Отвличането (част 3)

05.07.2025 | Dandog1980

Част 3: Антилски Гамбит

ЗАБЕЛЕЖКА: Сюжетът и персонажите в него са художествена измислица, всяка прилика с реални лица, места и събития са случайни. Възрастта на всички герои е +18, разказът съдържа елементи на нестандартни сексуални практики и насилие и е неподходящ за лица под 18 години.

Гамбѝт – вид дебют в шахмата. При него една от двете страни предлага в началото на партията жертва на фигура – обикновено пешка. Ответната страна има право да приеме или да откаже жертвата – оттам гамбитът се нарича приет или отказан. Приемането на гамбита обикновено води до остра, изпълнена с тактически комбинации игра, включваща понякога допълнителни жертви на фигури. Като компенсация предлагащият жертвата получава темп/предимство в развитието, често печели предимство в центъра и по фланговете, открита и позволяваща редица комбинации игра, и като правило – шансове за успешна атака на притеснен откъм развитие и пространство противник.

Куба – наши дни

Международен аеропорт Хосе Марти – Хавана, 19:30 часа (местно време)

Беше късен следобед, когато бизнес джетът Gulfstream G650ER с регистрация LZ-BGV започна плавното си снижение над синия безкрай на Карибско море. Машината бе гордост – сребриста, лъскава, съвременна, с дълъг обсег и аристократичен силует, а в пилотската кабина – двама стари вълци от небето.

Командирът на полета, капитан Димитър Велчев, бе ветеран от някогашната БГА “Балкан” – човек със стоманен глас и излъчване на летец от златната ера на гражданската авиация. До него, със спокоен поглед и уверен глас, седеше полковник Георги Стоянов, пенсиониран пилот от ВВС, с нальот стотици часове на МиГ-15 УТИ, МиГ-21, МиГ-25 и МиГ-29.
- Проверка по чеклиста! Хидравлика… в зелено, гориво… стабилно, налягане… нормално. Слизаме към 3000! Георги, свържи се с Хавана! – каза Велчев с почти ритуално спокойствие. - Я да видим дали си позабравил руския?
Стоянов превключи радиото, настрои честотата и натисна бутона:
- “Гавана Трафик”, “Гавана Трафик”, это LZ-BGV, рейс Gulfstream 650 из Софии, снижаюсь до FL120, направляюсь через GONAV. Запрос на координаты взлетно-посадочной полосы ILS 06.
В слушалките прозвуча мек, почти песенен глас с испански акцент:
- LZ-BGV, Гавана Трафик, контакт с радаром. Разрешен заход на посадку по ВПП 06. Снижайте до 3000 футов, QNH 1013. Ждите добро на посадку на конечной. Добро пожаловать в Гавану!
Стоянов откъсна поглед от уредите:
- Потвърдено! Писта 06 на визуален. Ето че ни чакат! – усмихна се Стоянов. - Готов ли си за малко социалистическа носталгия?
- Винаги, когато има ром и пури накрая! – отвърна Велчев с леко намигване.
Докато джетът преминаваше под 10 000 фута, пред погледите им се разкриваше Хавана – град на контрасти, на спомени и на музика. Слънцето се спускаше зад хоризонта, а последните му лъчи обагряха града в златно и розово.

Малекон – дългата крайбрежна алея – изглеждаше като змия, виеща се между сградите и морето. Старата Хавана блестеше с пастелните си фасади, покривите – полурушащи се, но живи. На улиците се движеха класически американски автомобили от 50-те години – Chevrolet, Buick, Cadillac – като декор от друг свят.

