Дванадесет месеца (част 15)

12.05.2026 | Анонимен

Този ден настъпи. Гергана се свърза с мен по имейл и ми изпрати българския си номер. Току-що беше пристигнала, смазана от часовата разлика, затова се разбрахме да се видим на следващия ден, когато се наспи. В крайна сметка уговорихме срещата да бъде в нейния хотел. През цялото време не се чухме нито веднъж – всичко минаваше само през съобщения.

Когато съобщих новината на Лъки, ме посрещна неприятна изненада.

- Няма да дойда! – каза той отсечено.
- Моля?!
- Няма да дойда.

Нямаше смисъл да спорим. Изкрещях му всичко, което ми дойде на езика, но беше напразно. Той знаеше, че се държи като страхливец, но беше изпаднал в онова състояние на вцепенена упоритост, от което никой не можеше да го извади.

На следващия ден отидох в хотела, умишлено закъснявайки с няколко минути. Пред входа обаче нямаше никого. Проклех се наум. Възможно беше да ме наблюдава от лобито, а аз не виждах нищо през стъклата. Както и да е – тя ме остави да чакам. Не беше за дълго, но достатъчно, за да ме лиши от дребното удоволствие аз да бъда закъснялата.

Тя излезе и се приближи към мен с широка усмивка. Червено-бяла лятна рокля с презрамки, сандали, пищна пепеляворуса коса и перфектни „американски“ зъби – тоест порцеланови фасети. Изглеждаше страхотно, трябваше да го призная със свито сърце.

- Лили!
- Гергана.

Помислих си, че може би няма да се осмели да ме прегърне, затова когато се приближи, инстинктивно отстъпих половин крачка назад, за да запазя дистанция. Тя очевидно беше решила, че прегръдката е задължителна, защото за миг се обърка, но бързо се съвзе.

- Изглеждаш прекрасно! – каза тя.
- Благодаря, ти също. – отвърнах с равен глас.

Не ми се усмихваше, но Гергана се усмихваше и за двете ни.

Предложи да седнем в градината на хотелското кафене и аз се съгласих. Разменихме няколко банални фрази, празни приказки, докато аз, скрила очи зад тъмните стъкла на очилата си, наблюдавах бенката на ключицата ѝ. Да, определено беше тя: „Олга – зряла славянска красавица“.

- А Лазар? – попита тя накрая.
- Той не дойде. – отвърнах кратко, без допълнителни обяснения.

Усмивката ѝ отново помръкна за миг, но тя едва забележимо кимна и продължи да говори.

Това, което разбрах през следващия час, беше, че докато е живяла в Австралия, се е омъжила за американец – представител на някаква компания. След няколко години се върнала в Щатите с него. Бракът им в крайна сметка се разпаднал, но скоро след това се омъжила повторно и все още е с този мъж.

- Управляваме фирма за недвижими имоти. – каза тя небрежно.
- И как върви?
- О, чудесно! Не можем да се оплачем. Върви много добре.

„Ако върви толкова страхотно, защо тогава си „Олга“, кажи ми, Гергана?“ – мислех си аз.

През целия разговор имах усещането, че си пробиваме път през гъсталаци, осеяни с мини. Имаше толкова много теми и детайли, които и двете мълчаливо бяхме приели за неподходящи, че поддържането на диалога беше истинско мъчение. Когато мина точно един час, казах, че имам ангажименти и трябва да тръгвам. Гергана беше самото въплъщение на разбирането към моите въображаеми планове. Предложи да се видим отново утре, но аз излъгах, че съм заета, затова тя предложи вдругиден. Беше почти комично колко ентусиазирана и пълна с инициатива беше. Сигурна бях, че ако бях отказала и за тогава, щеше да предлага ден след ден, докато не склоня.

Вкъщи ме посрещна въпросителният поглед на Лазар, който просто игнорирах. Не си говорим.

През следващите дни се видяхме още няколко пъти. По кафенета, ресторанти, разходки из града и молове (където тя винаги настояваше да ми купи нещо). И макар разговорът да течеше малко по-гладко и естествено, просто не можех да се отърва от усещането, че разиграваме театър. Осъзнах, че изобщо не я чувствам като своя майка и нищо не можеше да промени това. Тя беше необратимо чужда за мен.

В крайна сметка обаче Лазар не издържа и веднъж, когато се прибрах, попита:
- Е, как беше?
- Ела с мен в четвъртък и ще видиш. – отвърнах му студено.
- Добре. – кимна той примирено. - Ще дойда. Каква е тя всъщност?

Свих рамене и смених тона.

- Приятна. Старае се много. Но всичко у нея е някак изкуствено.
- Мхм. Съжалявам, че те оставих сама. Съжалявам, че се отметнах в началото.
- Няма проблем. Ще ти простя, ако ми признаеш нещо.
- Какво?
- Признай, че и ти си гледал снимките ѝ.
- Хайде, Лили...
- Признай, че би я изчукал!
- Звучиш ядосано. – отбеляза той тихо.
- Не съм ядосана на теб, просто ми кажи.
- Дори не помислих за себе си... а за нея. – каза той и спря.

