Барселона (част 2)

16.08.2026 | Анонимен

На следващата сутрин се събудих по-късно от обикновено и още преди да отворя очи, разбрах къде съм. Не заради светлината, която влизаше през щорите, нито заради шума от вътрешния двор, а защото разговорът от предната вечер се върна наведнъж, без никакъв преход, и първата ми мисъл беше толкова проста, че почти ме ядоса: Калоян знае.

Останах да лежа известно време, без да помръдна. Вчера бих дал всичко точно за това – да знае, да не се налага повече да се преструвам, да не се чудя дали някога ще разбере защо го гледам, а сега, когато вече го знаеше, ми се искаше поне за няколко часа да мога да върна всичко назад.

От кухнята се чуваше кафемашината, а после и гласът му. Говореше по телефона и се смееше, което ме обърка повече, отколкото ако в апартамента беше пълна тишина.

Очаквах неловкост, макар да не знаех под каква форма ще дойде. Може би Калоян щеше да излезе по-рано, да не ме поглежда, да се държи прекалено внимателно или да ми даде някакво пространство, от което веднага щях да разбера, че вече всичко между нас е различно. Вместо това той се смееше в кухнята така, както всяка друга сутрин.

Станах, обух шортите, които бях хвърлил до леглото, и за момент се поколебах дали да не сложа тениска. Това вече беше ново. До вчера изобщо не бих мислил за подобно нещо – в апартамента беше горещо, всички се движехме почти постоянно по леки дрехи и половината време самият Калоян беше без тениска. Накрая реших, че ако започна да се обличам специално заради него, ще изглежда още по-глупаво, и излязох така.

Той стоеше пред кафемашината по спортни шорти, бос, с гол гръб към мен. Телефонът беше притиснат между рамото и ухото му, докато с едната ръка търсеше нещо в шкафа, но когато се обърна и ме видя, просто кимна, както би направил всеки друг ден.

- Добро утро, принцесо! Жив ли си?

Почти се разсмях от облекчение и отвърнах, че още не знам. Калоян каза нещо на човека отсреща, приключи разговора, остави телефона на плота и ме погледна малко по-внимателно.

- Кафе?
- Да.
- Значи си жив.

Нито дума за вчера, нито намек, нито онзи поглед, който очаквах. Налях си вода, опитвайки се да изглеждам също толкова естествено, и си казах, че може би точно това е най-доброто. Нека не говорим. Нека се престорим, че вечерта е приключила там.

Когато мина покрай мен, Калоян ме бутна леко с рамо, със същия жест както винаги, и тялото ми реагира преди мисълта. Обърнах глава след него, а той вече отваряше хладилника.

Как може да прави това?

Не в смисъл, че правеше нещо лошо – точно обратното. Как можеше след всичко, което му бях казал, да продължи да ме докосва точно както преди? За пръв път ми мина през ума, че може би за него вчерашният разговор наистина не беше променил нищо, и тази мисъл би трябвало да ме успокои, а вместо това ме подразни.

- Днес имам две тренировки до два. – каза той, докато режеше банан върху овесените си ядки. - Ако искаш, ела с мен? После можем да ядем някъде.

Казах, че ще видя, на което той веднага отвърна, че „ще видя“ означавало „да“, когато съм му на гости.

Напомних му, че не съм му на гости, Калоян ме погледна и съвсем спокойно заключи:
- Добре. Тогава ще те оставя гладен.

Естествено отидох.

През деня почти успях да повярвам, че всичко е както преди. Калоян беше същият във фитнеса – коригира стойката ми, сложи ръка на рамото ми, веднъж дори ме хвана за лакътя и го премести няколко сантиметра навън, защото според него правех упражнението като човек, който тайно иска да си унищожи рамото.

Аз бях този, който вече не можеше да приема жестовете му като обикновени. Всеки път, когато ме докоснеше, в главата ми се появяваше една и съща натрапчива мисъл: знае. Той знае какво чувствам и въпреки това го прави.

На моменти дори се ядосвах на него, което беше несправедливо. Какво очаквам? Да промени начина, по който се държи, само защото аз съм решил да превърна всеки негов жест в нещо друго? И все пак някъде под раздразнението започвах да изпитвам странно удоволствие от това, че между нас вече съществува нещо, което никой наоколо не знае.

Един човек на лежанката до нас ни погледна няколко пъти. Калоян не забеляза, аз забелязах и вече не знаех дали беше истина или просто си въобразявам.

След тренировката хапнахме набързо, после се прибрахме. Леля спеше след нощна смяна и апартаментът беше тих. До вечерта Калоян се занимаваше със свои неща. Аз излязох за малко сам и когато се върнах, вече почти бях убеден, че няма да говорим повече за случилото се.

Около осем той почука на почти отворената врата на стаята ми.

- Имаш ли планове?

Погледнах го над телефона.

- В Барселона съм от пет дни. Какви планове да имам?
- Не знам. Млад човек си. Може вече да имаш тайно семейство някъде.
- С две деца.
- Знаех си.

Облегна се на рамката на вратата и предложи да излезем да вечеряме само двамата, защото искал да ми покаже едно място, което харесва. Погледнах го секунда по-дълго, отколкото трябваше.

- В план приятели?

Казах го нарочно. Калоян повдигна вежди и с напълно невинен тон попита:
- А в какъв план искаш?