На хоризонта проблясваше куполът на Капитолиото, а силуетът на Хотел Национал гордо гледаше към морето. Отгоре градът изглеждаше застинал във времето, магичен, почти нереален.
- Флапове 30. Шаси… спуснато. Скорост… 135 възела. Готов си да ги впечатлиш! – каза Стоянов, преглеждайки показанията.
- Все едно съм на летище Граф Игнатиево… ама с палми! – усмихна се Велчев и докосна кормилото леко, като пианист.
- “Гавана трафик”, LZ-BGV установлен на ВПП 06, выпуск шасси, полная посадочная конфигурация.
- LZ-BGV, ветер 070, скорость 6 узлов, взлетно-посадочная полоса 06 открыта для посадки. Добро пожаловать! Bienvenidos a Cuba!
- Приемам кацане. Да слезем като джентълмени! – промълви капитанът.
- Флапове… позиция 30. Скорост 135 възела, конфигурация за кацане.
- Шаси… спуснато. Три зелени. Вятър… лек страничен отдясно. Ще го задържа малко.
Gulfstream-ът се плъзна по въздуха с грацията на хищна птица – стабилен, без сътресения, с нос леко повдигнат. Последните метри преминаха без дума. С едно меко “пух” гумите докоснаха пистата, спирачките хванаха равномерно, а самолетът се изравни, спирайки с елегантност, достойна за гала вечер.
- Земя. – потвърди Стоянов.
- Добре дошли в Република Куба, Другарю! – отвърна Велчев.
На рампата кубински работник с жълт флаг махна с лениво движение. В далечината, между палмите и старите терминални сгради, табела гласеше: “Bienvenidos a la Habana”. Ром, пури, музика и един залез, който само Куба можеше да подари.

В дългата лъскава кабина на Gulfstream G650ER, пълна с меки бежови кожени кресла, полирано дърво и тихото мъркане на двигателите, две млади жени се открояваха със самото си присъствие – сякаш слезли от корицата на списание, но с нещо повече от красота. С харизма. С цел.

Госпожица Карина Карабатакова, висока, ослепителна блондинка със стоманено сини очи и тяло на елитна състезателка по плуване или лека атлетика, седеше с премерена елегантност в креслото до илюминатора. Косата ѝ – гъста, права и светла, като пшеничено поле, бе прибрана в ниска конска опашка с тънка копринена лента в цвят “poudre champagne”. Беше облечена в елегантен бял ленен костюм от две части – къс панталон с висока талия и риза без ръкави с фино златисто копче на врата. Тъмни дизайнерски очила с дискретно “Cartier” лого стояха върху главата ѝ, докато фино бижу – златна гривна с гравиран герб – проблясваше на лявата ѝ китка. Парфюмът ѝ бе “Bal d'Afrique” на Byredo – топъл, сладко-цитрусов и малко загадъчен, точно като погледа ѝ, когато отпиваше от тънката чаша шампанско Moët.

До нея – нейната приятелка и сянка, Ивелина, дребничка, но със съвършени пропорции – тяло на танцьорка, с дълги черни коси, които се спускаха като коприна по загорялото ѝ от плажовете на Бургас и Слънчев Бряг тяло. Очите ѝ – тъмнокафеви и примигващи с игриво превъзходство, наблюдаваха с интерес как стюардесата – русокоса жена в стегнат тъмносин костюм – сервира нова бутилка във високата сребърна кофа с лед. Ивелина бе с къса сатенена рокля в цвят корал и кожена миничанта от Jacquemus, а от кожата ѝ се носеше ароматът на “Soleil Blanc” от Tom Ford – тропически, скъп и безсрамно чувствен.

Самолетът ги бе взел от ВИП-а на летище Сарафово, но кацна първо в София, където влезе в строгата система на МВнР. Оттам – директен трансфер до Хавана, без медиен шум, без излишни въпроси.

