Този сайт не е подходящ за лица под 18 години. Ако сте под тази възраст или не желаете да го разглеждате, моля напуснете!
Последна глава: Памперсът на Хриси и футболистът от Лудогорец Разград
Годините минаха (над 20), но спомените останаха – парещи, сочни, забранени. Любка се омъжи за някакъв тъпанар с къс хуй, имаше едно дете от него... живот. Но когато ми пише по празници, усещам топлината в съобщенията ѝ, сякаш езикът ѝ още помни формата ми!
А Хриси? О, Хриси! Макар и Любка да я направи баба (вече на 55 г.), стана легенда. Влязла в една от онези фази, където задоволяването не е желание, а професия. Чух, че работи в хотел „Картун“ в Разград – знаеш го, оня до автогарата, където всичко е възможно срещу малко кеш и голям мерак.
Последната клюка от една сестра в дома беше... абсурдна. Или просто твърде истинска, за да си я измисли някой.
- Петьо... – прошепна ми тя, докато сменяше чаршафите ми. - Знаеш ли, че Хриси вече носи памперс?
- К-кво?! – избухнах.
- Истински памперс. След като я скъсал един негър-футболист от „Лудогорец“. Онзи, новият нападател. Дългия. С прякора Боздугана... сещай се защо!
Мозъкът ми избухна в картини.
***
Хотел „Картун“
Хриси – с тънка мрежеста рокля, без бельо, както винаги. В стаята – свещи, дим от аромати, музика с леки ориенталски вибрации. На леглото – футболистът, поредният африканец в „Лудогорец“. Гол до кръста, с татуировка на лъв и... най-впечатляващият инструмент, който някога е влизал в този хотел – почти 26 см твърд черен хуй, който Хриси поемаше вече два дни, трудно дори с уста.
- Ти си сигурна, че го искаш в гъза? – пита той с дълбок глас на развален английски, от който вибрираха стъклата.
- Голям е… ама аз мога всичко! – усмихва се Хриси, сядайки бавно отгоре му.
Но грешката не била в началото. Грешката била в това, че поискала „отзад“. Като в старите времена, както ми беше правила на лагера, с малко плюнка и много смелост, само че този път не бях аз… а Боздугана!
Първият тласък я накарал да извика. Вторият – да се задържи за стената. А третият... разкъсал не само нея, но и цялото ѝ усещане за реалност.
Изскочила от стаята на четири крака, с разкъсани прашки и течаща отзад течност… не сперма. Кръв. Болка. Срам.
- Оттогава... – продължи сестрата, която се грижеше за мен. -... носи памперс. Буквално! Не може да стиска.
***
Това беше Хриси – жената, която ми държеше члена като майка, която ни учеше на всичко с Любка, която поемаше с гърлото, с ръката, с душата… и накрая падна в битка срещу негърски боздуган.
Но… знаеш ли какво? В едно гласово съобщение преди няколко месеца ми прошепна:
- Петьо… онова зад дървото… беше по-истинско от всичко в живота ми. Ще дойдеш ли пак някога да ме накараш да забравя Боздугана?
Сега всеки път, щом чуя за футбол, щом помириша аромат на ванилия или просто усетя лека твърдост в хуя си… мисля за Любка, за Хриси и за онази лятна нощ, когато трима души споделиха нещо, което никога не се забравя.
КРАЙ
От автора: Историята е напълно реална, като съм променил само имената на героите, фактите и местоположенията в разказа от съображение за сигурност.
Който има много голям кур от кур умира (Закон на Бармалей). Казвам го наопъки от съображения за сигурност.