Барселона (част 3)

17.08.2026 | Анонимен

Събудих се бавно, без онзи рязък момент, в който човек отваря очи и веднага разбира къде се намира. Първо усетих топлината, после слабия шум на климатика и светлината, която се промъкваше през щорите и рисуваше тесни линии по отсрещната стена, а едва след това дойде тялото ми. Опитах се да се обърна и тихо издишах през зъби, защото някъде ниско в мен се появи неприятно напомняне за предната нощ – не беше болка, която да ме плаши, а по-скоро от онези усещания, които веднага ти казват защо са там, и точно затова, вместо да се раздразня, останах за момент неподвижен и усетих как по лицето ми се разлива усмивка.

Споменът се върна не като последователност от случки, а като усещане: Калоян на прага, после начинът, по който беше дошъл втория път – вече не объркан и ядосан на себе си, а след като беше имал достатъчно време да се откаже и въпреки това беше избрал да се върне, и накрая всичко останало, което дори сега ми се струваше трудно да събера в едно цяло. Бях имал момичета, бях правил секс, бях мислил, че горе-долу знам какво представлява желанието и какво означава да ти е хубаво с някого, но сега тези спомени не ми изглеждаха фалшиви, просто някак по-малки, сякаш досега бях слушал музика през стената и чак тази нощ някой беше отворил вратата.

Това ме плашеше по-малко, отколкото би трябвало, а още по-странното беше, че нямах никакво желание веднага да си поставям име. Гей, бисексуален, объркан – думите съществуваха, разбира се, но в онази сутрин ми изглеждаха далечни и почти административни, защото не ми трябваше категория, за да разбера едно много по-просто нещо: исках Калоян. Бях го искал и преди тази нощ, но тогава желанието ми все още беше фантазия, построена от погледи, мускули, докосвания и собственото ми въображение, докато сега познавах близостта му по начин, който допреди няколко дни дори не си позволявах да формулирам.

Мястото до мен беше празно и го почувствах като удар някъде под ребрата, преди още да успея да си кажа, че съм идиот. На нощното шкафче лежеше часовникът му, тениската му още беше преметната върху стола и нямаше никакъв начин да е излязъл, просто беше станал преди мен. Малко по-късно от кухнята се чу кафемашината и аз се засмях тихо в празната стая, защото, разбира се, светът можеше да се преобърне, сексуалността му можеше да се окаже малко по-сложна, отколкото е предполагал през последните четирийсет и четири години, но Калоян очевидно пак трябваше първо да си направи кафе.

Станах внимателно и още втората крачка ме накара да се намръщя и за миг да се хвана за края на леглото. Не беше нещо сериозно, но тялото ми определено имаше мнение по въпроса как беше преминала нощта, а най-абсурдното беше, че това изобщо не ми разваляше настроението. Напротив, всеки път, когато усещах болката, в главата ми проблясваше някакъв фрагмент от него и това беше толкова нелепо приятно, че се почувствах като пълен идиот.

Облякох шорти и тениска въпреки жегата. Не заради Калоян, казах си. Просто така.

Сам не си повярвах.

В кухнята го намерих бос и без тениска, приведен над плота, докато режеше плодове в огромна купа. Изглеждаше толкова обикновено, че за няколко секунди ми беше трудно да свържа този човек с онзи от предната нощ – същият гръб, който бях гледал десетки пъти през годините, същите широки рамене, същата поддържана брада и разрошена сутрешна коса, само че аз вече знаех твърде много.

Калоян се обърна още преди да кажа нещо. Погледът му първо намери лицето ми, после за миг слезе към начина, по който стоях, и почти веднага разбрах, че е забелязал.

- Добро утро. – каза той спокойно, сякаш просто сме се прибрали късно от бар и нищо повече.
- Добро.

Направих няколко крачки към кафето, опитвайки се да не показвам нищо и вероятно точно заради това изглеждах още по-нелепо. Калоян ме проследи с поглед и в ъгъла на устата му се появи усмивка.

- Добре ли си?
- Перфектно.

Той се облегна на плота.

- Алекс.
- Какво?
- Познавам те.
- Това вече го използваш прекалено често.
- Защото продължава да е вярно.

Взех чашата, която явно беше оставил за мен, и седнах, което се оказа грешка, защото тялото ми веднага ми напомни, че не съм толкова „перфектно“, колкото твърдя. Опитах се да скрия реакцията, но Калоян я видя и този път усмивката му изчезна.

- Мамка му!
- Какво?