На входа на ВИП терминала на José Martí International Airport, кубинските служители вече бяха предупредени от Българската дипломатическата мисия. Веднага щом колесникът на самолета застина на пистата, черен Mercedes-Benz S-Class Guard се приближи тихо, без фойерверки. Шофьорът – местен, но с дипломатически бадж и прецизна стойка – отвори задната врата и зачака. При стълбата бе изкаран малък червен килим, дискретно осветен от настъпващата вечер. От първото стъпало Карина погледна града с поглед, в който имаше нещо повече от туристическо очакване – имаше мисия, подчертана с леко кимване към пилота. Докато двете красавици слизаха, втората стюардеса вече бе изнесла дизайнерския им багаж – куфари Rimowa и Louis Vuitton, всички с дипломатическа маркировка.

На паспортния контрол служителят само погледна документите – служебни паспорти на Министерството на външните работи на Република България, издадени с допълнителен кодекс “служебно пътуване – висока класификация”. Подпечатани без въпроси. Само едно:
- Bienvenidas, señoras!
И после:
- El embajador las espera!
От входа на терминала дипломат от българското посолство – възрастен мъж на около 70, със слънчеви очила и панамена шапка, се приближи и каза тихо:
- Госпожице Карабатакова, охраната Ви ви чака във вилата. Посланикът ще се радва да Ви посети следобед.
Черният Mercedes-Benz S-Class Guard, с тъмни стъкла и дипломатическа табела, се плъзгаше гладко по широките булеварди на Хавана. Шофьорът – Хулио, бивш служител на Министерството на транспорта, сега нает от българското посолство – караше с хладна увереност, сякаш познаваше всяка дупка по авенидите на столицата. Карина и Ивелина бяха удобно разположени на задната седалка, но погледите им се стрелкаха през стъклата с живо любопитство. Навън – светът беше смес от времеви пластове, лепен заедно с горещ въздух, смях и леко износена социалистическа гордост. Стар Chevrolet Bel Air от края на 50-те години минаваше бавно край тях, боядисан в розово и с кубински флаг на антената. Малко след това – раздраскана “Лада 2107”, карана от мъж с каскет и отворена риза, от която се подаваше амулет със светена вода. Тук-там се мяркаха и по-нови Hyundai и Geely, явно вкарани по дипломатическа линия от съвременните партньори на Куба – Китай и Русия.

По Quinta Avenida-5-та Авенида се редяха огромни колониални вили, някои рушащи се, други поддържани като дипломатически представителства, със знамето на Испания, Венецуела, Русия, Мексико… и България. Палмите хвърляха сянка по напуканите тротоари, където стояха стари жени с пазарски чанти и млади мъже с бумбокси, изпускащи латино ритми.

В предната част на колата – господин Георги Вълчев, възрастен дипломат с побелели вежди, позлатен часовник “Слава” и тъмносини очила тип “Авиатор”, придружаваше момичетата. Седеше изправен, но не наперен, и говореше с онзи нисък, безпристрастен тон, който някога се е чувал в приемните на ЦК на БКП. Георги Вълчев, по прякор “Жоро Хаваната”, бе изпратен за първи път в Куба през 1978 година по препоръка на генерал Праматарски лично. Оттогава, с малки прекъсвания, той бе част от политическата атмосфера на този остров – свидетел на падения, но и на тайни, които никога не се разказват.
- Госпожице Карабатакова, знам, че сте интелигентни и добре подготвени дами. Но нека да повторя нещо! Тук все още не е Европа! Кубинските власти са бдителни. Снимки на военни бази, казарми, поделения на МВР, летища и пристанища са категорично забранени. Министерството на вътрешните работи има навсякъде уши. Dirección de Inteligencia, техният ДС, не дреме! Имат хора в хотелите, в ресторантите, в галериите… – каза той и се обърна назад. - … и в шофьорите, и в камериерките, и в барманите. Разплащането в брой с Щатски Долари, както и купуването и продаването им на черният пазар е строго забранено. Да не говорим за износ на предмети на изкуството без разрешение! Глоба и затвор! Арестът може да стане международен проблем. Разбирате ли ме?
Карина само кимна и отпи нова глътка от охладената вода, която бе взела от самолета. Ивелина тихо въздъхна и се загледа през прозореца в група деца, които играеха футбол с платнен мач на земята.
- Да, разбрахме Ви, господин Вълчев. Всичко ще бъде наред! – отвърна Карабатакова с глас на човек, който е чувал и по-сериозни предупреждения.
В действителност, двете млади жени почти не слушаха. Мислите им бяха обърнати към слънцето, музиката и знаменитите плажове на Варадеро. Когато колата зави по улица 66, в квартал Мирамар, пред тях се откри добре поддържана вила в неоколониален стил – с бяло боядисани стени, зелени кепенци и българското знаме, веещо се спокойно на топлия карибски вятър. Над входа – скромна табела: “Посолството на Република България в Куба / Embajada de la República de Bulgaria – 5ta Avenida № 6407, esquina calle 66, Miramar, Playa, Ciudad de La Habana”. На вратата вече ги чакаше портиерът – бивш офицер от СОБТ, сега на дипломатически щат, облечен небрежно, но с радиостанция под ризата. Той кимна и отвори страничната врата.

