В Дивия Запад (част 8)

29.03.2026 | IzkuKurigal

Туй, дето се прави на автор по-надолу, ви препоръчва да се запознаете с тази песен, че ще ви трябва по-нататък за сюнета... ъъъ сюжета: https://www.youtube.com/watch?v=38zmdwd5K3E&list=RD38zmdwd5K3E&start_radio=1

- Зетко, имаме проблем! – пресрещна ме Лабрадудел.

Ясно – пак щеше да боли! Отново някакъв експеримент, след който щях да си замитам червата или да си събирам телесата разпръснати наоколо. Но тъстът ми имаше друго наум:

- Дъщеря ми, за която си женен... – за пореден път ми напомни той, докато ме изгледа изпод вежди, защото знаеше за някои мои нощни похождения. -… има едно нещо, което НЕ харесва в тебе.

Ха така! Това беше изненада. “Мислех, че всъщност само едно нещо харесва в мене!” – казах си и си погледнах към чатала.

- Не, не е това! – улови погледа ми Лабрадудел. - Проблемът при теб е… зад очите ти.

Обърнах се – нямаше нищо зад мен.

- Няма нищо там? – съобщих му.
- Именно! – въздъхна той. - Опитвам се да ти кажа, че… да го кажем научно: диагнозата ти е mejduushnus kuhkathralupus.
- Олеле! – шашнах се аз. - Това опасно ли е? Лекува ли се? Какво означава на български?
- Че си тъп като изтъркан галош!
- Аааа! – успокоих се аз. - И к’о прайм ся?
- Решил съм да ти присадя мозък на гъска. Все пак имат коефициент на интелигентност 6! – завърши тържествено той.
- Ехааа! – впечатлих се. - А аз колко имам?
- Ами… почти 5.

Леле! Ще ме правят гений! Съгласих се, разбира се – една операция повече или по-малко нямаше значение. На ден по-често ме оперираха, отколкото ядях.

***

Събудих се след операцията и веднага усетих как интелигентността в мен напира. Опа – не, извинете! Пикаело ми се е. Връщам се след малко да доразкажа.

Такааа! Реших да почна да уча. Лабрадудел ме беше предупредил да не се претоварвам и да я карам по-полека. Отидох в библиотеката, грабнах едно малко книжле и започнах да чета. Не мина много време, когато изведнъж Звезделина връхлетя, сложи ми термометър и взе да ми мери кръвното:

- Изку, добре ли си? Ти… четеш!?!?!?

Разказах ѝ накратко. Тя погледна книжката и кимна разбиращо:

- Аха! И затова си решил да започнеш с инструкция за попълване на книжка за оцветяване?
- Не ме разсейвай! Трябва ми контрацепция! – демонстрирах аз новата си интелигентност.
- Какво ти трябва?

Оф, тези жени! Все недоразбрали.

- Контрацепция! – повторих аз. - Да се среднонаточа. Всредатанасоча.

Погледът ѝ ми ме караше да губя увереност. Май нещо не беше наред?

- Концентрация? – подсказа тя.
- Точно. Колко си ми умна!
- Благодаря!
- Беше съблазън.

Тя въпросително повдигна вежди:

- Сарказъм?
- Тъй, де!
- Не е за тебе това, си мисля…
- Ох... – сгърчих се аз. - рЕзко ме заболя хуя какво си мислиш!
- Защо не се хванеш на някоя работа?
- Работа ли? Там където има работа, аз работа нямам!

Тя излезе, но аз вече бях загубил инершперция. Въпреки това реших да играя на едро - да ида на изток да попия малко мъдрост. Но като отидох на летището се оказа, че нямам достатъчно (каква изненада за неработещ човек!), за да си купя билет. Оставаше ми само една опция. Прибрах се и директно в спалнята, а там – Звезделина, както очаквах.

- Искам развод! – решително казах аз.

Тя, без да каже дума, стана и отвори гардероба. Започна да вади всякакви черни дрехи и да ги мери пред огледалото. Не очаквах такъв развой.

- Какво правиш? – попитах объркан.
- Проверявам дали ще ми отива да съм вдовица. Аз разведена няма да бъда!

