спорихме кой инструмент е по-добър, кой свири по-добре, дори направо се заяждахме. Едва се изтрайвахме и в клас, и на улицата.

Нещата позагрубяха когато ни казаха, че в побратимения ни град в СССР ще има чествания и в групата, изпратена от града ни, ще попадне един от питомците на другарката Мишева, тъй като трябвало да има и изпълнение на духов инструмент. Изборът щял да стане след свирене на сцената в читалището. Това беше капакът на тенджерата под налягане. Започнаха подмятания от двете страни кой е по-некадърен, кой за нищо не става и как ще се провали. На всеослушание Дочка злословеше как съм девета дупка на кавала, а аз ѝ отвръщах, че е издухана флейта. Нарочно всеки се бавеше при Мишева, правейки все повече грешки, за да може другият да чака по-дълго отвън. Веднъж дори насаме Дочка ми изсъска:

- Ако трябва ще те спъна преди да излезеш на сцената и пак ще изберат мен!

Не издържах и ѝ казах, че ще направя същото с нея и разговорът приключи. Мишева разбра за нашите свади и ни събра да ни чете конско. Обясни ни, че може да заяви, че и двамата не сме готови и нито един да не попадне в групата. И нещата на пръв поглед поутихнаха. Но на втори…

В края на октомври в читалището се организираше сбор на дружината. Трябваше хем да се обсъдят някои организационни въпроси, хем да се прегледат резултатите от селскостопанската бригада, на която цялата гимназия ходи. Уведомиха ни с Дочка, че там ще свирим и ще стане подбора на един от нас за СССР. Неприятното беше, че ще присъства цялото училище, макар и да не беше голямо, всички учители, както и кметът и други общински фактори. Залогът и притеснението бяха големи, но при такава аудитория поне възможността да се пребием взаимно с флейтистката отпадаше.

Дойде денят, за който се готвехме усилено и двамата. Сборът се проточи цяла вечност, включително и защото токът спираше няколко пъти. Имаше и доста критики за слаби резултати на бригадата. Накрая всичко приключи и дружинният председател и свитата му се изнесоха от „ложите“ си на сцената – една вехта дървена трибуна за говорещия – висока и масивна – и долепени до нея две маси с покривки, които обираха мръсотията на читалищния под. Набързо двамата конкуренти бяхме извикани да излезем на сцената, но в този момент токът пак изгасна и седнахме зад масите с покривките. Докато чакахме една ръка ме ощипа злобно по бедрото, след което аз отвърнах с един средносилен юмрук в близкия корем. В този момент токът пак светна и Мишева обяви, че пръв ще свиря аз. Нямаше много удобства, включително и микрофони (къде ти такова нещо) и трябваше да свирим зад трибуната, като поставим върху нея нотите си. Бях суперподготвен и ноти не ми трябваха, но ги носех за всеки случай.

Взех кавала, турих нотите върху плота на трибуната и въздъхнах тежко, борейки се със сценичната треска. Единственият позамъглен прожектор в читалището ме освети. Бях с народна носия от нашия край, с рунтав кафяв калпак и това допълнително фокусираше всички погледи в мен. Затворих очи, поех въздух и засвирих. Неочаквано за мен мелодията ми донесе успокоение и аз се отпуснах. Твърде рано!

Както свирех усетих как ръцете на Дочка, която беше изчезнала под масата, изтеглиха връвката на потурите ми и ги дръпнаха надолу. Останах само по гащи, но продължих да свиря, въпреки че тази идиотка ме разсейваше. Вече мислех, че ще се справя с това, когато усетих ръката ѝ на гащите ми отпред. Сконфузих се и за малко да спра да свиря. Нещата загрубяваха, но всички погледи бяха вперени в мен (включително и на родителите ми, които бяха дошли специално) и не смеех да разочаровам.

Когато ръката на ненормалната ми конкурентка дръпна гащите ми и извади навън хуя ми, ми идваше да глътна кавала. „Ще я убия, ще ѝ навра кавала в гъза, а флейтата на другото място! Само да приключа…“ – мислех си и продължавах да свиря някак си. Вече нямах сценична треска, но хуят ми беше станал на трескá – твърд и дървен. Едновременно исках да я ритна и ми беше приятно. Още по-приятно ми стана когато започна да ми бие чекии. Едва свирех, натопорчен до пръсване отдолу. Вместо состенуто кавалът вече свиреше стакато и си представях как другарката Мишева в този момент гледа в пълно недоумение. Но не можех да я видя. Докато я търсех с поглед две устни се обвиха около главичката ми и засмукаха хуя ми чевръсто. От този момент нататък свирехме на кавал дуетно: аз – отгоре, а Дочка – отдолу. Изобщо не помня как съм свирил нататък. Девственото ми тяло се беше изопнало до пръсване, вените на слепоочията ми пулсираха бясно, а аз свирех и свирех, без да наведа поглед надолу и да видя ставащото. Адреналинът ми беше стигнал извънземни размери. Гаднярката отдолу продължаваше да върти малко нескопосаните си свирки, които тогава ми се виждаха божествени. Изцедих и последния тон от кавала, изобщо не знаейки какво се случва.

Изведнъж залата избухна в аплодисменти и на първия ред зърнах кмета, който прав аплодираше възторжено, говорейки на застаналата до него Мишева:

- Браво, браво, много импровизация, чудесна работа, Мишева!