Вътрешният двор на българското посолство в Мирамар ухаеше на жасмин и стара боя. Въздухът беше влажен, но все пак носеше усещане за свежест – онзи особен микс от тропически листа и соления дъх на близкото море. На каменната тераса под арката, до масичка с порцеланов пепелник и пура Cohiba, седеше посланикът на Република България – Негово Превъзходителство г-н Симеон Дочев.

Мъж в края на 60-те, с високо чело, гъсти сребристи вежди и поглед на човек, който е видял твърде много, за да се впечатлява от нещо. Облечен беше в класическа ленена риза с навити ръкави, ръчен часовник “Poljot De Luxe” проблясваше на китката му. Вдигна се с леко усилие, когато двете млади дами бяха въведени.
- Señoritas… Karabatakova, Ivailova, добре дошли в Хавана!
Гласът му бе дълбок, леко дрезгав, но с перфектен испански акцент.

Със стегнати, но елегантни жестове се ръкува с двете дами. Карина Карабатакова, с ослепителната си синеока красота и атлетична грация, леко кимна и му подаде ръка с почти дипломатическо самочувствие. До нея – Ивелина, с шоколадовия си загар и черните вълнисти коси, се усмихна деликатно, като жена, която знае кога да мълчи.
- Няма да ви задържам. Сигурен съм, че пътуването е било дълго. Останете в посолството колкото желаете! Вилата ви е подготвена, а охраната е информирана. Нямам съмнения, че ще се ориентирате бързо! Но все пак, това не е Европа. Не забравяйте!
Той се обърна към Георги Вълчев с леко кимване, което значеше “поеми ги оттук”.
- Скоро ще се видим пак. Надявам се...
Вратата към вътрешния коридор се затвори зад тях. Посланикът запали нова пура, вдигна поглед към вечерното небе и прошепна:
- Карина… като младата Галина, само че по-хладна… и по-опасна!
След половин час, кортеж от две коли излязоха от тежките метални порти на българското посолство в Мирамар. Предната бе черният мерцедес на посолството с дипломатическа регистрация, шофиран от Хулио. До него седеше Боян – сдържан атлетичен мъж на около 50 години, с опитно лице и леко посребрени слепоочия, портиерът-охранител и бивш офицер от СОБТ, с рязко подстригана коса, бдителен поглед скрит под тактически очила. Към стандартните за дипломатическа охрана Глок 19 и шумозащитена УКВ радиостанция с голям обхват ICOM, беше добавил картечен пистолет Шипка-Арсенал с регулируем ремък.

След тях, на късо разстояние, се движеше стар, но излъскан до блясък УАЗ-469, в който пътуваха двама кубински войници от спецназа на MININT – Министерството на Вътрешните Работи на Република Куба. Мълчаливи, в зелени униформи с отличителни знаци, черни кубинки, черни барети, разгрузка с тактическо УКВ, пълнители за АКМ, ПМ с два запасни пълнителя и АКМС на коленете и типичната за острова безмълвна подозрителност. Те бяха там не толкова за охрана, а за сигнал – че тези дами са повече от ВИП.