Приближи се и седна срещу мен.

- Много ли те боли?

Вече не се шегуваше. В гласа му имаше истинско притеснение, което по някаква причина ми хареса повече, отколкото трябваше.

- Не много.
- Алекс.
- Наистина.

Гледаше ме така, сякаш преценява дали отново го лъжа, после прокара ръка през брадата си и издиша.

- Трябваше да внимавам повече.

Засмях се.

- В началото внимаваше.

Калоян ме погледна и за пръв път тази сутрин изглеждаше почти смутен – не засрамен, а по-скоро като човек, който много добре знае как е продължило нещо, което е започнал с намерението да държи под контрол.

- После явно си забравил. – добавих.
- Да.

Отговорът беше толкова прост, че ми стана смешно.

- Много ли съжаляваш?

Това го накара да вдигне очи.

- За кое?
- Че си забравил.

Калоян остана замислен няколко секунди, после едва забележимо поклати глава.

- Че те боли, да. За другото не.

Нещо топло се разля в мен. Не беше възбуда, макар че и тя беше някъде там, а нещо по-спокойно и точно затова много по-опасно.

Той стана, заобиколи плота и застана до мен. Преди да успея да попитам какво прави, ръката му се плъзна зад врата ми – същият жест, който беше правил стотици пъти още когато бях малък и за него докосването беше просто част от начина му да общува, само че този път не ме раздруса и не ме потупа, а се наведе и ме целуна по челото.

Толкова просто, че точно това почти ме довърши.

- Какво беше това? – попитах.
- Какво?
- Това.
- Целувка.
- Виждам.

Калоян се засмя.

- Тогава защо питаш?

Не знаех. Може би защото тази целувка по челото ми се струваше някак по-интимна от много от нещата, които се бяха случили през нощта. Сексът можеше да бъде желание, импулс, любопитство. Това беше нежност.

Явно видя нещо в лицето ми, защото този път се наведе и ме целуна по устните, бавно и съвсем кратко, после се отдръпна, взе чашата си и се върна от другата страна на плота, сякаш не беше направил нищо особено.

За мен беше огромно.

Пихме кафе почти в тишина, но не от онзи неудобен вид тишина, а от другия, в който и двамата знаехме, че разговорът идва и няма никаква причина да го насилваме. От улицата долу се чуваше камион, който разтоварваше нещо, някакъв човек извика на испански, после мина мотор и Барселона продължи да си върви по обичайния начин, без ни най-малко да се интересува, че в една кухня двама българи се опитват да разберат какво точно са направили с живота си.

Накрая аз попитах:
- Съжаляваш ли?

Той дори не поиска уточнение.

- Не.

Отговорът дойде веднага и този път след него нямаше шега. Калоян остави чашата и погледна към терасата, а когато започна да говори, беше по-скоро на себе си, отколкото на мен.

- Това е най-странното. Трябва да съм по-объркан, нали? Цял живот съм бил с жени. Никога не съм имал интерес към мъж, никога не съм се чудил дали може да имам. Даже вчера, когато те заведох в онзи бар, наистина си мислех, че ти помагам да разбереш себе си.

Усмихна се без особена веселост.

- Явно вечерта реши да помогне и на мен.

Не казах нищо, защото ми харесваше да го слушам, когато не се опитваше да бъде сигурен.

- И какво разбра? – попитах след малко.

Този път погледна направо към мен.

- Че мъжете не ме привличат.

Изражението ми сигурно беше невероятно, защото веднага се засмя.

- Чакай малко.
- Какво да чакам?
- Не съм свършил.

Скръстих ръце, а Калоян въздъхна и този път думите му излязоха по-бавно.

- Не ме привличат мъжете, Алекс. Ти ме привличаш. Това е единственото, което знам със сигурност.

Стоях и го гледах, без да знам как точно да реагирам. Ако ми беше казал, че е открил, че е бисексуален, вероятно щеше да ми бъде по-лесно – имаше дума, имаше категория, имаше милиони други хора като него. Това, което ми каза, беше по-неясно и едновременно много по-лично.

Аз.

Не мъжете, а аз.

- Това възможно ли е? – попитах.

Калоян сви рамене.

- Очевидно.
- Много научно.
- Аз съм персонален треньор, не сексолог.

Засмях се, но той скоро отново стана сериозен.

- Не знам дали утре ще мисля по различен начин. Не знам дали след месец ще разбера нещо друго за себе си и не искам да ти обещавам глупости само защото сме прекарали една нощ заедно.