Аз пръв отместих поглед.

- Никакъв. Питам.
- Значи в план да ядем.

И си тръгна по коридора, а аз останах да гледам след него.

Това беше проблемът с Калоян: можеше да превърне всяко нещо в нищо само с начина, по който го казваше.

Вечеряхме в малък ресторант недалеч от центъра. Мястото не беше нито романтично, нито специално и точно това ми хареса – имаше шум, хората говореха високо, келнерите минаваха между масите почти без пространство, а през отворените прозорци влизаше топъл въздух от улицата.

Говорихме за какво ли не: за България, за работата му, за това дали искам да уча в София или извън страната. Калоян ми разказа как се е чувствал през първата си година в Испания и за пръв път го чух да говори по-сериозно за това колко много човек се променя, когато живее достатъчно дълго далеч от мястото, където е роден.

- В началото все сравняваш. – каза той. - Това тук е по-добро, онова в България е по-добро. После в един момент разбираш, че вече не си напълно от едното място, ама не си и от другото.

Казах му, че звучи тъжно, но той поклати глава.

- Не е. Просто е различно. Свиква се.

После ме погледна над чашата.

- Човек се учи да не се занимава толкова с това как живеят другите.

Знаех, че не го казва случайно, но не попитах, а той също не обясни.

След вечерята тръгнахме пеша. Беше късно, но градът изобщо не изглеждаше готов за сън – навсякъде имаше хора, от баровете излизаше музика, а по тесните улици се смесваха испански, английски, френски и още десет езика.

В един момент забелязах, че сме в квартал, който не познавах, а Калоян вървеше малко пред мен.

- Къде отиваме?
- Никъде специално. Разхождаме се.
- Това винаги означава нещо специално.

Той се засмя, но след няколко минути спряхме пред бар и дори нямаше нужда да виждам знамето до входа, за да разбера какъв е.

Погледнах Калоян. Той се преструваше, че наблюдава улицата.

- Сериозно?
- Какво?
- Това ли беше планът?

Вече не се усмихваше толкова.

- Не е план. Просто минаваме оттук.
- Случайно?
- Почти.

Усетих как нещо в мен се затваря.

- Защо?

Калоян въздъхна и ми каза да не правя от това нещо голямо. Помислил си, че може да ми е интересно – тук никой не ме познава, няма кой да ме гледа странно, ако искам, влизаме, ако не, продължаваме.

Знаех, че намерението му е добро, и точно това ме ядоса още повече.

- Значи вчера ти казвам всичко това и днес решаваш да ме заведеш в гей бар.
- Не съм те завел на лекар.

Погледнах го остро и той веднага вдигна ръце.

- Лоша шега. Добре. Разбрах.

Казах му, че не разбирам защо изобщо е решил, че имам нужда от това.

Калоян се поколеба, преди да отговори:
- Защото може би ти самият не знаеш от какво имаш нужда.

Това беше достатъчно.

- Хайде да влезем.
- Алекс, не е нужно.
- Казах, че влизаме.

Барът беше по-нормален, отколкото очаквах, и това се оказа първото ми разочарование. Някаква част от мен вероятно беше построила цял образ в главата си – нещо крайно и различно, място, където още на входа ще почувствам, че съм попаднал в чужд свят, а вместо това имаше музика, хора, барман, маси и прекалено скъпи напитки. Единствената очевидна разлика беше, че хората вътре бяха почти изцяло мъже.

Калоян се държеше така, сякаш сме в абсолютно обикновен бар. Поръча си питие, попита какво искам и когато му казах, че ще взема същото, ме погледна с онова негово изражение, което означаваше „не знаеш какво правиш“, но не каза нищо.

Първият човек, който ме заговори, беше испанец, който почти веднага разбра, че не говоря достатъчно добре испански, и мина на английски. Беше приятен, може би на двайсет и няколко, с къдрава тъмна коса и много увереност.

- You’re not from here, right?
- No.
- Where are you from?
- Bulgaria.

Усмихна се и попита дали ми е за пръв път в Барселона. Казах му, че не точно, но за пръв път съм тук сам.

Разговорът вървеше лесно и това ме изненада. Не изпитвах страх, не ми беше неприятно, че мъж ми говори по този начин, просто не усещах онова, което очаквах да усетя.

От време на време поглеждах към Калоян. Стоеше няколко метра по-нататък и говореше с бармана, а когато се обърна и ме видя, ми се усмихна така, сякаш казваше: виждаш ли, нищо страшно няма.

Точно тогава изпитах почти физическо раздразнение.

Момчето пред мен каза нещо, което не чух, и когато го помолих да повтори, се засмя.

- I asked if you came here with someone.

Погледнах отново към Калоян.

- With him.

Момчето проследи погледа ми.

- Your boyfriend?

Почти се задавих с питието.

- No.
- You sure?

Засмях се нервно.

- Very.

Той погледна Калоян още веднъж, после мен.

- Well… he keeps looking at you.

Не отговорих, а просто погледнах натам отново. Калоян вече не гледаше към мен.

Глупости. Вероятно момчето просто се опитваше да ме дразни, но думите останаха.