Колоната се движеше по 5-та Авенида, после зави по 82-ра улица и се насочи към хълмовете на Кубанакан – стар дипломатически квартал, изграден още през 40-те години, където испанската колониална архитектура се смесваше с модерни бетонови чудовища от соц-ерата.

Вилата на Генерал Праматарски се намираше в края на тиха уличка, защитена от дебела ограда с камери и бодлива тел. Стар железен портал се отвори автоматично и колоната влезе. Фасадата на вилата блестеше в жълтеникаво-бежов тон, с декоративни арки, дървени капаци по прозорците и червен покрив от керемиди, а отпред се разстилаше широк двор с подстригана трева, палми, две мангови дървета и голям басейн в стил “лагуна”. Комплексът де юре собственост на холдингът, се използваше и за нуждите на МВнР и някои други служби, когато обстоятелствата налагаха това. Още генерал Праматарски беше подписал договор с Министерски съвет за безвъзмездно ползване на имота от български държавни и официални лица, в замяна на това вилата попадаше в обхвата на Хагската конвенция за дипломатически отношения и формално това се считаше за Българска територия със съответният дипломатически имунитет, включително телефони, кореспонденция и прочие.

Още на входа кубински служител в бяла куртка и с радиостанция посрещна автомобила, провери имената и покани двете млади дами да слязат. Хулио галантно отвори вратата на Карина. Тя излезе със съвършено движение, слънчевите ѝ очила с рамка Cartier отразяваха златния блясък на лампите в двора. До нея, Ивелина, с черна ленена рокля и бронзов тен, преметна косата си и пое леко куфарче Louis Vuitton от багажника.
- Señoritas, това е вашият нов дом… – каза Хулио с тих глас и лек поклон.
Вътре, интериорът на вилата напомняше на кастилски дворец – каменни подове, високи тавани с дървени греди, кожени кресла и антики, донесени от Европа и бившите соц-държави. В центъра на антрето, поставена върху стар военен сандък, стоеше черно-бяла снимка на генерал Праматарски с Фидел Кастро от края на 70-те.

Картината бе ясна – това не беше обикновена резиденция. Това бе обетована територия на старите мрежи, където миналото още дишаше. И сега, тук стъпваха дъщерите на бъдещето, с чужди парфюми, нови навици и очи, които не се страхуваха.

По същото това време на втория етаж на българското посолство в Хавана, в западното крило, се намираше помещението, което в протоколите се водеше като “Оперативна зала 2-Б”, а вътрешно всички го наричаха просто “кабинетът”. Тук не влизаше никой без покана или предварителна уговорка.

Оперативката беше в разгара си, но вътре бе хладно, въпреки тропическата жега. Вентилатор на тавана – стар Hunter Original от края на 70-те, се въртеше с лениво, почти замислено движение. Прозорците бяха напълно затъмнени с метални щори, спуснати до долу, а дебелите завеси бяха така подредени, че дори дневна светлина не можеше да се прокрадне. По стените административни карти на столицата Хавана и Република Куба, два стенни часовника показващи съответно Българско време и местното Кубинско време. На отсрещната стена под две кръстосани знамена Българското и на ЕС, портретът на Държавният Глава и Върховен Главнокомандващ Въоръжените сили – Президентът. В центъра – офис столове и модерно, но бездушно бюро от черен матов метал и стъкло, почти празно. На него имаше само няколко листа формат А4, голяма кристална пепелница Bohemia, в която тлееше полузагасена пура Minutos, и военен трансивър ICOM IC-F8101 HF/MF/VHF, с широк обхват и закодирана връзка. Антената му бе изведена към покрива на сградата, през зазидано отвън специално гнездо.

