Телефонна заплаха (част 11)

01.03.2026 | Анонимен

Затворих вратата и се облегнах на нея, докато Фер се изправяше насреща ми. Униформата му – тази тъмносиня с испанското знаме на рамото и плътната емблема „POLICÍA NACIONAL“ върху гърдите – беше опъната по тялото му така, че можех да преброя мускулите под нея. Коланът със служебните аксесоари подчертаваше тесните му хълбоци. Потта по шията му миришеше на улица, адреналин и мъж – истински мъж! Боже, как бях живял досега без него! Замислих се, как той ме кара да се чувствам и как никога не съм се чувствал по-щастлив и по истински, докато гласът му прекъсна мислите ми.

- Две патрулки, три пиянски боя и един идиот, дето ме наплю... – измърмори той и свали шапката. - Ако знаех, че ме чакаш с този поглед... щях да дойда още преди смяната да свърши!

- Щеше да арестуваш сърцето ми ли? – пошегувах се, докато му подавах чаша вода.

Очите му се спряха на хълма под яката ми, където все още личеше лилавата следа от снощи. Преглътна шумно. Напрежението се насъбра във въздуха като гръмотевица.

- Това… още не е заздравяло, а аз искам да оставя нова! – гласът му беше дрезгав, сякаш думите му минаваха през зъби и пламък.

- Не бързай! Първо… разказвай! – опитах се да се усмихна спокойно, но вече усещах как се втвърдявам под погледа му.

Господи, пред мен стоеше еротичната мечта на всеки гей и всяка хетеросексуална жена...

Той остави шапката си на масата, свали служебното яке и остана само по плътната тениска на униформата, прилепнала като втора кожа. Можеше да се види всяка извивка: зърната му, твърди като орехи, раменете – широки и стабилни, коремът му – с релеф, който можеше да сече въздуха.

- Да приготвя кафе? – попитах аз.

- Не искам кафе. Не искам нищо, освен да… да разтоваря. – рече и пристъпи напред.

Вече усещах ръката му, която спря на колана ми, само с един пръст, но беше като кабел с ток.

Звукът от ципа беше тих, но по-остър от всяка команда. Докато зъбчетата се разтваряха, пред мен се разкри гледка, която ме накара да преглътна сухо.

Фер не беше свалил нищо, освен ципа. Униформените му панталони още опъваха мускулестите му бедра, а коженият му колан – с черния метален клипс и кобура отстрани – подчертаваше талията му така, че изглеждаше още по-масивен. Отворът разкри кура му – напълно възбуден, набъбнал, с набраздени вени, като карта на забранено удоволствие. Главичката беше напрегната, леко лъскава, а от нея вече бавно се стичаше капка млечна възбуда.

- На колене! – изръмжа.

Физиономията му пак се смени. Всеки път, когато стигахме дотук, изражението му се променяше изцяло и ставаше като на животно. Гласът му беше нисък, пресипнал, като от много викане или още по-дълбоко желание.

- Искам да усетя цялото ти гърло около мен!

Трепнах. Не от страх. От нужда. Коленете ми докоснаха студения под, а тялото ми се наклони напред – съвсем близо до аромата на мъж, който цяла нощ е патрулирал. Мирисът на пот, спарени топки, кожа и мъжка сила ме обви като пара.

Уханието на униформата беше натежало – нещо между загрят плат и солена кожа. Когато дланите ми се плъзнаха по бедрата му, усетих твърдостта на мускула под плата, как пулсира и се напряга с всяко вдишване. Курът му се допря до устните ми – топъл, тежък, като обещание и заплаха едновременно.

- Отвори я! Искам да изчезна в теб! – каза и хвана главата ми с две ръце, грубо, но сигурно.

Пръстите му се вплетоха в косата ми.

Устата ми го пое – първо с устни, после с цялата отворена воля на някой, който иска да бъде покорен. Вкусът беше солен и жив, примес от мляко и власт. Усещах как хуят му прониква надълбоко, удря мекото на гърлото, а аз се борех със сълзите в очите си, за да го поема още по-дълбоко. Полудявах; караше ме да искам все повече и повече...

- Така… добре си! Знаех си, че можеш! – задъха се, гласът му се пречупи от възбуда. - Цялото ми напрежение от нощта… ще го излея точно тук, дълбоко в гърлото ти.

С всяко вкарване главата ми отскачаше назад и после отново се натискаше напред – вече не просто покорна, а гладна. Мирисът на мъжка пот – не от парфюм, а от дълги часове в обувки, колан, униформа – беше като опиат. Всяко вдишване беше като глътка от самия него.

Ръцете ми се плъзнаха нагоре по бедрата му, после зад колана. Усетих твърдата кожа, износената текстура на кобура, а над него – гладкия, опънат корем, чиято преса изпъкваше дори под тънкия слой пот. Там, точно между ребрата и пъпа, се стичаше струя – с вкус на дим, умора и нужда.

- Ще напълня гърлото ти, без да те предупредя. Ще се справиш ли, или ще се задавиш с мляко като момче? – запита хрипливо, а ръцете му се стегнаха около тила ми.

Стиснах го по-силно и му отговорих с очи: „Напълни ме!“.

И когато започна да пулсира, вените по кура му се издуха още повече, а топлината му се изля надълбоко, с вкус, който не може да се сбърка – негов, горещ, мощен. Устата ми се изпълни, гърлото ми се стегна, но поех всичко.

Остана така – с ръце върху главата ми, униформа още закопчана, с мирис на патрул и удоволствие.

- Добро утро! – каза най-накрая. - Това беше само началото!