След половин час говорех с друг човек, после с още един. Единият ме докосна по ръката, другият директно ме попита дали искам да се видим за секс тези дни. Би трябвало да ми харесва и част от мен наистина се наслаждаваше на вниманието – беше познато усещане, само че този път идваше от мъже, и най-важното откритие на вечерта беше, че това изобщо не ме плашеше.

Само че не беше достатъчно.

Всеки път, когато някой се приближеше до мен, след няколко минути вече търсех Калоян. Той беше единственият човек в бара, който не се опитваше да ме впечатли, и единственият, който исках да го направи.

Когато вторият човек ми поиска Instagram, му го дадох почти автоматично, а после видях Калоян да се усмихва.

- Е, май се справяш. – каза на български, когато останахме за малко сами.

Не знам защо точно това ме ядоса толкова и го попитах дали се радва, че се справям. Калоян ме изгледа озадачено и каза, че не ме е довел тук на изпит.

- Не? А на какво?
- Просто си мислех, че може да ти помогне.
- Да ми помогне за какво?
- Да видиш, че няма нищо страшно.

Вече бях изпил достатъчно, за да говоря по-директно, но не достатъчно, за да не знам какво казвам.

- Ти пак не разбираш.
- Какво не разбирам?

Погледнах хората около нас и казах, че няма значение, след което излязох навън. След по-малко от минута Калоян беше зад мен.

По пътя обратно първите десет минути почти не говорихме. Аз вървях бързо, той нямаше никакъв проблем да ме следва, а шумът от най-оживените улици постепенно остана назад.

Накрая Калоян попита дали ще му кажа защо съм се ядосал. Отвърнах, че не съм ядосан, а той сухо отбеляза, че в такъв случай сигурно е балерина.

- Алекс.

Спрях и се обърнах.

- Какво?
- Опитах се да направя нещо добро.
- Знам.
- Не изглежда да го знаеш.
- Знам, Калояне.
- Тогава?

Бях уморен от цялата вечер, от погледите, от собствените си мисли и най-вече от това колко лесно той можеше да превърне всичко в някакъв урок за приемането на себе си.

- Не ми трябваше да ми намираш мъже.
- Аз не съм ти намирал никого.
- Заведе ме там.
- Защото си мислех, че…
- Знам какво си мислел.

Той млъкна и аз най-накрая казах нещото, което цяла вечер стоеше в мен.

- Аз не искам някой мъж. Искам теб.

Калоян застина и този път нямаше как да се престори, че не е разбрал. Гледаше ме толкова дълго, че започнах да съжалявам за думите, а после въздъхна.

- Алекс…
- Не.
- Чуй ме.
- Цяла вечер те слушам.
- Аз не съм…

Спря, но знаех какво ще каже.

- Не си гей.
- Да.
- Знам.
- Тогава какво правим?

Усетих как нещо в мен се счупва.

- Нищо.

Тръгнах отново и този път той не ме спря.

Когато се прибрахме, Елена не беше вкъщи и почти нищо не си казахме. Калоян тръгна към своята стая, аз към моята и поне за няколко минути си мислех, че това е краят на вечерта.

Затворих вратата и легнах, без да се преобличам. Телефонът ми светна няколко пъти, но не го погледнах веднага, а когато най-накрая го взех, видях съобщение в Instagram от момчето от бара.

„Nice meeting you. Coffee tomorrow?“

Стоях и гледах екрана. Преди час вероятно щях просто да го игнорирам, но сега написах:

„Sure. Maybe.“

Не защото исках да го видя, поне не мисля, че беше заради това. Може би просто исках да направя нещо, което не зависи от Калоян.

След няколко минути излязох за вода и, разбира се, той беше в кухнята, застанал пред отворения хладилник и пиеше директно от бутилка. Когато ме видя, затвори вратата.

- Не спиш?
- Очевидно.

Взех чаша, а телефонът ми светна върху плота. Калоян погледна автоматично – не към текста, само към екрана.

- Някой от бара?
- Да.
- Аха.

Налях си вода и го попитах какво означава това „аха“, но той каза, че нищо, просто питал. Тогава му казах, че човекът иска да се видим утре, и това го накара да замълчи – не дълго, но достатъчно.

- Толкова бързо ли?

Погледнах го.

- Ти сериозно ли?
- Какво?
- Ти ме заведе там.
- Да.
- Ти искаше да се запозная с хора.
- Не съм казал точно това.
- А какво каза?

Калоян постави бутилката на плота и започна да обяснява, че просто бил казал, че може да ми е полезно да видя…

- Видях.
- Добре.
- И сега един от тях иска да ме види.
- Разбрах.
- Тогава какъв е проблемът?
- Няма проблем.

Усмихнах се, но без веселие.

- Лъжеш ужасно.

Това го засегна.

- Алекс, не започвай.
- Ти започна.

Взех телефона си и добавих, че ако искам, ще се видя с него, нали точно това е била идеята. Калоян ме погледна, но този път не каза „да“ и именно това ме накара да го наблюдавам още по-внимателно.

- Защо не отговаряш?
- Защото не ми харесва начинът, по който говориш.
- А на мен не ми харесва начинът, по който ме гледаш.

Тръгнах покрай него и Калоян ме хвана за ръката. Не силно, просто ме спря – един от онези негови жестове, които познавах цял живот, само че този път погледнах първо ръката му, после него.

- Не го прави.

Пусна ме почти веднага.

