Барселона (част 6)

20.08.2026 | Анонимен

Първите седмици след Барселона бяха най-трудни не защото се случи нещо конкретно, а точно защото всичко продължи по стария си начин и това ме дразнеше почти физически. Майка ми ме питаше дали ще закусвам, баща ми оставяше ключовете си на едно и също място, по улиците минаваха същите автобуси, кварталът миришеше по същия начин, а приятелите ми говореха за неща, които преди месец щяха да ми се сторят напълно достатъчни, само че аз вече не се чувствах същият.

Когато започна учебната година, още през първите дни всички учители решиха да ни напомнят, че сме в дванайсети клас и това е „последната година“, сякаш съществуваше реална опасност да го забравим. Матури, кандидатстване, университети, оценки, документи – изведнъж възрастните около нас започнаха да говорят за бъдещето така, сякаш трябваше да го изберем до петък, а аз слушах, записвах си каквото трябва и през половината време мислех за Калоян.

В началото си пишехме почти непрекъснато.

„Стана ли?“

„Да.“

„Лъжеш.“

„В училище съм.“

„Докажи.“

Пращах му снимка на чина, а той ми отговаряше със снимка на кафето от автомата във фитнеса.

„Това не е кафе.“

„Знам.“

Понякога ми изпращаше нещо напълно безсмислено между двама клиенти - част от огледалото, бутилка вода, обувките си до някоя машина. Аз правех същото: снимка от междучасието, книга, която не исках да чета, небето над София или нечия ужасна закуска в училищния двор. Нямаше значение какво показвахме, понеже всички тези снимки означаваха едно и също – тук съм, мисля за теб.

Видеовръзките бяха по-трудни. В Барселона бяхме свикнали с лукса просто да отворим една врата, докато в София трябваше да се съобразявам с родители, училище, домашни и приятели, а Калоян имаше клиенти сутрин, следобед и понякога до късно вечер. Имаше дни, в които аз бях свободен в шест, а той приключваше в десет. Друг път той ми пишеше в обедната си почивка, докато аз бях в час. Когато все пак успявахме, се затварях в стаята си, слагах слушалки и го виждах на екрана, а първите секунди винаги бяха странни, защото човекът, когото бях свикнал да усещам до себе си, изведнъж беше затворен в правоъгълник от светлина. Виждах лицето му и чувах гласа му, но не можех да го докосна.

- Защо ме гледаш така? – попита ме една вечер.

Беше вкъщи, седнал на дивана в Барселона, а зад него виждах част от терасата.

- Как?
- Все едно съм умрял.
- Не те гледам така.
- Гледаш ме.
- Просто ми липсваш.

Калоян замълча за момент. Още не бях свикнал с начина, по който лицето му се променяше, когато чуеше нещо, което го удря по-силно, отколкото иска да покаже.

- И ти ми липсваш.
- Това не помага.
- Знам.

Имаше и хубави разговори, разбира се – часове, в които се смеехме и говорехме за глупости, той ми разказваше как някой клиент почти е паднал от уред, а аз му обяснявах защо учителят ми по история очевидно е решил, че личната му мисия е да ни унищожи. Имаше обаче и вечери, в които успявахме да си откраднем едва седем минути.

- Имам още един клиент.
- Добре.
- Утре?
- Утре имам тест.
- След него.
- Добре.
- Целувам те.
- И аз.

Разговорът приключваше и понякога точно тези седем минути боляха повече от дългите вечери пред камерата, защото ми напомняха колко много ни липсва не някаква огромна романтична сцена, а най-обикновеното – да бъдем в една стая, да можем да се докоснем и да не се налага предварително да намираме свободен час един за друг.

София постепенно започна да сменя лятото с есен. Сутрин въздухът стана по-хладен, листата започнаха да губят зеления си цвят и аз престанах да се чувствам като човек, който току-що се е върнал от ваканция.

Барселона започна да изглежда далеч, но Калоян не беше далеч по същия начин, защото беше останал част от ежедневието ми – знаеше кога имам контролно по математика, аз знаех в кои дни има клиенти до девет, а преди важен тест почти неизменно ми пишеше:
„Ще ги разбиеш.“

Аз отговарях:
„Много мотивиращо.“

„Затова ми плащат.“

„На теб ти плащат да караш хората да клякат.“

„И това е мотивация.“

Понякога вечер включвахме видеовръзка, без дори да говорим много. Аз учех, той правеше нещо на лаптопа или вечеряше, а камерата оставаше включена, сякаш по някакъв жалък технически начин можехме да излъжем разстоянието и да се престорим, че просто сме в различните краища на една и съща стая.

Една вечер учех почти два часа, докато Калоян лежеше на дивана, и когато вдигнах поглед, очите му бяха затворени.

- Спиш ли?
- Не.
- Лъжеш.
- Почивам.
- Хъркаш.

Той отвори едното си око.

- Не хъркам.
- Хъркаш.
- Това е клевета.