Тази част не ми хареса толкова, но знаех, че е честна.

- Но?
- Но ако беше само любопитство, нямаше да се върна в стаята ти.

Това ме върна директно към най-важния момент от нощта.

- Защо се върна?

Бях искал да го попитам още от момента, в който се събудих.

Калоян се усмихна леко.

- След първата целувка ли?

Кимнах, а той погледна ръцете си, после мен.

- Отидох в стаята си и затворих вратата. Седнах на леглото и си казах, че това беше достатъчно, че съм разбрал каквото трябва и сега всичко може да приключи.
- И?
- И след около две минути разбрах, че единственото, което искам, е да отворя вратата отново.

Не можах да скрия усмивката си.

- Две минути?
- Може да са били три.
- Огромна вътрешна борба.

Калоян ме удари леко по рамото.

- Не ставай нахален.

Това беше старият Калоян, само че ръката му не се отдръпна веднага. Остана върху рамото ми, после се плъзна към врата и палецът му почти несъзнателно мина по кожата под ухото ми.

Точно това беше новото – не че ме докосваше, а начинът, по който го правеше.

В един момент разбрах, че ако продължи още десет секунди, ще забравя всякакъв разговор, затова го попитах за единственото нещо, което още стоеше между нас.

- А Елена?

Ръката му спря. Калоян се отдръпна малко и лицето му стана сериозно.

- Тя не трябва да разбира.

Очаквах този отговор и въпреки това ме бодна.

- Толкова ли е страшно?
- Не започвай да си измисляш неща.
- Не си измислям.
- Виждам ти лицето.
- Какво му е?
- Мислиш си, че ме е срам.

Не отговорих и това беше достатъчно.

Калоян поклати глава.

- Алекс, ако ме беше срам от теб, нямаше да се върна в стаята ти и със сигурност нямаше тази сутрин да седя тук и да ти обяснявам неща, които самият аз още не разбирам.
- Тогава защо?
- Защото тя ти е леля, защото живеем заедно от години, защото познавам семейството ти от години и защото, честно казано, какво точно искаш да ѝ кажем? „Добро утро, между другото, снощи разбрахме, че имаме някакво си там нещо помежду си, ама още не знаем точно какво е“?

Разсмях се въпреки себе си.

- Като го казваш така…
- Няма друг начин да го кажеш.

Остана сериозен още малко.

- Не те крия, защото не искам да бъда видян с теб. Просто не искам да разбиваме всичко около нас, преди изобщо да знаем какво правим.

Това вече звучеше разумно, може би прекалено разумно за човек, който само преди няколко часа беше направил най-неразумното нещо в живота си.

- Добре.
- Добре?
- Няма да разбере.

Калоян ме погледна така, сякаш проверява дали наистина съм го разбрал, после кимна и с това темата приключи.

Не подписахме договор, не поставихме правила и не решихме какво сме. Калоян просто взе купата си, попита ме дали съм гладен и след пет минути вече спореше с мен, че не мога да живея цял месец на кафе и кроасани, защото „това не е храна за човек, който тренира“.

Беше абсурдно колко бързо можехме да се върнем към нормалността и още по-абсурдно колко различна беше тази нормалност.

Малко преди обяд Калоян реши, че не можем да прекараме целия ден вкъщи, и аз бях напълно съгласен, докато не започнахме да вървим. Първите пет минути се държах гордо, след десет започнах да съжалявам, че съм казал, че съм добре, а след петнайсет вече подозирах, че той нарочно е избрал маршрут с максимално количество ходене само за да ме накара да си призная.

Беше горещо дори за Барселона. Въздухът беше тежък, по улиците миришеше на нагрят камък, кафе, храна от ресторантите и море, което се усещаше още преди да го видим. Вървяхме към брега без особена цел. Калоян носеше слънчеви очила и светла тениска, която още след половин час беше прилепнала по гърба му, а аз се опитвах да не изглеждам като човек, който сериозно обмисля дали една пейка може да бъде използвана като постоянен дом.

Накрая той забави крачка.

- Нали беше добре?
- Добре съм.
- Да.

Този тон ме ядоса.

- Какво?
- Нищо.
- Кажи.

Калоян свали очилата и ме погледна.

- Ходиш като осемдесетгодишен.
- Млъкни бе идиот….

Той избухна в смях.

- Тихо! – казах, като се огледах дали някой ни слуша.
- Никой не знае защо ходиш така.
- Ти знаеш.
- Аз много добре знам. – и като че ли неволно се пипна за пакета.