- Какво?
- Не ме докосвай така, ако за теб не означава нищо.

Остана неподвижен и видях как лицето му се променя.

- Винаги съм те докосвал така.
- Знам.
- Тогава?
- Но вече знаеш.

Това го накара да млъкне и нямаше какво повече да кажа. Върнах се в стаята си и не знам колко време беше минало, когато чух почукването – може би половин час, може би повече. Бях изгасил лампата и почти се унасях, затова първо реших, че си въобразявам, но после почука отново.

Станах.

Калоян стоеше отвън, вече с тениска, а косата му беше леко влажна, сякаш междувременно се беше изкъпал.

- Какво има?

Погледна към коридора, после към мен.

- Искам да разбера едно нещо.
- Какво?

Не отговори веднага и изглеждаше ядосан, но този път не на мен.

- Не знам как да го кажа.
- Тогава не го казвай.

Погледна ме и направи крачка напред. Аз не се отместих и за момент просто стояхме толкова близо, че усещах миризмата на душ гел по кожата му.

- Калояне…

Той сложи ръка зад врата ми – същото място, същият жест, само че този път нито един от двама ни не можеше да се преструва, че е същото.

- Казах ти да не го правиш.
- Знам.
- Тогава защо?

Калоян не отговори и точно това беше отговорът. Погледът му се спря върху устата ми за толкова кратко, че ако не го наблюдавах така внимателно, можеше да го пропусна.

После ме целуна.

Не продължи дълго и почти веднага се отдръпна, а аз останах на място, неподготвен за това колко различно е реалното усещане от всичко, което бях измислял в главата си.

Калоян ме гледаше, сякаш очакваше аз да му обясня какво току-що е направил.

- Това ли искаше да разбереш?

Прокара длан през брадата си.

- Не знам.

После се обърна и си тръгна, просто така.

Останах на прага на стаята, без да мога да повярвам, докато не чух вратата му да се затваря. Не знаех дали да се смея или да разбия нещо. Бях получил точно това, за което мислех от дни, и се чувствах по-объркан от преди.

Легнах отново, но този път сънят беше невъзможен, защото в главата ми се повтаряше само едно: той ме целуна. Не аз него – той мен. А веднага след това идваше второто: и си тръгна.

Не знам колко минути бяха минали, когато вратата ми отново се отвори. Този път не почука. Калоян влезе и я затвори зад себе си, а аз се надигнах в леглото.

- Какво правиш?

Стоеше до вратата. Лицето му беше спокойно, но очите му не.

- Имаш ли много алкохол в главата?

Въпросът ме изненада и казах, че не, а когато попита дали съм сигурен, отговорих отново:
- Не много.

Калоян кимна.

- И аз.

Разбрах защо го казва и стомахът ми се сви.

Остана до вратата още малко, преди да проговори.

- Алекс, ще те питам веднъж. Сигурен ли си, че това е, което искаш?

Гласът му не беше по-силен от обикновено, просто много по-сериозен.

- След всичко, което ти казах?
- Не те питам какво ми каза вчера. Питам те сега.

Не трябваше да мисля.

- Да.

Калоян кимна още веднъж и се приближи. Този път в движенията му нямаше онази несигурност от първата целувка, не защото вече разбираше какво му се случва – по лицето му ясно личеше, че не разбира почти нищо, а защото поне за следващите няколко минути беше взел решение.

Спря пред мен и ме погледна така, че за миг забравих всичко останало.

- Тогава престани да ме провокираш.

За секунда не разбрах какво има предвид.

- Какво?

Ръката му отново се плъзна зад врата ми и пръстите му се затвориха в основата на косата ми, не силно, но достатъчно, за да усетя веднага разликата. Калоян ме беше докосвал безброй пъти през годините – потупване по рамото, ръка на врата, някое грубовато приятелско побутване, но сега в жеста нямаше нищо от онази стара непринуденост, с която бях свикнал.

- Защото вече няма нужда. – каза той и ме целуна.

В първия момент се вкамених. Бях целувал момичета и никога не се бях замислял как го правя – знаех кога да наклоня глава, кога да поема инициативата и кога една целувка може да стане по-дълбока, без никой да го казва. С Калоян цялото това знание сякаш изчезна и за пръв път от много време не знаех какво да правя с устата си, с ръцете си или дори с начина, по който стоя.

После усетих, че и той трепери, и точно това ме отпусна повече от всичко друго. Калоян – уверен, силен, човекът, който почти винаги изглеждаше така, сякаш знае какво следва – също беше изгубен, а лекото колебание на устните му и начинът, по който ръката зад врата ми още не смееше истински да ме придърпа, ми казаха нещо, което думите му никога не биха могли да кажат: за него това също беше първи път.

Отворих уста и първоначалната несигурност започна да се разпада някъде между дъха му и моя. Целувката стана по-дълбока, езикът му намери моя, а аз усетих грубата му брада по бузата си, миризмата на кожата му, остатъка от паста за зъби по устните му и топлината на тялото му толкова близо до мен, че вече нямаше място за мисълта, че може би съм си въобразявал всичко.

Някъде в този момент Калоян престана да се колебае. Ръката му се затвори по-сигурно около тила ми, придърпа ме към него и в движението му се върна онази естествена увереност, която познавах толкова добре, само че сега беше насочена към мен и усещането беше едновременно познато и напълно ново.