Усмихнах се, но усмивката ми изчезна почти веднага и Калоян, както обикновено, забеляза промяната преди да успея да я скрия.

- Какво?
- Нищо.
- Алекс.

Погледнах книгата. Не исках да го казвам, защото знаех, че щом го произнеса, усещането ще стане по-истинско.

- Писна ми.

Той се надигна.

- От какво?

Посочих телефона.

- От това. От екрана.

Калоян замълча, а аз преглътнах и продължих:
- Не ми стига да те виждам на екрана.

Гласът ми прозвуча по-слаб, отколкото исках.

- Знам.
- Не, не знаеш.
- Знам, Алекс.
- Искам да си тук.

Той ме гледаше дълго, преди да каже тихо:
- И аз искам.
- Това е ужасно.
- Малко.
- Много.

Калоян се усмихна слабо.

- Много.

Не обеща нищо и не каза, че ще дойде, затова няколко дни по-късно вече почти бях спрял да мисля за разговора.

В четвъртък последният час беше английски и половината клас вече мислеше за всичко друго. Виктория седеше два чина пред мен и се беше обърнала почти през цялото време, защото искаше да обсъжда къде ще излизаме в събота, а учителката я върна напред поне три пъти. Когато звънецът удари, всички излязохме наведнъж и аз тръгнах с Виктория, Ники, Иво и още двама души от класа, докато говорехме за някаква глупост, която изобщо не помня. Виктория настояваше, че в събота няма да приема възражения и всички трябва да отидем на Витошка.

Слязохме по стълбите, излязохме от сградата и тръгнахме през двора към външната ограда, когато спрях толкова рязко, че Ники почти се удари в мен.

- Какво ти става?

Не го чух.

От другата страна на оградата, близо до входа на двора, стоеше Калоян.

За няколко секунди мозъкът ми просто отказа да приеме образа. Бях свикнал да виждам това лице на телефона си, в кухнята в Побленоу, във фитнеса в Барселона или в леглото до мен, но не и пред училището ми в София. Калоян беше с тъмно яке и дънки, ръцете му бяха в джобовете, изглеждаше огромен дори от разстояние, а няколко ученици, които минаваха покрай него, се обръщаха да го погледнат.

После ме видя и се усмихна, а за секунда просто забравих да дишам.

- Алекс? – каза Виктория.
- Какво?
- Кой е?

Всички вече гледаха натам и чак тогава ме удари другата страна на ситуацията.

- Калоян.
- Кой Калоян?

Преглътнах.

- Приятел на семейството.

Думите заседнаха неприятно в гърлото ми. Технически бяха верни и никога не ми бяха звучали по-фалшиво.

Калоян влезе през външната врата на двора, когато видя, че се приближаваме, и не направи нищо, което би могло да издаде връзката ни.

- Здрасти - каза.
- Какво правиш тук?

Усмивката му стана малко по-широка.

- И аз се радвам да те видя.

Зад мен някой се засмя и се наложи да си припомня, че не сме сами.

- Това са Виктория, Ники, Иво…

Представих ги набързо. Калоян се ръкува с момчетата, поздрави момичетата и за около трийсет секунди направи онова, което винаги правеше – превърна напълно непознати хора в хора, които вече го харесват.

Ники го изгледа от глава до пети.

- Ти тренираш, нали?

Калоян театрално огледа собственото си тяло.

- Малко.
- Малко? – засмя се Виктория.
- Работи като треньор в Барселона. – обясних аз.
- Ааа... – обади се Иво. - Значи затова Алекс се върна от Испания и започна да се прави на бодибилдър.
- Никога не съм се правил на бодибилдър.
- Труден ученик е. – каза Калоян напълно спокойно.

Погледнах го. По лицето му нямаше нищо особено, но само аз разбирах колко много други значения можеше да има това изречение.

След няколко минути приятелите ми продължиха към метрото, а Виктория се обърна още веднъж.

- Събота! Да не забравиш!
- Няма.

Изчаках да се отдалечат, после погледнах Калоян и го ударих в гърдите.

- Ти нормален ли си?

Той започна да се смее, а аз го ударих пак.

- Какво правиш тук?!
- Казах ти, че и аз се радвам.
- Калояне! Ти си в София!
- Забелязах.

Не знаех дали искам да го ударя още веднъж или да се хвърля върху него и в крайна сметка направих второто. Прегърнах го толкова силно, колкото можех, а Калоян веднага затвори ръце около мен и едва тогава всичко ме удари наведнъж – миризмата му, топлината, гърдите му под бузата ми и истинският му глас, който този път не идваше през слушалки.

- Кога дойде? – попитах, без да го пускам.
- Преди няколко часа.
- Защо не ми каза?

Той се отдръпна достатъчно, за да ме погледне.

- Защото каза, че екранът не ти стига.

Не можах да отговоря и просто го гледах, докато Калоян прокара палец по бузата ми.

- Сега стига ли?