“Горкият ѝ съпруг!” – помислих си, но после се плеснах по челото: “Ами че то аз съм женен за нея, бе!”

- Значи прищял ти се е ергенски живот? – полюбопитства тя.
- Не. Ще те сменям.

Както очаквах такъв шут ми отпра, че преди да преброя до пет, се приземих насред Тибет. Баси, чак рими взех да редя. То имало някаква полза от тая интелигентност! Ти да видиш!

Изтупах прахоляха от дрехите си, закачих си обратно зъбите (Лабрадудел беше ми ги направил с копчета тик-так) и се огледах отнякъде да се показва мъдрост, ама тц! Бях точно пред един будистки храм и кой от къде идеше, все там влизаше. Попитах един на тибетски:

- К’вай хавата тука, бря, гъз? (в превод на български: “Какво се случва тук, господине?”)
- Дошъл е велик мъдрец, потомък на Конфуций (тук директно ви го превеждам на български, за да не ви мъча).

Стана ми любопитно що за човек ще е потомък на някакъв си кон на име Фуций, затова влязох и аз. Щях да вляза, без значение на кой кон беше потомък тоя мъдрец, де – такова извращение трябваше да се види.

Седнах на последния ред, за да не се облъча с твърде много мъдрост и тотално да изперкам. Бях до една мулата девойка със смолисточерна коса. Устни, очи… ох, веднага усетих нарастването на интелектуалното ми ниво. Кожата на девойката беше в цвят мляко с какао – да се дървиш ли, да огладняваш ли. Кимнахме си любезно и се заслушахме в мъдрите думи на дъртия:

- Луната не свети толкова ярко колкото слънцето, но каква е нощта без нея? Не е ли непрогледна?

Сръчках любезно с лакът мулатката:

- На урок по астронавтика ли сме?
- Не. – усмихна се тя и показа два реда бели зъби като от реклама на паста за зъби. - Иска да каже, че трябва да се радваме и на малките неща.
- Аха! – кимнах аз, уж че я разбрах.

Мъдрецът продължи:

- Ако един човек с нож разреже месото на трапезата си, дойде друг, грабне ножа и прободе смъртоносно първия, ножът добро нещо ли е или лошо?

Пак сръчках мулатката:

- Сега за касаплък ли ще говори?
- Не. Иска да каже, че нищо не е само добро или лошо.
- Е, не може ли да каже директно?
- Мъдреците говорят образно. Така едновременно го казва и дава пример.
- Ти като ги знаеш тия неща, чий го дириш тука?
- След малко почва по-трудното за разбиране. Дошла съм да си повиша нивото.

Мъдрецът не спираше:

- Облакът е радост през лятото и мъка през зимата…

Махнах с ръка и прошепнах на мулатката:

- Заеби! Това не е за мене. – подадох ръка и се представих: - Изку Куригал.
- Дееба Мааму. – представи се и тя. - Плод съм на нежелана бременност между българин и африканка.

Кимнах разбиращо, написах няколко случайни числа на листче, подадох го на девойката и ѝ казах:

- Обади ми се!

Тя кимна, а аз се изнизах пълзешком.

Навън някакви момчетии се лутаха и цъкаха с език. Едното викна любезно към мен:

- Ей, оръфляк, ще ни извадиш ли топката от оная кална дупка, че нас ни е страх?
- Забравете! – отрязах ги - Аз да не съм уй, че да се навирам на тясно, тъмно и влажно! Хайде де!

Отминах, но малко по-късно усетих познато напрежение под гърба. Ха сега, де! Къде са им тук тоалетните? Огледах се. Онова там ако не е телефонна кабина, трябва да е кенеф. Кратък крос до там, при който почти се сблъсках с две жени – бременни (особено едната). Нямаше време да се извинявам и взех вратата на тоалетната на абордаж с рамото напред: БАААМ! Ядец – заключено! За малко да ми изпусне клапата отзад.