Отляво, два телефонни апарата: Единият – стар сив съветски модел РТК, свързан към вътрешната АТЦ на посолството; Вторият – сателитен терминал INMARSAT, с червен етикет “BG-SOFIA: Директна връзка”.

На малката маса за кафе в ъгъла, върху дантела от едно време, в съседство със соц-сервиз за кафе с логото на Балкантурист, стоеше стар флотски американски радиоапарат Zenith 1000D, настроен на Гласът на Хавана / Voz de Habana – “Radio Habana Internacional”. Станцията предаваше монотонно, с леки смущения: заглушени новини, песен на Silvio Rodríguez и после гласът на дикторът с почти свещен тон: “…el imperialismo jamás doblegará la resistencia de nuestro pueblo socialista…”.

Радиото не се спираше. За тези мъже това беше фонов шум, както другите слушат музика в офиса.

Мъжете в стаята бяха от друг отдавна отминал свят. Никой от тях не бе регистриран в социални мрежи. Не ползваха смартфони. В джобовете им имаше мобилни телефони, стари модели с механична клавиатура. Те бяха част от една остатъчна система, която още дишаше чрез протокол и мълчание.

Посланик Симеон Дочев – със сива коса и строги очи, дипломат от кариерата завършил МГИМО през 1983 г., минаваше във Външно като един от най-големите познавачи на Латинска Америка, заемал различни назначения в Мадрид, Лисабон, Бразилия, Лима, Никарагуа, Панама, Каракас, Буенос Айрес, Мексико, а сега вече “на последен пост” в Хавана.

Отляво познатият ни вече Жоро Хаваната, един от последните соц-динозаври в дипломацията, личен приятел на Фидел и Раул Кастро, доайен на дипломатическият корпус в Хавана.

До него – Капитан Първи Ранг Дойчин Пенев, възпитаник на ВВМУ, бивш командир на специалните части на ВМС – Тихина, понастоящем военен аташе акредитиран в Хавана, мъж прехвърлил 55-те, но в никакъв случай не приличащ на чичаците-алкохолици пред блока. Къса армейска прическа, стоманено-сиви очи, среден на ръст, здрав и атлетичен, Пенев и на тази възраст беше готов по всяко време да издуха 20-години по-млади на флотските нормативи за ФП. Ветеран от всички мисии на БА зад граница – Камбоджа, Югославия, Афганистан и Ирак. Завършил във Военна Академия София, курс за висш команден състав, но адмирал така и не стана заради пиперливия си език и избухлив характер – в случайно стечение на обстоятелствата тегли майната на някакъв изнаглял депутат и охраната му от НСО във Варна и заедното с гардовете си слугата на народа отнесе и шамари. Не го уволниха само заради застъпничеството на Генералитета пред Върховния Главнокомандващ и го пратиха далече на дипломатическа длъжност да не създава повече проблеми до пенсия.

Четвъртият от групата рязко се отличаваше – беше млад, едва навършил 30 години, висок и слаб, черноок, по-скоро приличаше на шахматист, отколкото на дипломат или военен, и наистина търговското аташе Георги Д. Янков беше гросмайстор. Само дето не беше дипломат, поне не и от кариерата. Длъжността Търговски представител на РБ в Хавана беше дипломатическото прикритие на Старши Лейтенант Янков – офицер от разузнаването.