Целунах го набързо, почти нервно, след като се уверих, че около нас няма никой от познатите ми, после отново го прегърнах.

- Колко оставаш?
- До понеделник.
- Четири дни?
- Да.
- Къде си?
- Хотел.
- Кой?

Каза ми.

- Отиваме.
- Няма ли да се прибереш?
- Ще кажа на нашите.

Калоян повдигна вежда.

- Така просто?
- Ти си Калоян. Не някакъв непознат психопат.
- Благодаря за високата оценка.

Извадих телефона и майка ми реагира точно както очаквах.

„Калоян е в София? Кажи му да дойде да вечеря някой ден.“

Нито въпрос защо ще бъда с него, нито подозрение. Прибрах телефона и погледнах Калоян.

- Готово.
- Толкова лесно ли беше?
- Казах ти.
- Странно семейство сте.
- Ти си приятел на семейството, нали?

Използвах думите нарочно и той веднага се намръщи.

- Не ми харесва как звучи, когато го казваш така.
- И на мен.

Хвана ме зад врата и ме придърпа към себе си.

- Хайде.

Първите минути в хотела ми се струваха почти нереални. Нямахме причина да бързаме за никъде и въпреки че бях сигурен, че след толкова седмици първата ми реакция ще бъде чисто желание, преди него дойде друга, почти нелепа потребност – не можех да спра да го докосвам. Ръката му, рамото, брадата, врата, лицето. Пръстите ми се движеха по него така, сякаш трябваше сами да проверят, че вече не е плосък образ върху телефон.

Калоян ме наблюдаваше с усмивка.

- Какво?
- Нищо.
- Не ме гледай така.
- Как?
- Все едно съм ненормален.
- Малко си.

Прокарах пръсти по брадата му.

- Липсваше ми.

Усмивката му изчезна.

- И ти ми липсваше.

После ме целуна и тялото ми го разпозна по-бързо от главата – познатата ръка зад врата, грубата брада срещу кожата ми, начинът, по който ме придърпваше, докато почти не оставаше пространство между нас. Седмици наред бях виждал устата му върху екран и бях слушал гласа му през слушалки, а сега той беше тук и изведнъж разбрах колко недостатъчни са били всички онези разговори.

Хванах го за тениската и го придърпах още по-близо.

Калоян се усмихна срещу устните ми.

- Спокойно, Алекс.
- Млъкни.
- Това ми липсваше.
- Кое?
- Да ми говориш така пет минути след като ме видиш.

Не му позволих да продължи и го целунах отново, този път по-настойчиво, докато ръцете ми тръгнаха по раменете, гърдите, врата и лицето му. Той ме остави за известно време да правя каквото искам, но когато пръстите ми се плъзнаха под тениската му и започнаха бавно да слизат по корема, ръката му се затвори около китката ми.

- Алекс.

Погледнах го и още по самия тон разбрах, че най-накрая съм стигнал до онова място, което търсех.

- Какво?
- Знаеш ли какво правиш?
- Може би.

Опитах се да придвижа ръката си още по-надолу въпреки хватката му. Той не ме пусна.

- Правиш го нарочно.

Не беше въпрос.

Облизах долната си устна и се престорих на невинен.

- Правя какво?

Ръката му пусна китката ми и се премести зад врата, пръстите се стегнаха в косата ми, а погледът му вече нямаше почти нищо общо с онзи спокоен Калоян, който преди половин час се шегуваше с приятелите ми.

- Спри.

Не спрях. Повторих движението бавно, без да свалям очи от него, и видях как челюстта му се стегна.

- Алекс.

Усмихнах се.

Този път отговорът му беше само две думи.

- На колене.

Слязох бавно, защото исках да го гледам през цялото време, а когато коленете ми докоснаха пода, хватката му върху косата ми се промени достатъчно, за да контролира ъгъла, под който гледах нагоре.

- Ръце.

Поставих ги върху бедрата му.

Погледът му се спусна към устата ми и аз нарочно прокарах език по долната си устна.

- Казах ти да спреш с това.

Направих го още веднъж.

Калоян хвана челюстта ми.

- Отвори.

Отворих уста и останах неподвижен, когато той се наведе над мен. За няколко секунди очаквах да ме целуне, но вместо това усетих как пръстите му се стягат около лицето ми и видях как събира слюнка в устата си.

Знаех какво следва и не се отдръпнах.

Напротив, разтворих устни повече.

Калоян се изплю в устата ми.

Част от слюнката попадна върху езика ми, друга остана по долната устна и брадичката. Преглътнах, без да свалям очи от него, а после вдигнах два пръста, събрах онова, което се беше стекло по брадичката ми, и ги поставих върху езика си.

Калоян ме наблюдаваше и малката промяна в лицето му беше достатъчна, за да разбера колко точно съм улучил.

- Луд си!

Усмихнах се.

Той хвана китката ми и върна ръката върху бедрото.

- Не мърдай с ръце.