Точно това самодоволство в гласа му ме накара едновременно да искам да го ударя и да се усмихна, но Калоян почти веднага престана да се шегува. Намали темпото, без да го коментира, а след няколко минути предложи да седнем на една тераса близо до морето. Поръча вода още преди аз да кажа нещо и после, когато си мислеше, че не го виждам, ме наблюдаваше всеки път, когато сменях позата си на стола.

- Престани.
- Какво?
- Да ме гледаш така.
- Как те гледам?
- Все едно си ме счупил.

Калоян свали очилата.

- Не е смешно.
- Малко е.
- За теб.
- За теб също.

Устата му потрепна.

- Малко.

Тези дребни моменти ми харесваха ужасно. Не бяха тайни целувки в тъмна стая, не бяха напрежение или секс, а просто двама души, които се познават от години и седят на тераса, само че сега имаше нещо ново в начина, по който единият гледаше другия.

Когато станахме, Калоян автоматично сложи ръка на кръста ми, докато минавах пред него. Жестът беше толкова естествен, че и двамата осъзнахме какво е направил една секунда по-късно, и тогава той я махна – не рязко, а просто след като погледна хората около нас.

Спомних си сутрешния разговор. Елена не трябваше да разбира, но навън изведнъж съществуваше и друга граница, която в апартамента я нямаше. Странното беше, че не се ядосах и дори ми хареса малко.

Вместо ръката на кръста ми Калоян сложи длан върху рамото ми и ме притегли към себе си по онзи стар, приятелски начин, който никой нямаше да погледне два пъти.

- Така става ли? – попита тихо.
- Ще преживея.
- Благодаря.

Погледнах го.

- А ако нямаше хора?

Калоян не отговори с думи, само ме погледна за секунда и продължи да върви.

Това ми стигна.

Следобедът мина в онази приятна леност, която Барселона сякаш сама налага през август. Вървяхме малко, седяхме много, ядохме късно и разговаряхме за неща, които нямаха никаква връзка с нас, и именно това ми харесваше. Не исках всеки разговор да бъде за сексуалността ми или за това какво означава нощта. Познавах Калоян от години и една от причините да бъда толкова привлечен от него беше точно това, че можехме да прекараме три часа заедно, говорейки за абсолютни глупости.

Само че сега между тези глупости се появяваха моменти, които не бяха съществували преди.

Когато останахме сами на по-тихо място близо до плажа, той ме целуна, сякаш това беше най-естественото продължение на разговора ни. Не страстно и не както през нощта, а с кратка целувка, после още една, докато аз се усмихвах срещу устата му и почти не можех да повярвам колко лесно му идва.

- Какво? – попита.
- Нищо.
- Пак лъжеш.
- Просто не си те представях такъв.
- Какъв?

Не можех да му кажа „романтичен“, защото щеше да ми се смее до края на месеца.

- Нищо.

Погледна ме подозрително и ме целуна отново.

Тогава започнах да разбирам нещо за него, което нощта беше скрила. Калоян можеше да бъде невероятно категоричен, когато желанието го поемеше, но след това сякаш цялата тази сила се превръщаше в нежност. Докосваше ме постоянно, точно както винаги го беше правил, само че жестовете вече се задържаха по-дълго – ръката върху врата ми се превръщаше в погалване, потупването по рамото в пръсти, които оставаха там, а ако нямаше хора около нас, към всичко това се добавяха целувки, които понякога изглеждаха напълно без причина.

Това започна да ме обърква повече от секса, защото секса го разбирах – имаше желание, тяло, възбуда и някаква ясна логика, която не изискваше особено обяснение. Много по-трудно ми беше да разбера защо ми беше толкова хубаво, когато просто вървеше до мен и пръстите му за миг докосваха моите, или защо помнех много по-ясно целувката по челото сутринта, отколкото някои много по-интензивни моменти от нощта.

Не исках да мисля за това още.

Когато се прибрахме, бях уморен и определено по-болезнено наясно с тялото си, отколкото сутринта. Взех душ и прекарах известно време в стаята си, докато Калоян се занимаваше с нещо в хола, а после телефонът ми вибрира.

Момчето от бара.

Бях забравил за него.

„Coffee tonight?“

Погледнах съобщението доста дълго. Вчера бях отговорил почти напук на Калоян, докато днес не изпитвах дори любопитство.