Когато най-накрая се отдръпна, и двамата дишахме тежко, а той не гледаше очите ми, а устните. Палецът му мина по долната ми устна и аз го докоснах с език, преди изобщо да съм решил, че искам да го направя. Видях как погледът му потъмнява и разбрах, че тялото ми отново беше стигнало няколко секунди преди главата.

Той се изплю в устата ми и за миг останах неподвижен, повече изненадан от собствената си реакция, отколкото от това, което беше направил. Затворих устни, преглътнах и продължих да го гледам, а нещо в лицето му се промени.

Калоян сложи ръка на рамото ми и натисна надолу, бавно и твърдо, без излишна сила, сякаш очакваше тялото ми само да разбере какво иска от него. Коленете ми се огънаха и когато се озовах пред него, едва тогава усетих колко силно треперят ръцете ми.

Пръстите ми стигнаха до ластика на шортите му и го дръпнах надолу. Материята се плъзна по огромните му бедра и падна около глезените, а когато останаха само сивите му слипове, спрях за секунда, защото през тънкия плат очертанието му вече беше достатъчно ясно, за да превърне цялото онова абстрактно желание от последните седмици в нещо съвсем реално. Не просто се очертаваше, слиповете не побираха всичко.

Калоян не каза нищо, само остави ръката си върху рамото ми и зачака, докато аз дръпнах бельото му надолу.

За момент просто гледах. Бях виждал други мъже голи – в съблекални, на плажа, в интернет, но това беше различно, защото беше Калоян. Човекът, за когото мислех от дни и който допреди малко все още можеше да съществува само като фантазия, сега стоеше пред мен гол и възбуден заради мен.

Беше по-голям, отколкото очаквах, дебел, около 19 см релефен, розов и с много вени и от гледката едновременно преглътнах и усетих нов прилив на възбуда.

Калоян продължаваше да чака, без да ме пришпорва, докато накрая отворих уста и го поех. Първото усещане беше топлината, после тежестта върху езика ми и напрежението в челюстта. Не знаех точно какво правя, но започнах бавно, опитвайки се да намеря ритъм, който тялото ми никога преди не беше трябвало да учи.

Той издиша тежко и почти незабележимият звук ме накара да продължа.

- По-бавно. – каза с нисък, дрезгав глас.

Послушах го. Ръката му се премести на тила ми и в началото просто стоеше там, но огромната му длан върху врата ми ме караше да се чувствам странно малък пред него. Опитах отново, по-дълбоко, задавих се и усетих как очите ми се насълзяват.

Калоян ме дръпна назад за косата и когато вдигнах поглед, очите му бяха почти черни. После плю в лицето ми, слюнката попадна по бузата, устните и брадичката ми, а аз не помръднах. Посегна към мен, с пръсти обра всичко, което не беше попаднало в целта и ми го подаде в устата.

- Отвори.

Отворих уста и този път плю направо вътре. Преглътнах, без да свалям очи от него, и нещо в стомаха ми се преобърна от начина, по който ме гледаше.

После дойде плесницата.

Отворената му длан удари бузата ми достатъчно силно, за да отметне главата ми настрани, и за миг останах шокиран от паренето по кожата.

Някъде в главата ми мина мисълта, че би трябвало да се ядосам, но тялото ми каза нещо съвсем друго и когато го погледнах отново, думата излезе сама:
- Още.

Калоян замръзна за частица от секундата, сякаш проверяваше дали наистина го искам, а после плю отново в лицето ми и ме удари по същата буза, този път по-силно. Изстенах, но не се дръпнах, а той хвана косата ми и вдигна лицето ми към себе си.

- Научи ли се?
- Не.

В ъгъла на устата му се появи едва забележима усмивка.

- Тогава продължи.

Коленичих отново и го поех го отново и този път вече нямаше първоначалното колебание. Челюстта ми започна да боли, но дишането му ставаше все по-тежко и това беше достатъчно, за да не искам да спирам.

След малко Калоян хвана главата ми с две ръце и нареди да сложа ръцете си върху бедрата му. Поставих дланите там и усетих твърдите мускули под кожата.

- Не ги мести.

После той пое контрола, държеше главата ми и определяше ритъма, а при по-дълбоките движения се задавях и очите ми отново се пълнеха със сълзи. Местеше главата ми настрани за да може да проникне по-дълбоко. Пръстите ми се впиваха в бедрата му, слюнката се стичаше по брадичката ми и постепенно престанах да мисля как изглеждам или какво би трябвало да чувствам – имаше само неговите ръце, неговото дишане и усещането, че за пръв път в живота си съзнателно оставям някой друг да води.

Когато вече едва поемах въздух, Калоян ме пусна и аз се отдръпнах, кашляйки, докато дробовете ми отново започнаха да работят нормално.

- Ставай.

Изправих се на треперещи крака, а той ме хвана за тила и ме притисна към стената. Голото му, горещо тяло се долепи до моето, едната му ръка остана на врата ми, докато другата вдигна крака ми под коляното, и когато го усетих твърд и мокър между нас, страхът най-после се появи.

Не беше страх от Калоян, а от онова, което следваше. Вече го бях видял отблизо, бях го усещал в устата си и изведнъж всичките ми фантазии се превърнаха във физическа реалност.