Този път го послушах. Калоян отново хвана косата ми и наклони главата ми назад.

- Отвори повече.

Направих го, а той се изплю направо върху езика ми. Слюнката отново се разля по устните ми и се плъзна по брадичката, но аз останах с отворена уста още секунда, за да види реакцията ми, преди да преглътна.

- Знаеш какво правиш. – каза той.

Не отговорих, защото нямаше смисъл да се преструвам повече.

Ръката в косата ми ме насочи надолу.

- Гледай.

Погледът ми се спусна към дънките му и към възбудата, която вече не можеше да скрие под тях. Ръцете ми намериха колана, разкопчах го и дръпнах дънките му надолу, а Калоян не ми помогна и не каза нищо, докато се навеждах към него.

Поех члена му в устата си и въздухът излезе рязко от гърдите му. Пръстите му веднага се стегнаха в косата ми. В началото аз задавах ритъма, движех езика си по него и го поемах постепенно, наслаждавайки се на начина, по който дишането му ставаше все по-тежко, но Калоян не ме остави да водя дълго.

Хватката му стана по-категорична и задържа главата ми на място, докато хълбоците му започнаха да се движат напред – първо бавно и контролирано, после с все по-ясен и настойчив ритъм. Отпуснах устата и гърлото си, защото това беше точно реакцията, която се опитвах да изкарам от него от момента, в който бяхме влезли в стаята.

Скоростта постепенно се увеличи. Дишането му се накъса, пръстите му се затягаха в косата ми, а устата и брадичката ми вече бяха мокри. Хванах бедрата му за опора, но когато в един момент се опитах да вдигна ръка към корема му, Калоян веднага я свали.

- Ръцете.

Оставих ги върху бедрата си и той видя, че няма да се отдръпна.

Движенията му станаха по-тежки и по-дълбоки, всеки следващ тласък стигаше по-навътре в гърлото ми, а дишането ми се превърна в кратки глътки въздух между тях. Издавах мокри, глухи звуци, които вече не можех да контролирам, и по начина, по който Калоян ме държеше за косата и определяше колко и кога мога да се отдръпна, разбирах, че прекрасно знае колко силно ми харесва това.

Накрая ме дръпна назад и аз поех въздух на големи глътки. Калоян стоеше над мен, също задъхан, и когато погледнах нагоре, видях лицето, което цялата вечер се бях опитвал да изкарам от него – спокойствието му най-накрая беше почти изчезнало.

Това ме накара да се усмихна.

Той видя усмивката ми, хвана ме под мишниците и ме изправи почти без усилие.

- Стига.

Обърна ме с гръб към себе си и едва тогава забелязах голямото огледало до вратата на хотелската стая. Дланта му мина по врата ми, спусна се по гърба и спря на кръста, където натискът стана достатъчно ясен, за да разбера какво иска. Наведох се напред и хванах рамката на огледалото.

Отражението ми ме изненада – разрошена коса, зачервено лице, мокри устни и брадичка, гърди, които все още се повдигаха твърде бързо. После погледът ми намери Калоян зад мен и за първи път можех да виждам едновременно себе си, него и всичко, което правеше.

Погледите ни се срещнаха в стъклото.

Ръцете му се затвориха върху хълбоците ми и ме придържаха стабилно, докато първият натиск дойде бавно и постоянно. Тялото ми инстинктивно се стегна, а Калоян веднага спря и ме погледна през отражението.

- Добре ли си?

Поех въздух.

- Да.
- Сигурен?
- Да.

Изчака още секунда и аз сам се отпуснах назад към него, което беше достатъчен отговор.

Калоян продължи бавно, докато усещането за натиск и пълнота премина през целия ми кръст и от устата ми излезе накъсан звук. Не помръдна веднага след това, а ми остави време да привикна, докато дишах тежко с пръсти, стегнати около рамката на огледалото.

Погледнах го в отражението.

- Продължавай.

Тогава започна да се движи.

Първите тласъци бяха премерени, но не останаха такива дълго. Ритъмът постепенно стана по-силен, тялото ми се движеше напред при всяко връщане на хълбоците му, а в огледалото виждах как лицето му се променя с всяка следваща секунда. Ръката му се плъзна нагоре по гръбнака ми и се затвори около тила.

- Не сваляй очи.

Гледах.

Виждах собствената си реакция при всяко негово движение, начина, по който устата ми се отваряше и гърбът ми се извиваше, а зад мен Калоян ставаше все по-малко приличен на човека, който обикновено контролираше всяка своя реакция.

Ритъмът стана по-тежък и постоянен. Хълбоците му се притискаха в мен при всеки тласък, звукът на телата ни изпълваше малкото пространство, а когато Калоян хвана двете ми китки с една ръка и ги дръпна назад, гърбът ми се изви още повече.

Другата му ръка остана върху рамото ми.

Тласъците станаха по-кратки, по-резки и по-дълбоки и вече не успявах да задържа звуците, които излизаха от мен.