Написах:
„Sorry. I can’t.“

После, след малко колебание:
„Maybe another time.“

Знаех, че „друг път“ вероятно няма да има и това не ме уплаши, а напротив, даде ми някакъв странен покой. Вече знаех нещо важно за себе си – вниманието на мъже не ме отблъскваше и може би някой ден щях да искам да разбера повече за тази част от себе си, но не сега.

Сега не исках мъже.

Исках един конкретен.

И той беше на десет метра от стаята ми.

Късно вечерта отидох да си легна сам и го направих нарочно. Не казах нищо на Калоян, не го погледнах по специален начин и не останах прекалено дълго в хола, защото след предната нощ имах нужда да разбера нещо, което никога не бих си признал на глас: ако това щеше да се случи отново, този път той трябваше да дойде. Не защото съм го провокирал, не защото сме се карали, не защото ревнува или е пил, а просто защото ме иска.

Лежах в леглото с телефона в ръка и прочетох една и съща страница от някаква статия сигурно пет пъти. Апартаментът беше тих, от време на време чувах Калоян в кухнята или хола, после водата в банята, а когато мина повече от половин час, започнах да се ядосвам на себе си. Какво изобщо очаквах? Че всяка нощ автоматично ще се превръща в продължение на предишната? Може би наистина му трябваше време, може би сутрешните целувки и целият ден му бяха достатъчни, може би…

Вратата се отвори.

Калоян стоеше на прага и този път не изглеждаше като човек, който е дошъл да зададе въпрос.

- Спиш ли?

Погледнах телефона в ръката си.

- Очевидно.
- Може да гледаш телефона насън.
- Много талантлив съм.

Той влезе, затвори вратата и седна на ръба на леглото, а сърцето ми започна да бие по-бързо, въпреки че положих абсолютно безсмислени усилия лицето ми да остане спокойно.

- Още ли те боли?
- Малко.

Калоян кимна.

- Добре.

Погледнах го възмутено.

- Добре?

Той се засмя.

- Не „добре, че те боли“, идиот. Добре, че ми каза.
- Аха.

Наведе се към мен и ме целуна. Този път нямаше съмнение, проверка или напрежението от предната вечер. Целувката беше бавна и спокойна, почти нежна, а когато ръката му се плъзна зад врата ми, вече не изпитах онзи шок от първия път. По-страшното беше колко естествено започваше да ми се струва.

Когато се отдръпна, остана близо до мен.

- Тази вечер няма да правим нищо, което ще те боли повече.
- Не съм казал, че не искам…
- Аз казах.

Тонът му беше достатъчен, за да разбера, че няма смисъл да споря, и аз само се усмихнах, защото точно това чаках през целия половин час.

Беше дошъл сам.

След малко вече лежах притиснат до него, с глава върху гърдите му и ръката му около кръста ми, а тишината между нас не беше неловка, а някак по-тежка и спокойна.

- Какво става? – попита той с онзи дълбок, спокоен глас, който имаше насред нощта.

Казах, че нищо, просто съм малко схванат, и още докато произнасях думите, разбрах колко нелепо звучат.

Калоян повтори „схванат“ с нещо между смях и съчувствие и добави:
- Е, нормално е. Първи път ти беше.

Начинът, по който го каза – директно и без никакъв опит да превърне случилото се в нещо, за което трябва да говорим тихо, ме накара да се изчервя дори в тъмното. Калоян винаги беше такъв – можеше със същия тон да коментира времето навън и факта, че предната нощ беше прекарал с мен по начин, който вече нямаше как да се нарече приятелски.

Ръката му се премести малко по-надолу по ханша ми и аз инстинктивно се стегнах. Той го усети веднага и само ме потупа леко, без да продължи движението.

- Добре ли си?
- Добре съм. Просто още ме боли малко.

Калоян помълча, а после каза много по-тихо:
- Знам. Следващия път ще бъде по-леко.

Следващия път.

Точно тези две думи останаха в главата ми. Не бяха обещание и той със сигурност не ги беше произнесъл като такова, но означаваха, че вече мисли за повторение, че не е сложил предната нощ в някаква отделна кутия, която сутринта да затвори и никога повече да не отваря. Имаше „следващ път“ и само тази мисъл ме удари в гърдите по-силно, отколкото очаквах.

Не казах нищо, а само се притиснах малко повече към него. Калоян сякаш разбра, защото ръката му отново се затвори около кръста ми и остана там, докато известно време просто лежахме в тъмната стая. Опитах се да мисля за следващия ден, за Елена, за това как ще се държим на закуска, но мислите не се задържаха никъде и постепенно останаха само дишането му и топлината на тялото му.