Групата седеше и чакаше доклад за съпровождането на двете ВИП-гостенки.
- Да, Господа! – каза Посланикът. - В последните 24 часа ми звъняха четири пъти! Три пъти сам министърът и веднъж от Администрацията на Президента…
-Така не са загрявали телефоните от 89-та, когато беше опитът за преврат на Генерал Очоа! – припомни си умислено Жоро Хаваната.
Посланик Дяков искаше да добави нещо, но радиостанцията затрещя:
- “08” до “Орфей 1”! Прием за доклад по обект “СИРЕНА 1” и “СИРЕНА 2”.
Капитан Пенев хвана трубката:
- “Орфей 1” слуша! Предавай!
- “СИРЕНА 1” и “СИРЕНА 2” успешно приведени в обект “ЛЕГАТО”. Без опашка. Преминаване през “ФИЛТЪР” по линия на “ПРОТОКОЛ 23”. Съдействие от домакините потвърдено. Двама “САНИТАРИ” от местна юрисдикция останаха външен периметър. Шофьор “Ю-11”… лоялен, без отклонения. Охрана 100% български профил, “АЛФА”, позициониран вътрешно. “СИРЕНА 1” активно поведение, липса на оперативен интерес. “СИРЕНА 2” не проявява повишена осведоменост. И двете считат операцията за почивка/туризъм. Обект “ЛЕГАТО” заключен, камери и периметър проверени. Визуално и техническо обезпечение наред. Код “ЗЛАТНА РОЗА” зелен.
- “Орфей 1” потвърждава! Поддържай радио мълчание до нова команда! Докладвай при промяна на динамиката. Каналът остава активен.
- “08” преминава в пасивен режим. Край на връзката.
- И така, Господа, Пиленцата са в курника! Да видим какво ни е известно за тях... – продължи Посланикът. - Защо са ни ги натресли?
Лейтенант Янков погледна кожения си бележник.
- Госпожица Карабатакова, Карина. По-точно госпожица Карабатакова-Праматарска. Родена 2003 година в София. Де юре по ЕСГРАОН още се води дъщеря на общественият и политически деятел Карабатаков.
- Депутатът-лилипут? – повдигна вежди Посланикът.
- Същият! – кимна Янков. - Призната от покойният Генерал А. Праматарски за негова наследничка и биологична дъщеря. Майка ѝ, г-жа Карабатакова е генерален директор на холдинг Интергруп и президент на клуб по бойни спортове “Гладиатор” и едноименната промоутърска агенция. Патологична нимфоманка от 16 годишна възраст, изгонена от Швейцарски лицей за аморално поведение и лоша дисциплина. Завършила частен колеж в София. Ивайлова Д. Ивелина е родена 2001 г. в село Кичево, Тутраканска селищна система. Майка безработна алкохоличка, баща неизвестен. Изведена от социалните служби на 12 години, има няколко бягства от институции. От 16 годишна вербувана като елитен ескорт от един от топ сводниците на София Цецо Боксьора, криминално проявено лице изтърпявало присъди в ЦСЗ и Белене за причиняване на тежки телесни повреди, трафик на хора и участие в ОПГ. В момента формално работи като хостеса във ВИП клуб. Представлява оперативен интерес за службите, засичана е многократно с високопоставени политически функционери, бизнесмени и с ОИЛ. Двете са завършили едно и също частно висше учебно заведение в София, където се запознават и сприятеляват поради общите им интереси. Около тях не рядко избухват скандали, често със сексуален привкус. Преди да дойдат при нас в Хавана са били на кратка почивка с яхта по Черноморието… Златни пясъци, Варна, Бургас, Слънчев бряг. В Слънчев бряг в известно развлекателно заведение предизвикват скандал прераснал в обществено-опасен инцидент със значителни материални щети.
- Какво точно е станало? – попита Посланикът.
- За тия двете се сбили местните групировки, а боят бил толкова масов, че от Бургас спешно пратили усилен наряд Жандармерия и СПОР по молба на РПУ Слънчев бряг. От Министерството потулили някак си случая да не изтече по медиите, не е вписан и в бюлетина на РДВР Бургас. Мадам Карабатакова е дръпнала няколко конеца и е решила да ги прати колкото може по-далеч, а и двете Карабатакови обичат Карибите, миналата година са живели 6-7 месеца в Санто Доминго, Доминиканска Република.