- Гледай! – повтори той.

Не откъснах очи от огледалото.

Ръката му се спусна от рамото ми по гърдите и корема, докато накрая обхвана възбудения ми член и стисна достатъчно силно, за да накара цялото ми тяло да се напрегне около него. Започна да движи ръката си в същия ритъм, в който продължаваше да ме чука, и след няколко секунди вече не можех да различа откъде започва едното усещане и къде свършва другото.

Главата ми се отпусна назад към рамото му. Калоян се наведе до ухото ми, брадата му докосна врата ми, а гласът му остана нисък въпреки накъсаното дишане.

- Искаш ли да свършиш?

Опитах се да отговоря, но от устата ми излезе само звук.

Ръката му се стегна.

- Кажи.
- Да.
- Какво?

Знаех какво иска да чуе.

- Искам да свърша.

Погледът му срещна моя в огледалото.

- Тогава гледай!

Не откъснах очи от отражението. Ръцете ми бяха заключени зад гърба, тялото ми се движеше с неговото, а Калоян едновременно държеше ритъма зад мен и движеше ръката си около члена ми, докато усещането започна да се събира ниско в корема ми и да се разлива нагоре.

Наведе се отново към ухото ми.

- Ето какво искаше.

Беше прав. Бях прекарал цялата вечер в опити да разрушавам спокойствието му малко по малко и сега виждах резултата в огледалото – в начина, по който държеше китките ми, в тласъците му, в ръката около мен и в лицето му, което вече не се опитваше да скрие колко силно ме иска.

Дишането ми се разпадна, пръстите се свиха, раменете ми се напрегнаха и цялото ми тяло се стегна около него, докато накрая свърших толкова силно, че краката ми за момент отказаха да ме държат. Спазмите преминаваха през мен един след друг, а Калоян продължи да движи ръката си и да ме държи изправен, докато по отражението виждах собственото си лице, почти неузнаваемо от напрежението.

Усети как се стягам около него.

От гърдите му излезе нисък, тежък звук, пусна китките ми и двете му ръце се върнаха върху хълбоците ми. Ритъмът му се промени веднага – по-бърз, по-неравен и много по-силен, вече без онова премерено спокойствие, с което беше започнал.

Гледах го през огледалото и не исках да пропусна момента.

Челюстта му беше стисната, дишането прекъсваше, пръстите се забиваха в кожата ми, а след още няколко кратки, резки тласъка цялото му тяло се стегна зад мен.

Калоян свърши вътре в мен.

Хълбоците му останаха притиснати към моите, ръцете му се затегнаха около кръста ми и усетих последните пулсации в тялото му, докато за няколко секунди никой от двама ни не помръдваше и единственият звук в стаята беше дишането ни.

Когато краката ми окончателно омекнаха, Калоян ме хвана, преди да се свлека, и за момент остана приведен над мен с чело между лопатките ми. После ме изправи достатъчно, за да се обърна към него, и едва тогава видях как лицето му постепенно се променя, как онази негова страна, която преди секунди ме беше държала и командвала пред огледалото, отстъпва място на човека, когото познавах след това.

Погледът му се спря върху лицето ми.

- Добре ли си?

Засмях се, все още задъхан.

- Няма начин.
- Какво?
- Наистина ще ме питаш това до края на живота ми.

Калоян дори не се замисли.

- Да.

Отговорът беше толкова бърз, че ме накара да млъкна, а той се наведе и ме целуна – този път бавно, без заповеди, без игра и без нужда някой от двама ни да доказва каквото и да било.

Малко по-късно лежахме един до друг в хотелското легло, аз бях сложил глава върху гърдите му, а Калоян прокарваше пръсти през косата ми. Точно тогава осъзнах колко много ми беше липсвало всичко това, защото сексът беше част от него, но не беше единственото – липсваше ми тежестта на ръката му след това, звукът на сърцето му под ухото ми и спокойствието да знам, че ако протегна ръка, този път няма да срещна екран.

- Това ми липсваше най-много. – казах.
- Кое?

Притиснах се малко повече към него.

- Това.
- Много конкретно.
- Да си тук.

Калоян целуна върха на главата ми.

- На мен също.

На следващия ден трябваше да ходя на училище, което ми се струваше ужасно несправедливо. Сутринта лежах в хотелското легло, докато алармата ми звънеше за трети път, а Калоян, който вече беше буден, очевидно нямаше никакво намерение да проявява съчувствие.

- Ставай.
- Не.
- Имаш училище.
- Болен съм.
- Не си.
- Имам тежко заболяване.
- Какво?
- Гаджето ми е дошло от Барселона.

Калоян се засмя.

- Това не е заболяване.
- В България сигурно може да мине за такова.

Той ме бутна.

- Ставай.

В крайна сметка отидох и през целия ден чаках да свърши.