Лазар беше прав. Гневът тлееше в мен през цялото време.

- Може би. – признах аз.
- Не можеш ли да ѝ простиш?
- А защо трябва? Ти можеш ли?

Сега беше негов ред да се замисли.

- Вероятно не. – изрече накрая.
- Добре. А сега ми признай това, което избягваш!
- Добре, да, мастурбирах на нея... Е, и?
- Нищо особено. Просто исках да знам.

И така, в четвъртък се появихме и двамата. Гергана буквално грейна, когато ни видя в далечината. Срещата между нея и Лазар беше очаквано неловка. Брат ми, с учтива, но кисела усмивка, официално се представи с името, което тя му беше дала, и двамата се ръкуваха като бизнес партньори. Излишно е да казвам, че Гергана чуруликаше като синигер в разгара на брачния сезон.

Няма смисъл да разказвам за тази среща, нито за следващите две – минаха по същия начин, само че този път бяхме трима. Единствената разлика беше, че Лъки се върна от третата среща с чифт нови маратонки. За разлика от мен, той не устоя на изкушението и на настояването на Гергана.

Докато вкъщи той стягаше връзките на новите си „Найкове“, седнах до него на дивана и го попитах:
- И? Последни впечатления?

Не беше за първи път, но дотогава той ми отговаряше неясно и само свиваше рамене.

- Знам какво имаше предвид, когато каза, че е изкуствена. – призна той най-после.
- Мислиш ли, че не е искрена?
- Не, мисля, че е. Но е гадно. Преструваме се, че всичко е нормално.
- Мхм.

Взех едната маратонка и я нахлузих на босия си крак.

- Ау... колко са огромни краката ти, Лъки! Изглеждам като клоун в тия твои маратонки!
- Какво?
- Както и да е... видях те как я гледаш днес.
- Кого? Как?
- Нашата майка. Беше много нагласена днес.
- Аха.

Той посегна към другата маратонка, но аз я взех и я нахлузих на другия си крак.

- О, гледаше я като хищник, който наблюдава плячката си.
- Наистина си обсебена от това! – измърмори той.
- Ха-ха... аз съм била обсебена, а ти си зациклил на „мама“.

Той ме погледна право в очите и каза:
- Твоята майка, Лили.

И двамата избухнахме в смях.

- Дай ми маратонките си, много знаеш ти!
- Ще ти ги дам, ако ми кажеш как би я „оправил“.
- Дай ми ги първо!
- Ето ти едната.

Сложих крака си в скута му, а той ми свали обувката.

- Казвай сега!
- Бих ѝ го вкарал отзад.
- О... а ако тя не иска?
- Ще иска.
- Ще я накараш ли?
- Да.
- Как? Дай ми и другата маратонка.
- Заповядай.

Сложих и другия си крак в скута му.

- Бих я съборил на пода, бих я накарал да клекне и бих ѝ го наврял в устата.
- Ще се задави ли?
- О, да!
- Може би не. Тя е опитна. Ще държиш ли главата ѝ, докато е в устата ѝ?
- Да...

Притиснах ерекцията на Лъки през шортите с босите си крака.

- Станал е, Лазаре!
- Мхм...
- Сваляй ги!

Той се подчини и се освободи от шортите си. Аз го притиснах между пръстите на левия и десния си крак, обгръщайки го плътно.

- Говори ми, Лъки! Какво още би направил с нея?
- Бих ѝ го вкарал... в устата...

Масажирах го с пръстите на краката си, натискайки ритмично.

- Ами ако се дърпа? Ще я насилиш ли в гърлото?
- Да...
- Кажи ми го.
- Лили...
- Кажи ми го или спирам веднага.
- Щях да я насиля в гърлото... – изстена той.

Започнах да притискам главичката с пръсти и да ускорявам темпото.

- Продължавай! А после?
- Щях да я изчукам здраво.

Движенията ми станаха по-интензивни. Лазар присви очи, дишането му беше тежко и накъсано.

- Как? Опиши ми го подробно.
- Щях да ѝ скъсам бикините и да вляза отзад.
- Кажи ми го, сякаш тя е тук. Какво ще ѝ направиш?
- Разтварям я... Прониквам докрай... Искам да я накарам да крещи... Чукам я силно... за да я заболи...
- Нека скимти! – подстрекавах го аз.

Той започна да свършва. Първата струя сперма изхвърча чак до масата, където стоеше кутията от новите маратонки, а следващите няколко обляха краката ми. Изстисках и последната капка.

- Виж само какво направи!
- Хм... извинявай.
- Донеси ми хартия от кухнята.

Той се отправи послушно натам, обличайки шортите си в движение. Върна се като истински джентълмен с няколко листа кухненска хартия.

Наблюдаваше ме как избърсвам спермата от кожата си и накрая попита:
- Ти наистина ли го искаш това?
- Какво?
- Ами, всичко това... за нея.
- Това са твои фантазии, Лъки.
- Защо мислиш, че тя би се съгласила?
- Не съм казала, че би се съгласила. Нито че аз бих го позволила. Просто намирам идеята за интересна. И виждам, че и на теб ти е интересна.