- Калоян… Не знам дали…

Той спря веднага и напрежението в ръката му изчезна почти в същия момент.

- Ще боли. – каза тихо. - Няма да те лъжа. Ако не искаш, спираме.

Поех въздух и го погледнах. Странното беше, че въпреки страха не исках да спрем – страхувах се от усещането, от непознатото, от собственото си тяло, но не и от него.

- Искам.
- Сигурен?
- Да.

Калоян ме обърна и ме наведе напред, докато коленете ми докоснаха паркета. Усетих ръцете му върху бедрата си, после горещия му дъх между краката ми, а когато езикът му докосна ануса ми, цялото ми тяло потрепери толкова силно, че за секунда почти изгубих равновесие.

Първата ми реакция беше да се стегна, защото усещането беше прекалено ново и прекалено интимно, но Калоян не бързаше. Движеше езика си бавно и настойчиво, а когато усещаше, че се напрягам, спираше за миг.

- Отпусни се.

Опитах.

- Довери ми се.

Точно тази дума ми подейства. Познавах го от години, знаех кой е и колкото и странно да беше всичко, което се случваше тази нощ, не се страхувах от него.

Постепенно тялото ми започна да се отпуска и когато езикът му проникна леко в мен, изстенах към пода. Калоян продължи, първо бавно, после по-настойчиво, докато първоначалното напрежение започна да се смесва с нещо друго.

- Калоянеее…

Той издаде тих звук срещу мен и ръцете му стиснаха задника ми.

След малко се изправи и каза, че има лубрикант в стаята, но аз го спрях.

- В банята. В тоалетната ми чанта.

Настъпи кратка тишина.

- Имаш лубрикант в тоалетната си чанта?

Погледнах го през рамо.

- Надявах се на секс.

Калоян се засмя.

- Копеле.
- Просто не очаквах да е точно такъв.
- Това вече го разбрах.

Отиде до банята и се върна с шишето, но когато ме видя все още на колене, нещо в изражението му се промени.

Хвана ме под мишниците, изправи ме почти без усилие и каза:
- На леглото.

Заведе ме до стаята ми и ме бутна по гръб.

- Обърни се на четири.
- Не.

Калоян спря и ме погледна.

- Какво?
- Искам да те виждам.

Няколко секунди само ме гледаше, после се наведе и палецът му мина по зачервената ми буза.

- Съжалявам.

Попитах за какво, а той просто докосна мястото от плесницата.

- За това.
- Не съжалявай. Аз ти казах още.

Погледна ме внимателно и накрая кимна.

- Да.

После ме целуна бавно и това беше първата истински нежна целувка тази нощ. Ръката му остана на тила ми, другата се плъзна по гърба ми и за няколко секунди просто останахме един до друг, голи и още възбудени, но без да бързаме за никъде.

- Сигурен ли си? – попита отново.
- Да.

Калоян взе лубриканта и ми каза да му кажа, ако боли прекалено много.

Когато започна да ме подготвя, тялото ми веднага се стегна и той спря, без да се опитва да преодолее съпротивата със сила. Свободната му ръка се движеше по корема ми, докато говореше тихо.

- Алекс, гледай ме. Не се насилвай да се отпускаш. Просто дишай.

Отворих очи и започнах да следвам неговия ритъм – бавното повдигане на гърдите му, спокойствието в гласа му, тежката длан върху корема ми, докато малко по малко тялото ми престана да се бори с непознатото.

Когато попита дали съм добре, вече можех да отговоря без колебание.

- Да. Продължавай.

Той продължи също толкова търпеливо и с времето усещането стана по-поносимо, после просто странно, а страхът постепенно се отдръпна. Когато се наведе да ме целуне, изстенах в устата му и за пръв път си позволих да приема, че това наистина се случва.

След известно време Калоян се пресегна към нощното шкафче и отвори чекмеджето.

- Имаш ли презерватив?

Поклатих глава, а той провери вътре, сякаш от това можеше магически да се появи някой.

- И аз нямам.

За пръв път тази нощ изглеждаше истински неподготвен и въпреки ситуацията едва не се засмях.

- Никога не съм рискувал. – казах. - Знаеш го.

Познаваше ме достатъчно добре, за да знае, че е истина, а аз знаех същото за него. Точно затова мълчанието между нас не беше мълчание между двама непознати, които си вярват на дума, а между хора, които се познават от години и прекрасно разбират какво решават.

- Алекс…
- Искам да продължим.

Той ме гледа още няколко секунди.

- Сигурен ли си?
- Да.
- Само този път.
- Само този път.

Кимна и темата приключи там.

Калоян се върна между краката ми и ги вдигна върху раменете си. Когато го усетих да натиска срещу мен, болката беше различна от всичко преди – по-широка и по-дълбока – и тялото ми инстинктивно се стегна.

Той спря, остана неподвижен, без да се отдръпва, и ми каза да дишам.

Поех въздух.

- Още.

Натисна отново, постепенно, а аз стиснах зъби, докато ръката му хвана бедрото ми и остана там, стабилна и топла.

- Добре ли си?
- Да.

Не беше удобно и болката не беше изчезнала, но под нея вече се появяваше друго усещане – натиск, пълнота и почти невероятното осъзнаване, че това беше Калоян, че именно той беше в мен и че аз съзнателно бях поискал да бъдем тук.