Калоян ми писа в единайсет:
„Учи.“

Отговорих:
„Мразя те.“

„И аз.“

След минута пристигна:
„Лъжа.“

А веднага след него:
„Липсваш ми.“

Усмихвах се като идиот в час.

В събота излязохме с приятелите ми на Витошка. Първоначално идеята беше Калоян и аз да вечеряме сами, но Виктория ми писа още сутринта да не се правя, че съм забравил, а когато казах на Калоян, той само повдигна рамене.

- Искам да ги видя.
- Сигурен ли си?
- Защо не?
- Защото си на четирийсет и четири, а те са на осемнайсет.
- Благодаря, че ми напомни.
- Моля.
- Ще оцелея.

Оказа се, че оцеля повече от добре. Седнахме в един ресторант по Витошка, после продължихме към бар наблизо, а Калоян се вписа в групата по начин, който не очаквах, вероятно защото изобщо не се опитваше да изглежда млад. Разказваше истории, смееше се, задаваше въпроси, Ники почти веднага започна да го разпитва за тренировки, а Иво искаше да знае как се живее в Барселона.

Момичетата имаха други интереси. Виктория седна до мен, от другата ми страна беше Деси, която познавах от години, а по-късно към нас се присъедини и Анна от друг клас. Не мислех особено за това, защото Виктория винаги беше физически близка, когато говореше, докосваше хората по ръката и се навеждаше към тях. Деси ми открадна телефона, защото искаше да види някаква снимка, а Анна заяви, че съм станал „прекалено хубав“ след Испания и че това било досадно.

Засмях се и тогава погледнах Калоян.

Грешка.

Говореше с Ники, поне уж, но очите му за момент се бяха спрели върху ръката на Виктория върху предмишницата ми, а челюстта му леко се стегна. Разбрах веднага и първоначално наистина не направих нищо, но когато Виктория отново се наведе към мен, за да ми каже нещо за музиката, и видях същия поглед, вече ми стана забавно. Не флиртувах с нея и нямах никакъв интерес, просто престанах да се отдръпвам толкова бързо.

Калоян издържа около двайсет минути, преди да стане.

- Някой иска ли още нещо за пиене?

Всички казаха каквото искат. Когато мина покрай мен, ръката му за секунда се задържа върху облегалката на стола ми и само аз забелязах колко силно я стиска.

Наведе се леко.

- Ти?
- Имам.

Погледнах го с най-невинното си лице.

- Добре.

Когато се отдалечи, Виктория ме сръга.

- Много е готин.
- Кой?
- Калоян.
- Да.
- И огромен.
- Да.
- И не изглежда на четирийсет и четири.

Погледнах към бара.

- Не му го казвай. Ще стане непоносим.

Калоян някак издържа останалата част от вечерта, но когато най-накрая си тръгнахме и останахме сами по Витошка, не успях да изчакам дори до следващата пресечка.

- Какво ти има?
- Нищо.

Започнах да се смея.

- Не.
- Какво „не“?
- Не можеш пак да кажеш „нищо“.
- Добре. Тогава нищо ми няма.
- Цяла вечер гледаше Виктория все едно искаш да я изхвърлиш през прозореца.

Калоян спря.

- Не съм.
- Калояне.
- Не съм я гледал така.
- Добре. Деси тогава?
- И нея.
- Анна?

Погледна ме и по лицето ми очевидно разбра, че вече едва се държа да не се разсмея.

- Ревнуваш.
- Не ревнувам.
- Ужасно ревнуваш.

Калоян продължи да върви, а аз го настигнах.

- Кажи.
- Какво да кажа?
- Че ревнуваш.

Той въздъхна.

- Защо трябваше да те пипат толкова?

Не издържах и се засмях.

- Ето!
- Какво „ето“?
- Ревнуваш!
- Това не е ревност.
- А какво е?
- Нерви.
- От какво?
- От ръцете им.

Смях се толкова силно, че двама души пред нас се обърнаха. Калоян ме хвана за рамото.

- Много си забавен.
- Малко.
- Ужасен си.
- Но нямам интерес към тях.

Това го накара да стане по-сериозен.

- Знам.
- Тогава?

Продължихме да вървим още малко, преди да отговори.

- Не ми хареса.
- Кое?

Калоян гледаше напред.

- Че трябваше да стоя там и да се държа все едно не ми пука. Виждам някой да те докосва, да ти се усмихва и не мога просто да сложа ръка върху теб.

Спрях да се усмихвам.

- Можеше.

Той ме погледна.

- Пред всички?

Не отговорих.

- Не ми харесва да се правя, че си ми просто… как го каза?
- Приятел на семейството.
- Да. Това не ми харесва.

Взех ръката му. По Витошка имаше хора навсякъде, не знаех дали някой ни гледа и за пръв път не ми пукаше особено.

Калоян погледна преплетените ни пръсти, после мен.

- Така по-добре ли е? – попитах.

Той стисна ръката ми.

- Много.

В неделя родителите ми поканиха Калоян на вечеря. Той прие веднага, но когато останахме сами, ме погледна така, сякаш аз лично съм организирал някакъв капан.