След известно време гласът му прекъсна тишината.

- А… как ти е устата?

Вдигнах глава от гърдите му.

- Какво искаш да кажеш?

Не виждах добре лицето му, но по гласа разбрах, че се усмихва.

- Нищо. Питам.

Пръстите му започнаха бавно да описват кръгове по кожата ми точно над линията на бельото и колкото и невинно да се държеше, прекрасно знаеше как реагирам. Неговото дишане остана равномерно, сякаш нищо не се случва, докато моето постепенно престана да бъде такова.

Издържах няколко секунди, после се повдигнах върху лакът и го погледнах. В тъмното различавах само очертанията на лицето му и блясъка в очите, но това ми беше достатъчно, за да се наведа и да го целуна.

Този път нямаше нищо от колебанието на предната нощ. Устните ми срещнаха неговите настойчиво, почти гладно, а Калоян не се изненада и не се отдръпна, а просто отвори уста под моята и ме посрещна със същата увереност. Едната му ръка се плъзна към тила ми, пръстите му се заровиха в косата ми и ме задържаха там, докато езикът му намери моя.

Тялото ми лежеше върху неговото и усещах под себе си широките му гърди и твърдия корем, които се повдигаха при всяко вдишване. Ръцете ми стигнаха до края на тениската му почти сами и аз я повдигнах, освобождавайки първо корема, после гърдите му. В тъмното не ми трябваше да го разглеждам подробно, защото вече познавах това тяло прекалено добре от фитнеса и от предната нощ, но сега можех да го докосвам така, както никога преди не си бях позволявал.

Прокарах длани по гърдите му и се наведох, докосвайки с устни едното му зърно. Калоян издаде нисък звук и ръката на тила ми се стегна, което беше достатъчно, за да продължа. Устните ми се придвижиха по гърдите и корема му, докато усещах как мускулите се стягат под тях, а пръстите му в косата ми постепенно започнаха едва доловимо да ме насочват надолу.

Когато стигнах до спортните му панталони, хванах ластика и го дръпнах. Калоян повдигна ханша само колкото да ми помогне и платът се свлече по бедрата му.

Под него нямаше бельо и въпреки че вече го бях виждал предната нощ, от гледката отново ми пресъхна устата. Този път обаче нямаше страх или онова първоначално учудване, а само ясното осъзнаване, че го искам и вече знам какво е усещането да го имам толкова близо.

Калоян не помръдна и не каза нищо, просто ме гледаше и чакаше, докато аз се наведох, първо го докоснах с устни, после бавно прокарах език по дължината му. Усетих как бедрата му се стегнаха под ръцете ми и дъхът му стана по-тежък, а това ми даде увереност да го поема в устата си.

Започнах бавно. Челюстта ми още помнеше предната нощ и не бях забравил колко трудно ми беше в началото, но този път вече знаех как да използвам езика и ръката си заедно и как да намеря ритъм, без да се насилвам да поема повече, отколкото мога. Ръката на Калоян остана в косата ми и понякога пръстите му се стягаха, когато слизах по-дълбоко.

Не бързах, защото ми харесваше да чувам промяната в дишането му, да усещам как тялото му реагира на мен и най-вече да знам, че човекът, който през цялото време изглеждаше способен да контролира всичко около себе си, постепенно губи част от този контрол именно заради мен.

Ритъмът ми стана по-уверен и след известно време усетих първите истински промени в него. Бедрата му започнаха едва доловимо да се напрягат под ръцете ми, дишането му се накъса, а пръстите в косата ми вече не просто ме държаха, а се затваряха все по-силно всеки път, когато слизах надолу. Вдигнах очи към него, без да се отдръпвам, и за първи път тази вечер спокойствието му беше изчезнало напълно.

Челюстта му беше стегната, гърдите му се повдигаха тежко и когато погледите ни се срещнаха, той произнесе името ми толкова ниско и дрезгаво, че едва го познах.

- Алекс…

Не спрях.

Исках да видя какво ще стане, ако продължа, и може би точно това беше най-възбуждащото – че за първи път не аз бях човекът, който губи контрол пред него. Продължих със същия ритъм и усетих как напрежението в тялото му се увеличава, докато накрая бедрата му се стегнаха рязко, пръстите му се впиха в косата ми и той свърши в устата ми.

Не се дръпнах. Останах там, докато тялото му премина през последните потръпвания и хватката в косата ми постепенно отслабна, после преглътнах и едва тогава се отдръпнах, за да си поема въздух.