Хванах го през врата.

- Не спирай.

Продължи бавно и когато най-накрая усети, че тялото ми го допуска, остана неподвижен за няколко секунди. Целият трепереше от усилието да не се движи, а потта от гърдите му падаше върху мен.

- Алекс?
- Добре съм.

Наведе се и ме целуна, а после започна да се движи, първоначално бавно и отмерено, следейки лицето ми при всяка промяна. Болката не изчезна веднага, но постепенно престана да бъде центърът на всичко. Тялото ми започна да свиква с него и онова, което допреди малко беше само непознат натиск, се превърна в нещо, което започнах да искам.

Ръцете ми се стегнаха около врата му, Калоян усети промяната и ритъмът му стана по-уверен. От мен излезе стон, който изобщо не се опитах да скрия.

- По-силно.

Той спря за частица от секундата.

- Алекс…
- По-силно.

Този път нямаше нужда от трети въпрос и видях как последната му задръжка изчезва.

Хвана ме за кръста, обърна ме по корем и нареди:
- На четири крака.

Послушах го и ръцете му веднага сграбчиха хълбоците ми. Когато се върна при мен, движението му беше много по-рязко и аз извиках във възглавницата, докато тялото ми се плъзна напред по матрака. Калоян ме дръпна обратно за кръста и повтори движението.

Вече не беше внимателният Калоян от преди малко, а онзи, когото сам бях поискал. Движенията му станаха твърди и ритмични, бедрата му се блъскаха в моите, леглото скърцаше под нас и аз не можех да спра стоновете си.

Когато ме удари по бузата на задника и после отново, паренето по кожата се смеси с всичко останало.

- Гледай напред.

Обърнах глава и той хвана брадичката ми с една ръка.

- Казах ти да гледаш напред.

Продължи, без да забавя, докато ръцете ми се плъзгаха по чаршафите, а устата ми оставаше отворена от тежкото дишане. После се наведе до ухото ми.

- Това ли искаше? Това ли чакаше цяло лято?

Не успях да отговоря веднага, но когато движенията му станаха по-силни, най-накрая изрекох:
- Да.

Тогава погледът му падна върху леглото, където до ръката ми лежаха сивите му слипове. Калоян ги взе и в гласа му се появи онази тъмна ирония, която познавах толкова добре от нормалния ни живот, само че сега звучеше съвсем различно.

- Отвори.

Погледнах го през рамо.

- Калояне…
- Отвори.

Направих го.

Пъхна слиповете в устата ми, а топлият, влажен плат миришеше на него – на кожа, пот и онзи специфичен мъжки мирис, който бях запомнил още от момента, в който всичко беше започнало.

Калоян се наведе до ухото ми.

- Всичко започна с бельото ми, нали? Сега поне го имаш.

Ако можех да говоря, вероятно щях да го напсувам, но той вече отново беше хванал кръста ми и ритъмът му стана още по-силен. Държеше ме точно там, където ме искаше, а когато коленете ми започнаха да се плъзгат, хвана косата ми и ме дръпна назад и ме опъна като струна.

Бях напълно под негов контрол и колкото по-ясно го усещах, толкова по-сигурен ставах, че точно това искам. Имаше неговата грубост, миризмата му, потта по гърба ми, плата в устата ми и огромните му ръце върху тялото ми, докато всичко друго постепенно преставаше да има значение. Не исках да решавам нищо, исках Калоян да решава.

Той ме притисна по-силно към матрака и промени ъгъла, а от мен излезе заглушен вик.

- Там ли?

Кимнах и той повтори движението, после отново, докато ноктите ми се забиваха в чаршафа.

След малко ме обърна по гръб. Беше мокър от пот, гърдите му се вдигаха тежко и очите му отново бяха почти черни. Хвана глезените ми и вдигна краката, преди да се върне при мен, а този път вече не чакаше със същото търпение, защото и двамата знаехме, че не го искам. Ритъмът му стана бърз, твърд и дълбок, докато държеше краката ми отворени, а слиповете заглушаваха звуците, които вече не можех да контролирам.

Нещо започна да се натрупва ниско в корема ми и отначало не разбрах какво е, защото не се докосвах и ръцете ми бяха впити в чаршафите. Калоян обаче продължаваше да намира едно и също място и усещането ставаше все по-силно, докато цялото ми тяло не се стегна.

Той го усети и в ъгъла на устата му се появи усмивка, в която нямаше нищо нежно. Продължи по-силно и тялото ми най-накрая се предаде на усещането. Свърших без да се докосна, разтърсен от оргазма, докато мускулите ми се стягаха около него и от гърдите му излезе нисък, почти животински звук.

Калоян не спря веднага и чувствителността стана почти прекалена, докато аз крещях заглушено в бельото му и стисках чаршафите. Накрая се отдръпна, а аз останах задъхан, почти без да усещам краката си.

Той се премести напред и извади слиповете от устата ми.

Поех дълбоко въздух.

- Отвори.

Погледнах го, но вече нямаше причина да се колебая и отворих уста. Калоян започна да се движи с ръка пред лицето ми, бързо и задъхано, като ме гледаше, докато коремът му се стягаше все повече.