Женски глас отвътре:

- Изчакайте малко!
- Как “изчакайте малко”, ма, алоу!? Та аз вече имам 3 см разкритие! Все едно при започнало раждане да скръстиш крака и да кажеш: “Ами няма да раждам сега пък!”

Нямаше време за преговори. Нов крос до близкия храсталак и клекнах там. Така рязко взех да разтоварвам, че от струята се отлепих от земята и си ударих главата в някакъв клон. Не се приземих в кафявата купчинка създадена от мен, но преди да успея да се зарадвам, се стоварих в някакви трънаци. Задникът ми стана като игленик. Отстрани сигурно е изглеждал като розов кактус. Опощих трънаците от задника си и добре че до мен минаваше някакво поточе, та хвърлих малко вода на нажежената ми дюза и се изнизах от района преди мухите от цял свят да се съберат тук.

Разхождах си се почти безгрижно, защото се оглеждах откъде да попия малко акъл, но не го видях ни по дърветата, ни по земята.

Внезапно се чу звънене. Нямаше никой около мене, а аз телефон нямах. Оказа се, че парче дървесна кора на земята звъни. Повдигнах я плахо и я поставих на ухото си:

- Ало?
- Здравейте, господин Изку Куригал! Обаждаме се от Вашия мобилен оператор…
- Еее, няма отърване от Вас! Какво искате?
- Предлагаме Ви само срещу 50 евро на месец купища безплатни услуги, от които нямате нужда…
- Момент! – реших да си поупражня новата интелигентност. - Значи срещу 50 евро ще получа нещо безплатно?
- Да. И на всичкото отгоре нямате нужда от това, което ще Ви дадем за тази сума.

Звучеше като твърде добра сделка. Чудех се къде е уловката.

- Ще си помисля. Засега нямам нужда от абонаментен план.

Затворих. Тъкмо щях да хвърля кората, когато тя пак зазвъня.

- Нямам нужда от план! – казах веднага, преди да успеят да ме убедят.
- Тогава да се видим без план.

А! Беше мулатката Дееба Мааму. Ама аз ѝ бях написал някакви случайни числа! Как ме намери? Ей, това мобилните оператори и лудо влюбените нищо не може да ги спре да те намерят!

- Дееба Мааму, изненада ме. Хайде да се видим в Тибет!
- Хайде!

Оказа се, че Тибет е колкото единадесет Българии и взе да се свечерява, без да сме се намерили. Изведнъж пред мен блеснаха зъби на само метър от моята особа и аз заковах на място. Ако не си бях разтоварил червата по-рано, щях да напълня гащите.

- Мааму дееба, Дееба Мааму! Изкара ми акъла! Или поне малкото, колкото имах.

Тя се хвърли на врата ми, грееща от щастие и започна да ме целува навсякъде. Е, почти навсякъде – на най-важното място още не. Чак в ентусичакразма си ми събори шапката. Изтупах я от прахта, сложих я пак на главата си и поясних:

- Чувствам си главата празна като съм без шапка.
- А… не мисля, че е от шапката.

‘Айде и тая!

- Чуваш ли странно свистене като си без шапка?
- Да. Защо?
- Когато си с шапка, тя запушва ушите ти и не става течение. – обясни ми мулатката.
- Ааааа! – престорих се, че я разбрах.

Разказах на Дееба Мааму, че исках да поумнея и тя предложи да помогне. Усамотихме се в една колиба, принадлежала преди години на някакъв отшелник. Направо усещах как отвсякъде жужи и ме боде мъдростта му. Или бяха комари, не съм сигурен. За всеки случай запалихме огън и сложихме разни неща да тлеят в жарта и да правят много пушек. Наоколо стана като в клип на Whitesnake.

Първо мулатката ме учи на шах. След като ми показа как се местят фигурите, нареди дъската и предложи аз да започна. Мръднах пишката… Моля? Ааа, “пешката”, извинете! Благодаря на госпожицата с очилата, която ме поправи. Ела, миличка, после в 202-ра стая да ти се отблагодаря лично.

Така. Да се върнем на историята. Та мръднах пешката отляво на дясно номер четири и казах:

- Без коз!