Мишева стоеше леко сконфузена до него, но доволна. А някъде отзад в залата сигурно ме аплодираха родителите ми. Пред всички тях, на върха на триумфа, аз стоях със смъкнати потури и съвсем безпомощен. Изпълнението беше свършило, но Дочка не спираше с действията си. Погледнах надолу. Мамка ѝ, много ѝ отиваше тази смяна на инструмента! Аплаузите утихваха, когато неохотно сграбчих русата ѝ коса и не съвсем нежно я издърпах от заниманието ѝ. Гледахме се за секунди, след което клекнах и си вдигнах потурите.

И съвсем навреме, защото в този момент Мишева обяви, че Дочка ще свири на флейта. Сякаш излязла от унес, флейтистката пропълзя до другия край на масата и малко странно подаде руса глава оттам. Седнах, а тя ме заобиколи и застана зад трибуната. Не навлажни специално устните си, както правеше винаги (и аз знаех защо), след което засвири.

Мелодията на флейтата нямаше нищо общо с неравноделните и игриви звуци на кавала: лееше се спокойно и плавно. Седях с арматурен хуй в сумрака, недалеч от осветената от прожектора музикантка. Обърнах се и я погледнах: беше с бяла рокля, която много ѝ отиваше, сякаш щеше да се жени. Гледах как свири, гледах гъвкавото ѝ младо тяло и знаех, че имам нужда от нея. Имах нужда от Дочка – и то веднага! В празната ми глава изобщо нямаше и мисъл за отмъщение.

Минах под масата и на свой ред поех по утъпкания път към трибуната. Застанах максимално близко до свирещата и проврях ръка под роклята ѝ, плъзгайки я по крака отдолу. Беше неин ред да прояви стоицизъм. Внимателно набрах роклята нагоре, докато не достигнах гащите ѝ. Усетих как потрепва и цялото ѝ тяло се напрегна. Посегнах и издърпах бельото ѝ надолу, оставайки за пръв път с путка пред лицето си. Задържах роклята с една ръка, прокарвайки пръсти между краката на Дочка. Беше с буйни и мокри косми. Не спря да свири, но знаех, че едва се сдържа. Бях като хипнотизиран и безпогрешно знаех какво искам да направя: изпънах се максимално и прокарах език по смесицата от кожа, косми и мъзга. Ухаеше на младо, свежо и чистичко. Езикът ми намери цепката отдолу и се гмурна в нея. Устните ми се увиха около езика и засмукаха. Беше неописуемо, сякаш не бях спечелил надсвирването, а бях покорил Еверест. И отново свирехме двама: Дочка затрогваше залата отгоре, а аз духах флейтичката ѝ отдолу.

Усещах, че изнемогва, а краката X омекваха. Чух, че няколко пъти флейтата не звучеше така убедително както преди. Но все пак звучеше. Не беше съвсем прецизно, но не беше и импровизация. Просто Дочка полагаше неистови усилия да изсвири всичко съвсем правилно, без да променя нищо. Успя да завърши, след което буквално се вкопчи в трибуната, за да не рухне. Бръкна с ръка под трибуната и избута главата ми.

През това време аплаузите заливаха залата и чух кмета на първия ред да казва на Мишева:

- Браво, наистина много добро, но първият Ви ученик с кавала беше по-добър! Много ми хареса как импровизира.

Знаех, че съм спечелил, но дали точно това, което исках.

Отдръпнах се и изпълзях леко и незабележимо изпод масата. Лампите вече бяха светнали и Дочка, след като се поприведе в ред, дойде до мен и ми подаде ръка за поздравление. Вместо да се ръкувам с нея, хванах ръката ѝ я дръпнах зад кулисите. Заведох я до най-далечното хранилище за реквизити и заключих. Не ми пукаше за нищо и бях надвил срама си. Легнах по гръб на масата в хранилището и смъкнах потурите и гащите си. Хуят ми се навири в неподозирани и за мен самия размери и протегнах ръка към Дочка:

- Ето, посвири пак на моя кавал, а ти ми дай флейтичката си!

Русокоска не чакаше втора покана, качвайки се на масата и поднасяйки ми вкусната си млада путка. Разтворих я и зализах жадно розовото ѝ съкровище, а тя засмука моя инструмент. Беше първото ни 69 и третата сексуална наслада с противоположния пол – всички случили се в един ден. Оказа се, че Дочка импровизира по-добре на кавал, а аз съм по-педантичен на флейта. Трябваха ни само няколко минути, за да облекчим възбудените си тела: първо тя се взриви в устата ми, а после аз облях лицето ѝ. В това време Мишева и родителите ни трескаво ни издирваха из читалището. Бяха намерили само музикалните ни инструменти, без да се досещат, че с нас постоянно си носим други.

На следващия ден заявихме на Мишева, че нито Дочка, нито аз ще ходим в СССР. Настана вой, крясък и заплахи с намалено поведение, но бяхме непреклонни. Накрая все пак всичко се размина само с мъмрене. Докато Мишева пребиваваше в СССР, двамата репетирахме доста един на друг, а накрая се изчукахме като по ноти. От чукане, свирене и празнене върху личицето, акнето на Дочка изчезна и тя стана супергадже и още в консерваторията я направих своя жена. В допълнение е и прекрасна музикантка и домакиня. И до днес, след толкова години, още надува кавала, а аз импровизирам на флейтата. Често се шегуваме, че една омраза може да доведе дотам, че в желанието си да напакостиш се влюбваш и пристрастяваш. Но, както вече казах, това е силата на музиката!

ɱ