Когато свърши, усетих топлината по бузата и устните си, после в устата, по брадичката и врата. Затворих устни и преглътнах, докато Калоян остана неподвижен над мен няколко секунди, все още дишайки тежко.

После ме погледна и лицето му се промени.

Очите му се плъзнаха по зачервената ми буза, мократа кожа и следите от всичко, което току-що бяхме направили, и онзи суров Калоян от последните минути сякаш постепенно се отдръпна някъде назад.

- Алекс…

Ръката му докосна лицето ми и усетих, че пръстите му треперят.

- Господи.

Започна да почиства бузата ми с длан толкова внимателно, че контрастът беше почти нелеп.

- Не ме гледай така.
- Как?
- Все едно си ме убил.

Ъгълчето на устата му леко помръдна, но тревогата не изчезна.

- Съжалявам.
- Недей.
- Алекс…
- Аз поисках още.

Той ме погледна малко по-дълго, преди най-накрая да кимне.

- Да. Поиска.

Наведе се и ме целуна по челото, а точно този малък жест ме разтърси по начин, за който не бях подготвен. След всичко случило се можех да понеса грубостта му, болката и собственото си объркване, но нежността му ме хващаше неподготвен. После хвана лицето ми и езиците ни се преплетоха. След това стана…

След малко се върна от банята с топла влажна кърпа, седна на ръба на леглото и започна мълчаливо да ме почиства. Същите ръце, които преди малко бяха толкова властни, сега се движеха по мен предпазливо и внимателно, и осъзнах, че точно това започва да ме обърква повече от самия секс.

- Добре ли си? – попита.
- Да.
- Сигурен?

Погледнах го.

- Ако ме попиташ още веднъж, вече няма да съм.

Най-накрая се засмя, тихо и уморено, и напрежението в стаята за пръв път от часове се пропука.

После ме заведе под душа. Водата беше гореща, парата бързо изпълни малкото помещение и Калоян започна да ме мие, без да бърза, сякаш няма нищо по-естествено от това да стоим голи един срещу друг след всичко, което току-що бяхме направили.

След известно мълчание ме попита:
- Съжаляваш ли?
- Не. Изобщо.

Отговорът излезе веднага и когато го погледнах, върнах въпроса, който всъщност ме интересуваше много повече.

- А ти?

Не ми отговори с думи, а просто ме придърпа към себе си и ме целуна. Целувката беше дълга и спокойна, без нищо от първоначалната паника или от грубостта, която беше дошла след нея, и точно затова ме разтърси повече, отколкото исках да призная.

След душа настъпи първата истински неловка минута между нас, защото изведнъж трябваше да решим не какво ще правим с телата си, а къде ще спим.

Калоян остана на прага и ме погледна.

- Мога да остана в стаята си или да спя при теб. Каквото искаш.

Преди малко бях искал от него почти всичко, което можех да си представя, но сега не исках още секс, нито нова провокация, нито нещо, което да доказва какво сме направили. Исках само да легна до него и точно това ми се стори много по-опасно.

- Искам да спя с теб.

Калоян ме гледа няколко секунди и нещо в лицето му се отпусна.

- Добре.

Легнахме в моето легло и почти веднага ръката му се затвори около кръста ми, придърпвайки ме назад към гърдите му. Наместих се в него, все още изморен и чувствителен, и точно тогава започнах да разбирам колко много се беше променило през последните часове.

Всичко, което беше напрегнато между нас през последните дни, вече не беше скрито. Не трябваше да гадая какво означава погледът му или дали ме докосва случайно, защото Калоян беше тук по собствено решение и точно това беше най-силното усещане от всичко – не че го бях убедил, не че бях спечелил нещо, а че след първата целувка се беше прибрал в стаята си, имал беше достатъчно време да мисли, да се уплаши и да се откаже, а въпреки това беше избрал да се върне.

Досега аз бях този, който гледаше, провокираше и търсеше границата, натискайки я с по милиметър всеки ден. Тази нощ Калоян я беше прекрачил сам и за пръв път откакто всичко започна, се почувствах не като човек, който контролира играта, а като човек, който изведнъж е получил точно това, което е поискал и едва сега разбира колко малко е знаел какво всъщност означава.

След всичко, което се беше случило, най-силно в мен останаха не грубостта, болката или дори самият секс, а тежката му ръка около кръста ми и спокойният му дъх зад врата ми. Не исках само Калоян да ме желае, нито просто отново да ме докосва така. Исках сутринта да отворя очи и той още да бъде до мен, следобед да пием кафе в кухнята, да се караме за глупости, да се смеем на терасата и той пак да сложи ръка на врата ми, когато минава покрай мен, сякаш това е най-нормалното нещо на света.

Точно там беше истинският проблем.

Исках това да продължи.

Не знам кога за последно погледнах часа. Помня само един момент много по-късно, когато всичко беше утихнало и в апартамента отново се чуваше единствено климатикът. Калоян лежеше до мен и не спеше, аз също, но нито един от двама ни не каза нищо.

Тогава разбрах, че от всички неща, които бях искал да се случат, изобщо не бях помислил за най-страшното – сутринта.

Нощта можеше да бъде грешка, желание, любопитство, объркване или нещо, което Калоян никога повече няма да поиска да повтори. Сутринта обаче щеше да остане след всичко това и щеше да поиска някакво име за случилото се.

А аз нямах представа как ще го наречем.