Незнайно защо Дееба Мааму легна на земята от смях. А, и госпожицата с очилата също се смее в публиката. Ах, да ти изпапкам усмивката аз на тебе. Ъъъ, разсеях се. Докъде бях стигнал? А, да. Търкаля се Дееба Мааму на пода от смях и чак рита във въздуха. Ясно, пак съм сгафил.

Опита се да ме научи на други неща, но със същия успех. Похвалих я, че е много умна, а тя ми отвърна, че колкото повече научава, толкова повече осъзнава колко малко знае. Казах си: “Е, няма смисъл тогава да се учи!” Затова демонстрирах моята си специалност – включих оня мой поглед, който пали женските междубедрия. Дееба Мааму почна да се поти и каза:

- Ох, ще ми изхвръкне сърцето от вълнение! – изчурулика тя и постави ръцете ми на китките си. - Ето, усещаш ли?

Моме, остави тия глупости за докторите! Аз си имам други методи за мерене на пулс. Посегнах и напипах лявата ѝ гърда. Мулатката изненадано зяпна. Чувал съм, че в редки случаи имало хора, при които сърцето било отдясно, затова напипах и дясната ѝ гърда. Търсих, търсих пулса… Сега като се замисля може и да не съм търсил точно пулса, но така започна всъщност.

- Ама, Изку, какво правиш? – объркано протестира тя.
- Пазя да не ти изхвръкне сърцето, как “какво”! – невъзмутимо отговорих и продължих с важната си задача.
- Нахален си… – каза тя с интонация и поглед, който се чудиш укорителни ли са или подканящи.

Вместо да се чудя повече, директно поставих ръка (както е казал поетът:) “на подпъпието женствено в средата”. И я замачках баш как си требе.

- Ама… ама… ама… – запелтечи мулатката с широко отворени очи и зяпаща като риба на сухо (или като мен в бар, когато никой не ме почерпи).

Изведнъж ме отблъсна и леко нацупено ме укори:

- Ама хич не си романтичен! Лягай и затвори очи!

Какво ли не прави един мъж като се надява на секс? Затова я послушах. Чу се тихо шумолене и след малко тя ме попита:

- Какво усещаш?
- Амиии… мирише на… море. Миди ли ще готвиш?
- Шшшт. А сега?
- Нещо меко и нежно се блъска в лицето ми… като вълни, може би. Но… май има нещо дето драска… като черупки, сякаш…
- Хи-хи-хи! – изкикоти се мулатката. - А сега?
- Пак мирише на мммммм… – не можах да довърша, защото нещо кацна на лицето ми.
Май е медуза? Но има вкус на мида. Ама пък толкова голяма мида…
- Спри да говориш! – изпъшка мулатката. - Може да отвориш очи.

О, Нептуне и всички морски зверове! Едва не получих инфаркт. Добре че веднага зацепих какво “морско чудовище” ми се е лепнало на лицето и в главата ми веднага зазвуча: “Ши’с а блак минджааа. Ю кен’т сий хър ин дъ наааайт…” (песента от линка). Ами нормално е минджата да е по-тъмна – по-близо е до ауспуха от другите женски чаркове. При мулатката беше с цвят млечен шоколад. Моментално развях белия байрак – пилона сещате се от какво беше, а знамето – долните ми гащи.

За момента сякаш не съществувах за Дееба Мааму, тя си яздеше лицето ми и си пъшкаше. По едно време се сети за мен. Стана, отстъпи и легна по гръб с разтворени крака. На путето ѝ велкомето беше на макс. Мулатката ми направи подканящ за приближаване жест с пръст. Докато се препозиционирах за атака в центъра и се събличах, мернах образа си в едно огледало. Изглеждах все едно огромен охлюв бе минал през лицето ми. Залегнах на стратегическа позиция и започнах да лижа бързо мидата на мулатката по цялата ѝ площ все едно беше шоколадов сладолед на 45-градусова жега. “Шляп-шляп-шляп” - правеше езикът ми и по едно време мулатката ме погали по главата:

- Браво, Шаро! Браво!