- Какво?
- Нищо.
- Пак?
- Малко ми е странно.
- Познаваш ги.
- Именно.
- Тогава?

Калоян седна на края на леглото.

- Алекс, спя с теб от два дни в хотел и довечера ще седя срещу баща ти и ще говоря за времето.

Започнах да се смея.

- Не е смешно.
- Малко е.
- За теб.
- Много е за мен. И да не започнеш да се забавляваш на мой гръб.
- Никога.

Калоян ме посочи с пръст.

- Точно това лице ме притеснява.

Вечерята започна напълно нормално. Майка ми беше приготвила прекалено много храна, защото за нея всеки гост означаваше минимум осем души, баща ми отвори бутилка вино, а Калоян донесе нещо за тях, което веднага му спечели още точки. Аз седях срещу него и през първите десет минути почти не можех да го погледна, без да ми стане смешно, което той забеляза достатъчно бързо и под масата обувката му леко докосна крака ми – не романтично, а като предупреждение, което веднага ме накара да прибера усмивката.

Разговорът минаваше между България, Барселона, Елена, работата на Калоян и лятото.

- Алекс много се радваше. – каза майка ми. - Не е спирал да говори за Барселона.

Почти се задавих с водата.

Калоян ме погледна.

- Така ли?
- Много му харесва там. – каза баща ми.
- Забелязах.

Сведох поглед към чинията си, за да не се издам.

След малко баща ми стана по-сериозен.

- Между другото, Калояне, искам да ти благодаря.
- За какво?
- Че го приехте така добре през лятото. Знам, че Елена работеше постоянно. Радвам се, че ти беше около него.

Видях как Калоян замръзна за момент, толкова кратко, че никой друг нямаше как да го забележи.

- Няма за какво. – каза той. - Алекс не ми е тежал.

Баща ми продължи:
- Даже може скоро пак да трябва да разчитаме на помощта ти.

Вдигнах глава едновременно с Калоян.

- Каква помощ ? – попита той.
- Този нашият е решил, че иска да учи в Барселона.

Този път светът не спря за мен, а за Калоян. Погледът му веднага намери моя и буквално видях момента, в който информацията стигна до него – първо изненада, после нещо толкова близко до чиста радост, че за секунда се уплаших, че няма да успее да я скрие.

- А… така ли?

Опита се да звучи нормално и не успя напълно.

Баща ми не забеляза.

- Още разглеждаме варианти. Има време. Но явно много му е харесал градът.
- Да. – каза Калоян, без да откъсва очи от мен. - Явно много му е харесал.

Ритнах го леко под масата и той едва забележимо се усмихна.

Майка ми започна да говори за университети, документи и колко трудно било да се намери квартира, а баща ми каза, че ако наистина стане, поне ще бъдат спокойни, защото там има Елена и Калоян. Никой около масата не знаеше какво означаваше тази възможност за двама ни, защото досега бъдещето беше съставено от посещения, самолети и видеовръзки, а изведнъж можеше да изглежда съвсем различно – Барселона, но този път и аз в нея.

След вечерята излязохме и не бяхме изминали и сто метра, когато Калоян ме хвана за ръката.

- Ти защо не си ми казал?

Гласът му беше нисък, но усмивката вече беше огромна.

- Защото баща ми винаги говори повече, отколкото трябва.
- Алекс.
- Какво?
- Искаш да учиш в Барселона?
- Мисля за това.
- От кога?
- От известно време.
- От преди мен?

Замислих се.

- Идеята беше отпреди. Сега… имам още една причина.

Калоян спря насред тротоара.

- Повтори.
- Не.
- Алекс.
- Какво?

Хвана ме с двете ръце за раменете.

- Ти осъзнаваш ли какво ми казваш?
- Нищо още не е сигурно.
- Не ме интересува.
- Калояне…
- Остави ме пет минути да съм щастлив.

Засмях се, защото никога не бях виждал лицето му така. Не беше просто доволен, а приличаше на човек, който от седмици носи тежест, без да признава колко тежи, и изведнъж някой му е позволил да я остави.

- И ако стане... – казах. -... ще е заради университета. Не се местя в Барселона само заради теб.

Той кимна веднага.

- Знам.
- Сериозно.
- Алекс, точно това искам.
- Какво?
- Да имаш собствен живот. Ако в него ме има и мен, още по-добре.

Това ме трогна повече от цялата му радост отпреди малко.

- Значи няма да ме държиш в мазето?
- Ще помисля.
- Знаех си.

Калоян ме придърпа към себе си и ме прегърна, без да се интересува от хората, които минаваха около нас.

- Представяш ли си? – каза тихо.
- Какво?
- Да си в Барселона.

Не отговорих, защото го представях твърде лесно.