За няколко секунди Калоян просто ме гледаше.

Беше задъхан, косата му беше разрошена и онова почти дразнещо спокойствие, с което обикновено посрещаше всичко, беше изчезнало. Не успях да спра усмивката си.

- Какво? – попита той.
- Нищо.

Погледът му се присви.

- Не ми харесва тази усмивка.
- Защо?
- Защото изглеждаш прекалено доволен от себе си.
- Може би съм.

Калоян протегна ръка, хвана ме под брадичката и ме придърпа нагоре. За миг очаквах поредната забележка, но вместо това двете му длани обхванаха лицето ми, а палците му минаха бавно по бузите и влажните ми устни. В жеста имаше такава неочаквана нежност, че самодоволството ми изчезна почти веднага.

- Ела. – каза тихо.

Седна и ме придърпа към себе си, докато не се озовах между разтворените му крака, лице в лице с него. Ръцете му останаха от двете страни на лицето ми, а после той се наведе и ме целуна.

Целувката беше дълга и бавна, а когато езикът му се плъзна в устата ми, за миг осъзнах, че изобщо не го притеснява вкусът на собственото му тяло върху устните ми. Ръцете ми се качиха по гърдите му и когато поставих длан върху тях, усетих колко бързо все още бие сърцето му.

Това отново ме накара да се усмихна срещу устата му.

- Пак ли? – промърмори той.
- Сърцето ти още бие като лудо.

Калоян ме изгледа за секунда, после ме целуна отново, сякаш това беше най-добрият начин да прекрати разговора.

Ръцете му се плъзнаха по врата, раменете и гърба ми, докато устните му се преместиха към врата. Усетих зъбите му леко върху кожата до ухото си и от мен излезе звук, който не успях да скрия.

Той се усмихна срещу врата ми.

- Това ти харесва.
- Млъкни.
- Добре.

Разбира се, не спря.

Ръцете му обхванаха ханша ми и ме притиснаха по-близо. Собствената ми възбуда, която през последните минути почти бях пренебрегнал, веднага ми напомни за себе си и Калоян очевидно го усети, защото този път усмивката беше негова.

Не исках да мисля какво следва. Тази вечер нямаше нужда да доказваме нищо и Калоян очевидно го знаеше.

След малко ме отдалечи леко от себе си и с ръка на рамото ме насочи към леглото.

- Лягай.

Легнах по гръб и той се наведе над мен. Ръцете му намериха глезените ми, но преди да направи каквото и да било, погледът му се спря върху лицето ми.

- Още те боли?
- Малко.

Калоян кимна.

- Тогава нищо, което да те боли.

Тези думи ме отпуснаха повече, отколкото очаквах.

Той вдигна краката ми и ги постави върху раменете си, като този път движението нямаше нищо общо с намерението да проникне в мен. Просто ме отвори пред себе си и остана така за няколко секунди, гледайки ме по начин, от който се почувствах едновременно изложен и абсолютно желан, преди да се наведе и да ме целуне.

Устните му тръгнаха от моите надолу по врата и гърдите, а аз усещах тежестта му над себе си и ръцете му от вътрешната страна на бедрата ми. Езикът му намери едното ми зърно, после зъбите му го докоснаха съвсем леко и аз изстенах, което го накара да спре само колкото да усетя усмивката му срещу кожата си.

Продължи надолу по корема ми, без да бърза, докато ръцете му държаха бедрата ми разтворени. Още преди устата му да стигне до мен, усещах горещия му дъх и цялото ми тяло беше напрегнато от очакване, а когато устните му ме обхванаха, гърбът ми почти веднага се изви от леглото.

Не бях очаквал Калоян да го направи толкова уверено. До този момент все още част от мен мислеше за него като за човек, който за пръв път е с мъж и сам не знае какво прави, но точно тогава това престана да има значение. Може и никога преди да не беше правил това с мъж, но прекрасно знаеше как да наблюдава реакциите ми и да разбира кое ми действа.

Езикът му се движеше бавно, а устните му се плъзгаха по мен в равномерен ритъм. Ръцете ми се затвориха около чаршафа, защото не знаех къде другаде да ги сложа, а когато бедрата ми инстинктивно се повдигнаха към него, Калоян постави едната си длан върху ханша ми и ме задържа на място.

Точно това движение – спокойното, абсолютно уверено задържане – ме накара да изстена още по-силно.

