Този сайт не е подходящ за лица под 18 години. Ако сте под тази възраст или не желаете да го разглеждате, моля напуснете!
Фер лежеше още върху мен, тежък и потен, но дъхът му постепенно се успокояваше. По кожата му пробягваха ситни трепети, сякаш тялото му все още изстрелваше последни искри. Капки солена влага се стичаха по гръбнака му и падаха върху гърдите ми, смесвайки се със собствената ми пот – с топлата, лепкава следа на онова, което двамата бяхме споделили секунди по-рано. Във въздуха трептеше тежък, мускусен аромат, в който се долавяше онзи плътен, солен вкус на изпълненото ни удоволствие – спомен за кулминацията, който пареше по езика ми като горещ метал.
Той се изправи на лакти и ме погледна с блесналите си ледени очи.
- Не съм направен да бъда отдолу! – изръмжа, а в гласа му имаше гордост и неочаквана уязвимост. - Но за теб… го направих. Заради онова, което чувствам.
Седна до мен и прокара длан по червените следи, които пръстите му бяха оставили по гърдите ми. Плоските му нокти се задържаха за миг, после грубите пръсти потрепериха, сякаш не знаеха дали да бъдат нежни или да бележат собственост.
- Все пак следващия път ще си спомняш кой командва, нали?
Наведох глава с усмивка.
- Няма да забравя, “капитане”!
Той се изсмя тихо, плъзна ръка в косата ми и ме целуна - ълбока, лениво владетелска целувка, която ми напомни, че дори в мекотата има стомана. Соленият вкус на страстта ни още гореше помежду ни.
Телефонът ми иззвъня. Първият път го игнорирахме. Вторият – Фер присви очи в онзи хищен блясък, който казваше “моята плячка бяга”.
Екранът светна: Ерик.
- Пак към теб! – изсъска. - Дори когато мирише на грях във въздуха, онзи хлапак първо търси тебе!
Отворих съобщението.
“Тревожа се. Не мога да спя от мисли за бъдещето… Макар и само за час?”
Фер стисна бедрото ми, сякаш искаше да ме закотви.
- Кажи му “да”, но ме чуй! Той е част от мен, а винаги търси теб. Време е да знае! И той, и брат ми!
Гласът му беше нисък, но отчаянието се процеждаше между сричките.
Спомних си първия път, още в началото, когато Фер ми бе изръмжал, че никога няма да лежи под някого. Тогава смехът ми замръзна под тежестта на погледа му. Сега усещах същото предупреждение, но примесено с молба – не ме карай да изгубя сина си.
Влязох под душа. Всяка капка вода блъскаше по кожата ми, отмивайки мириса на моята и неговата сперма, но той стоеше в мен, в езика, в гърлото. Излязох и застанах пред огледалото. На ключицата ми – виолетова следа от зъбите му; по хълбока – линиите, където бедрата му бяха притиснали моите.
Ровех в гардероба и избирах тениска с висока яка, после добавих тънко яке, за да скрия всяка следа. Всяко закопчаване беше като дрънкане на вериги. Искаш да си пример, нали? Тогава скрий белезите на греха си!
Фер стоеше зад мен, все още само по боксерки. Погледът му пареше между лопатките ми. Плъзна длани под тениската, докосна ребрата ми.
- Ще дойдеш обратно? – прошепна до ухото ми. - И когато се върнеш, ще говорим за войната, която ще водим за нашия дом.
Кафенето до кампуса бе спокойно, обляно в късно следобедно злато. Масите от чам ухаеха на пресен лак. Ерик ме чакаше на откритата тераса, гръб към слънцето; лъчите подсилваха русите му кичури, сякаш носеше корона от светлина. Когато ме видя, вдигна ръка. Усмивката му озари половината улица.
Той беше облечен в сиво прилепнало худи; под тънката материя набъбваха рамене, градени с месеци щанги. Седнах срещу него, а кафето ми ухаеше на карамел и горчива съвест.
- Благодаря, че дойде! – каза и пусна нервно бретона си назад.
- За теб винаги има време! – усмихнах се и почувствах ръбовете на маската, която прикрива истината.
Ерик отпи от американото си, после се облегна напред.