Останах с изплезен език и облещен поглед в посока очите на мулатката. Лицето ѝ се беше изчервило като реотан на печка “Елва”. Вдигнах рамене – кой съм аз, че да съдя хората. Заех се отново с приятната задача по лизането.

- Вкарай пръсти! – подсказа тя.

Вкарах 2 пръста и шлюп (!) – ръката влезе до лакътя! Май малката ще се окаже не чак толкова невинна, колкото ми изглеждаше. Ръгам аз и мацката ми стене:

- Говори ми мръсотии!

Ооо, сега ще видиш какъв мръсник съм аз. И като почнах:

- Сополи. Кир. Ушна кал. Лай…
- Млъкни! Млъкни и лижи!

Лижа аз и гледам клитора ѝ взе да се издува. Когато стана колкото череша – ОК, като орех – хммм, почнах да се притеснявам, ама не спирах да лижа. Обаче когато клиторът ѝ достигна размер на ябълка, вече почнах да се оглеждам уплашено. Ей, ей, ей, тайм аут! Малкото симпатично путе беше станало колкото голяма пазарска чанта. И това не беше най-лошото. Съответно (ако бях по-умен щях да използвам думите “реципрочно” или “правопропорционално”) и Дееба Мааму беше станала по-голяма. Наоколо всичко - също. Опа, чакайте малко! Фактологически и реалистически аз се смалявах. АМА ЗАЩО??? Погледнах отчаяно към мацката, а тя повдигна рамене и каза:

- Съжалявам! Малка магийка, която научих от мама.
- Ама…

Няма “ама”. Грабна си ме и ме навря в нея с главата ми напред. Представете си изненадата ми да бъда използван като жив вибратор! За щастие не беше любителка на аналния секс. Но пък бе крайно умонатоварващо защо жена, която владее магия, не ползва такава за уголемяване, а точно наобратно. Иди ги разбери тия жени. Дядо Боже ни е дал свободна воля, ама жените – тц, трябва да е по тяхното, иначе секс – на куково лято. Ех, кога ще ме сполети най-после импотелатентността, че да съм независим от жените!

Отплеснах се. Да се върнем на моят екпериментириъс. Преживиелици… Сещате се, де. Реших да взема нещата в мои ръце. Награбих тия вътрешните… пискюлчета… Как? Да, яйчници. Благодаря на дамата с очилата! Ах, ти само ела в 202-ра и до сутринта ще ти се отблагодарявам. Ох…

Ъъъ, да. Та награбих на мулатката… яйчниците и се набирах и отблъсквах, а в това време коленете ми се триеха в г-точката на мацето. А мулатката стене, ръмжи, вика, крещи… Какво питате? Дали ми е било тясно и неудобно? Разбира се, че беше доста стегнато и влажно, но пък бях в пичка – единственото тясно място, което одобрявам.

И така. Жвакам си аз вътре с цялото си старание и слушам радиопиесата: “Ох, че ми е кеф!” – моноспектакъл на Дееба Мааму. Ама то ахкане, охкане, хвалебствени псалми по мой адрес, то арията: “Божичко, умирам!” Абе целия репертореноар отне бая време. Изведнъж попаднах в такова влажногалищно… вътреутръбно… абе путкотресение. Всичко около мен се тресе, извива и гърчи. Чак ме натика целия вътре в… шахматката. То вярно, че бях смален, ама не чак толкова, че да ми е комфортно вътре. Тръгнах да излизам, обаче изненада – взе да става все по-тясно. Както казват германските монголци в Аржентина: “Уат дъ фак!?”

- Излизай! Излизай бързо! – панически ме подканяше мулатката. - Магията отминава!