Постепенно престанах да следя отделните усещания. Имаше само устата му, езикът му, ръката върху ханша ми и онова нарастващо напрежение ниско в корема, което се натрупваше много по-бързо, отколкото исках.

- Калояне…

Не знам дали го казах като предупреждение или просто защото имах нужда да произнеса името му, но той не се дръпна, а продължи със същия ритъм и аз усетих как цялото ми тяло започва да се стяга. Краката ми притиснаха раменете му, гърбът ми се изви, пръстите ми се впиха в чаршафа и когато оргазмът дойде, беше толкова рязък, че за няколко секунди не можех нито да мисля, нито да контролирам звуците, които излизаха от мен.

Калоян остана там и не се отдръпна. Усетих как преглъща, докато тялото ми продължаваше да потръпва, а фактът, че не прекъсна дори когато чувствителността стана почти прекалена, изкара от мен още един задъхан стон.

Накрая се отдръпна бавно и аз останах по гръб, дишайки така, сякаш току-що бях тичал, докато той освободи краката ми от раменете си и ги остави върху леглото.

После се наведе над мен. Брадата му беше влажна, а в ъгъла на устата му имаше онова самодоволно изражение, което веднага ме подразни.

- Не казвай нищо. – предупредих го.
- Нищо не съм казал.
- Но ще кажеш.
- Може би.

Посегнах да го ударя по рамото, но той хвана ръката ми, засмя се тихо и се наведе още по-близо, докато челото му докосна моето.

- Добре ли си?

Този път в гласа му нямаше шега.

- Да.

Погледна ме още малко, сякаш проверяваше отговора не по думите ми, а по лицето ми, после ме целуна. Не беше сексуална целувка и не беше начало на нещо ново, а бавна, спокойна целувка след всичко останало.

Когато се отдръпна, ръката му остана върху бузата ми.

- Казах ти, че няма да правим нищо, което да те боли.
- Не ме болеше.
- Добре.

Калоян легна до мен и аз почти автоматично се обърнах към него. Ръката му се затвори около кръста ми и ме придърпа към гърдите му, а аз сложих глава там, където вече започвах опасно бързо да свиквам да я слагам.

Той прокарваше пръсти през косата ми бавно и почти разсеяно, от време на време ме целуваше по челото или слепоочието и не казваше нищо. Точно тази негова версия започваше да ме плаши повече от всичко останало – не доминиращият Калоян от леглото, не огромният мъж, когото бях гледал във фитнеса и за когото бях фантазирал, а човекът, който след всичко това ме държеше близо до себе си така, сякаш нямаше никаква причина да бъде другаде.

- Какво мислиш? – попита той след малко.
- Нищо.
- Лъжец.

Усмихнах се срещу гърдите му.

- Много обичаш да го казваш.
- Защото много лъжеш, когато мислиш.

Не отговорих, защото как можех да му кажа какво мисля, когато самият аз едва започвах да го разбирам?

Допреди няколко дни целта беше проста. Исках да ме погледне различно, после исках да ме целуне, след това исках да бъда с него и всичко имаше ясна посока и някакъв край, към който можех да вървя. Сега обаче лежах до него след втората ни нощ и започвах да разбирам, че най-хубавата част не беше само това, което се беше случило преди малко.

Харесваше ми, че е тук, харесваше ми ръката му върху косата ми и звукът на дишането му, харесваше ми, че можех да кажа някаква глупост и той щеше да се засмее, че сутрин можехме да пием кафе, през деня да вървим по улиците и да спорим къде да ядем, че можеше да ме подиграва, задето ходя като старец, а после, без да каже нищо, да забави крачката си заради мен.

Това беше новият проблем.

Сексът вече не ме плашеше и дори мисълта, че искам мъж, не ме плашеше особено, но докато лежах с глава върху Калоян и усещах как пръстите му продължават спокойно да минават през косата ми, за пръв път ми хрумна нещо, което изобщо не бях планирал.

Не исках само да спя с него. Исках сутрините, разходките, целувките без причина, ръката му върху мен, когато никой не гледа, дори глупавите му протеинови закуски и начина, по който ме караше да ям повече.

Не знаех как се нарича и още не исках да го наричам, но знаех, че това вече не беше онова желание, с което бях пристигнал в Барселона. Беше станало нещо повече и докато Калоян постепенно заспиваше до мен, разбрах, че да го получа вероятно никога не е било най-опасната част.

Най-опасното беше колко бързо започвах да свиквам с мисълта, че е мой.