- Тренировките вървят добре. Резултатите са почти като на татко, когато е бил на моите години. – гордост прокапа, но и сянка тревога. - Понякога се питам, дали тренирам за себе си или за него? И ако един ден се проваля, какво ще каже?
Разказах му история как баща му първо ме победил на спринт, а после признал, че тайно се страхувал да не бъде надминат. Ерик се засмя. Смехът му беше чист, искрен и неосъзнато бутна ръка през косата си – жените в съседната маса се обърнаха. Той не забеляза.
После заговори за Лусия – дребна брюнетка от курса им.
- Всеки път, когато се шегувам с нея, се смее… ама после си навежда главата и си играе с верижката. Какво означава това?
- Погледни ходилата ѝ. – подсказах. - Ако са насочени към теб, тя е отворена. Ако кръстосва глезени, пази се!
Той погледна надолу, сякаш виждаше сцената. Изчерви се. На бузите му изби руменина, но тя само подчерта чистата му привлекателност, по-сурова дори от баща му, защото беше невинна.
- Ти си най-смелият човек, когото познавам! – каза накрая. - Когато ми разказа, как си се откъснал от очакванията, разбрах, че мога да избера. Ти ме научи, че силата е честност към себе си.
Думите зазвънтяха като вериги на душата ми.
Преди да тръгнем, той извади снимка от стрелбището: усмихнат, с медал за най-точен новак.
- Татко каза, че ще съм по-добър от него. А ти?
- Не се съревновавай! – прошепнах. - Бъди своя собствена величина! И помни, че мярката за успех е само твоята съвест!
Ерик ме прегърна силно, раменете му твърди като дъб.
- Ако някога… ако се скараме с татко… знам, че ще си до мен.
Преглътнах – думите заседнаха като камък.
Когато Ерик се отдалечи, проследих походката му – уверена стойка, развята руса коса, рамене като на млад орел. Невинно не знаеше какъв ураган се задава.
В метрото седнах срещу мътното стъкло. Зърнах отражението си: лека сянка под ключицата, където Фер беше захапал. Споменът оживя: сватбата ми… брат му ме целува, Фер стои в униформа на почетната редица, усмихва се. Аз тогава го виждах просто като красивия девер.
Колко бързо се превръщаме в своите най-дълбоки желания… и колко бързо лъжем хората, които ни обичат.
Телефонът изписка:
Фер: “Чакам те горе. Ако не дойдеш, ще дойда аз.”
Стъпките ми се ускориха. Въздухът стана тежък с мириса му, сякаш го носех в дробовете си.
В блока лампите бучаха. Всяко стъпало отекваше: предател… любовник… баща… пример. На площадката сърцето ми блъскаше като юмрук.
Фер отвори още преди да почукам. Голи мускули, които нощта очертаваше като броня.
- Влез. – прошепна тихо. - Разкажи ми за момчето. После ще планираме нашето утре.
Въздухът вътре ухаеше на сапун и кожа – домът му, клетката му, убежището ми. Двата свята – чистото доверие на Ерик и дивата любов на Фер се сблъскваха в гърдите ми, като срещуположни бури. Дори не смеех да мисля и за съпруга си…
Знаех, че тази вечер изборът няма да бъде отложен.
Следва продължение...
Оххх, бееее, автореее, пак бях спряла да дишам. Много ми хареса как описа усещането за интимността, когато всичко е свършило. Но си прав, че в тялото са се запаметили чуждите набези и още дълго време след акта, се носи призрачното вагинално присъствие като мускулна памет, като топлина, като лек сърбеж. Усеща се, че имаме дупе, че имаме аналче, което инак не се обажда къде е, но след акт, създава гъдел, невероятен гъдел и кокетност, та човек като върви из града и си мисли, че всички виждат много ясно какво е правил преди малко, по кожата, по сиянието на лицето, по някакво неуловимо доволство, излъчено като спокойствие. Тая тайна, под роклята да ти пулсират слабините, а недайбох да ги стимулира и някоя гъделичкаща прашка, е на границата на възбудата за още и още. Много ми е хубаво да те чета! И много ме изкефи Фер с тва контролиращо съобщенийце :)))). Очаквам с нетърпение бурята.