Последната вечер дойде прекалено бързо и този път аз знаех какво предстои. В Барселона бях този, който заминаваше, и тогава бях прекалено зает със собствената си болка, за да разбера напълно какво е било за Калоян да знае, че на следващия ден апартаментът ще остане без мен, но сега, когато куфарът му стоеше до стената на хотелската стая, най-накрая разбирах.

- Сега разбирам. – казах.

Калоян беше до прозореца.

- Какво?
- Как си се чувствал в Барселона.

Погледът му отиде към куфара.

- Да.
- Гадно е.
- Казах ти.
- Не си казал достатъчно.

Дойде при мен и седна на леглото.

- Ако ти бях казал колко е гадно, нямаше да се качиш на самолета.
- Може би.
- Трябваше.
- Знам.

Стояхме известно време без да говорим, после аз легнах, а Калоян се намести до мен и поставих глава върху гърдите му. Тази вечер за пръв път от пристигането му не исках да правим нищо друго – исках просто да остана там, докато ръката му се движеше бавно по гърба ми.

- Кога пак? – попитах.
- Не знам точно.
- Мразя този отговор.
- И аз.
- Но?
- Ще намерим начин.
- Това го каза и преди.
- И дойдох.

Усмихнах се.

- Да.
- Значи можеш да ми вярваш малко.
- Малко.

Калоян замълча, без да спира да ме гали по гърба, а след известно време усетих как поема по-дълбоко въздух.

- Алекс.
- Мм?
- Погледни ме.

Повдигнах глава и още преди да каже каквото и да било, разбрах, че изражението му е различно – не тревожно и не точно сериозно, а по-отворено, отколкото рядко си позволяваше да бъде.

- Какво?

Калоян ме гледаше няколко секунди.

- Обичам те, Алекс.

Не помръднах веднага, защото езикът ми сякаш беше забравил как работи. Думите не бяха истинска изненада – бяха във всяко негово идване в стаята ми, във всяко „къде си?“, в самолета от Барселона до София, който беше взел, без да ми каже, в начина, по който гледаше момичетата на Витошка, и в радостта му, когато разбра, че може би ще уча в Барселона, но никога досега не ги беше произнасял.

- Кажи нещо? – прошепна той.

Засмях се тихо.

- За първи път те виждам нервен.
- Алекс.
- И аз те обичам.

Изражението му се промени веднага и не знам дали някога щях да забравя този момент. Калоян затвори очи за секунда, сякаш думите физически бяха минали през него, после ме целуна дълго и спокойно, а когато се отдръпна, челото му остана допряно до моето.

- Добре. – каза.
- Това ли е?
- Какво?
- „Добре“?

Той се усмихна.

- Много добре.
- По-добре.
- Обичам те.

Усетих как пак се усмихвам.

- Кажи го пак.

Калоян въздъхна.

- Това ще стане проблем.
- Определено.

Останахме будни до късно, говорехме тихо, прекъсвахме се с целувки и за първи път си позволявахме да обсъждаме неща, които още не съществуваха – университет, Барселона, кога ще дойде пак и кога аз ще мога да отида. Не правехме обещания за цял живот и не ни трябваха, защото за първи път бъдещето не изглеждаше непременно като нещо, което ще ни раздели – в него вече имаше място и за двама ни.

На сутринта Калоян замина, но не отидох с него до летището. Аз имах училище, а той настоя, че вече сме направили една достатъчно тежка летищна сцена за тази година.

- Ще пишеш като кацнеш. – казах.
- Да.
- И като стигнеш.
- Да.
- И…
- Алекс.

Погледнах го, а той се усмихваше.

- Познато ли ти звучи?
- Млъкни!

Прегърнахме се пред хотела, по-кратко, отколкото на летището в Барселона, но този път между нас имаше две думи повече – обичам те.

На следващия ден излязох от училището с Виктория и Ники. Говореха за нещо, което не слушах особено, и докато вървяхме през двора към външната врата, почти без да искам погледнах към мястото, където Калоян беше стоял няколко дни по-рано. Нямаше го и за секунда ме заболя достатъчно силно, че почти спрях, но точно тогава телефонът ми вибрира.

Беше Калоян.

Снимка от фитнеса със същото ужасно кафе, а под нея:
„Липсваш ми.“

Усмихнах се и написах:
„И ти.“

После добавих:
„Обичам те.“

Отговорът дойде почти веднага:
„Знам.“

И след няколко секунди:
„И аз те обичам.“

Прибрах телефона и продължих към изхода. Калоян не беше пред училището и между нас отново имаше повече от две хиляди километра, а освен тях оставаха екрани, самолети, графици, родители, училище и цял куп неща, които щяха да правят живота ни по-труден, отколкото ми се искаше. Само че вече знаех нещо, което в края на лятото все още можех единствено да се надявам, че е вярно: разстоянието можеше да ни раздели физически, но не беше успяло да ни раздели.

А някъде напред, все още размазана и несигурна, вече се появяваше Барселона – не като мястото, от което си бях тръгнал, а като мястото, към което може би отивах.