Лесно е да се каже. Тя напъва и ме дърпа, аз драпам навън… Значи хем се раждам за втори път, хем асистирам в процеса. Баси! Успях да изляза от кръста надолу, но се заклещих – вече бях възвърнал размерите си. Ами сега? Дееба Мааму реве, аз псувам, но никакъв безгрес. А? Да, никакъв прогрес! Обадихме се в Бърза помощ, но се оказа, че всичките две линейки били заети, та срам не срам се наметнахме с един чаршаф и тръгнахме пеш натам. По пътя пресякохме някакъв местен маскарад. Никой не можа да разгадае кой от нас двамата беше маскираният и като какво. Не че ние знаехме. В крайна сметка се оказа, че някакъв от шествието, който размахвал дървен фалос “инцигредиентно” го набил изотзадзе на Дееба Мааму. Тя изрева като ранена мечка и стисна гъза около аналния нашественик, така отпусна…влажгината си и аз излязох. От цялото това пресоване всичката ми кръв се бе събрала в средния ми крак, който бе станал колкото шия на жирафозавър. Довлачих мулатката в храсталака, повдигнах я и ѝ го набих така рязко до дъно, че видях в погледа ѝ: “Засечен е нов хардуер. Желаете ли инсталиране на драйвър?” С такова зверско настървение я залющих, че мулатката отчаяно размахваше ръце, за да докопа нещо, което да ѝ помогне да се измъкне. Но както е казал дядо Мразов: “Не се бяга от туй, от що се не бяга.” Плющя аз с жирафошиестия кур и си мънкам под носа: “Браво, Изку! Браво, Куригал!” Реално погледнато нямам акъл за пет ст’инки, ама сложих Казанова в малкия си джоб.

По едно време гледам Дееба Мааму вече подскачаше на корема ми като на батут, което пак не ѝ помагаше да се измъкне. Гепих ѝ циците и предвид еластичността им мулатката се връщаше по-бързо, отколкото се изстрелваше нагоре. Агрономопо, ако не е много расистко, да попитам: мулатките с мляко с какао ли кърмят? Само се надявам по-черните жени да не кърмят с кафе, че едва ли е полезно за бебетата.

Ама пак се разсеях. Та усетил, че милиони бели “човечета” напират да излизат, изкарах жирафокура и ѝ го набих в на мулатката устата. Две силни бели струи се изстреляха от ушите ѝ. Хм. Дали да не патеанатовам този начин за чистене на ушна кал?

Отпуснахме се уморени на пода. Дееба Мааму въздъхна тихо през гъза и първа проговори:

- Сега като се оженим, ще си направим една колибка, ще си имаме поне 5-6 деца…

Не можах да чуя края на изречението, защото вече бях преполовил пътя до Индиянския океан. Спрях да тичам чак като нагазих във водата. Абе какво общо има ебането със сватбата, бе, мааму дееба!? Пфууу!

Починах си и се заех да плувам към вкъщи. Предвид скоростта ми, по мои изчисления… Мамка му! Акула!!! Така бързо почнах да плувам, че само пръстите на ръцете и краката ми опираха във водата. Бях като жив скутер от водната Формула 1. Не усетих кога стигнах в България. Разбрах го чак на голямото кръгово в Айтос. На плуване! Баси!

Прибрах се, но преди да се срещна с все още настоящата ми жена, сдъвках две скилидки чесън за освежаване на дъха и отидох при нея. Още с първите ми думи тя се просълзи (много ми е чувствителна):

- Виж, трябва да поговорим!
- Кога разбра? Нали казваше, че не си ревнив? Пък и исках да видя какво е с негър и…
- За какво говориш?
- А? А ти за какво искаше да говорим?
- Ще напускам тоя свят.
- Моля?
- Мисля да фръкна в космоса за около вечност-две.

***

Дни след разговора ни ракетата ми беше готова. Стартирах обратното отброяване и се надявах главният ластик да не се скъса. Последна проверка на инвентара: брадва, бутилки СО2 и весла. Защо така се учудихте? СО2 е от въглерод и кислород, нали? Прас с брадвата и ги разделям. Кислорода го дишам, а въглерода го горя, за да се топля. Веслата, разбира се, са, за да мога да се придвижвам из космоса. Всичко съм измислил. Вода и храна не съм взел - колко ли пък може да продължи една вечност?

***

Два дни в космоса. Гледам към Земята и се сещам за спора дали е кръгла или е плоска. Ще ви изненадам – вдлъбната е! Прилича на паница супа… Или съм почнал да прегладнявам.

/Изку Куригал/