- Ебати! – изруга Капитан Пенев. - Тия двете курви ако тръгнат по Хавана ще ни докарат големи проблеми, Господа! Знаете много добре латино-американците с каква гореща кръв са! Могат такова да устроят, че това в Слънчака да е като парти в детска градина в сравнение. Побои, поножовщина като минимум, а минимум в Хавана не бывает! Тия са влезли в страната със служебни паспорти на Външно, ще стане дипломатически скандал, не дай Боже да изтече инфо и по медиите! А я си представете да ги отвлекат за откуп или изнасилят… направо не ми се мисли! На всяка цена трябва да контролираме престоя им в Куба!
- Но как? – попита Жоро Хаваната. - Тия двете не са нито дипломати, нито служители на Външно? Дори държавни служители не са! Не можем да им забраним каквото и да е било! Те са частни лица.
- Има само един начин, според мен, бате Жоро! Народът го е казал ясно: “Клин дърва цепи, Кур къща крепи!”. Тия двете коври го обичат повече от хляба, трябва да ги държим заети, а именно да им намерим корави ебачи, най-добре е да им ги сложим под формата на охрана, така хем с охрана, хем под контрол, хем те задоволени и ние спокойни. Това е win-win situation! Но има един нюанс… – добави Капитан Пенев. - Охраната е най-добре да е смесена един Българин и един местен. Така ще са запознати с района, а контролът ще е взаимен.
- Има резон! – съгласи се лейтенант Янков.
- Не! Абсолютно съм против! – възрази Посланик Дочев. - То остава и сводници на стари години да го играем, ще станем за резил за колегите и то пред пенсия! От гледна точка на охраната съм съгласен, но отношенията към обектите да са чисто професионални. Но че трябва да ги контролираме, индиректно съм съгласен. Ще прикрепим към тия двете културното аташе Мине(Т)чийски, да ги води по музеи, галерии, изложби, модни ревюта и прочие. На първо време да организира някакво матине в Посолството с писатели, хора на изкуството, но спиртните напитки да се ограничат до възможният минимум.
- За мен този вариант е слабо ефективен в сравнение с предложеният от мен. – отвърна Капитан Пенев. - Но кой знае, може и да проработи! Във всеки случай поне тоя дърт швестер Мине(Т)чийски най-накрая ще вземе да свърши някаква работа.
- Имаме поне 72 часа преднина, докато нашите ВИП гостенки се ориентират в новата обстановка… аклиматизация, часова разлика и т.н., така че има достатъчно време да се организира всичко грамотно. – обобщи Жоро Хаваната.
- Окей, бате Жоро! Ти ще намериш някой местен подходящ за частна охрана със съответната квалификация, разбира се. Относно българската част, мадам Карабатакова праща нов бодигард на дъщеря си тук в Хавана. Пенев, ти ще го посрещнеш, инструктираш и работиш с него. Янев, ти ще си в стендбай режим. Ако има промени в оперативната обстановка, ще действаме целесъобразно. – обобщи посланик Дяков. - Това е засега! Благодаря Ви, Господа! Hasta Luego!
В следобедната мараня на хаванското лято, слънцето се плъзгаше бавно по фасадите на вили, палми и прашни улички. Карина и Ивелина невъзмутимо се печаха голи на втория етаж на колониалната вила на Генерала, върху просторната тераса, двете млади жени бяха застинали в мълчалив лукс, сякаш самото време се бе преклонило пред тяхната младост. Двете излъчваха секс и разврат. Карина лежеше по гръб, русите ѝ коси разпилени като златна коприна по лененото покривало на лежанката. Носеше единствено тъмни дизайнерски слънчеви очила с лого, познато само на онези, които могат да си го позволят. Тялото ѝ – стегнато и добре поддържано – блестеше от скъпото слънчево олио с аромат на ванилия и бадем. Кожата ѝ вече бе придобила топъл меден оттенък – белег, че зад гърба им стояха не един или два дни по варненските и бургаските плажове. До нея, Ивелина бе полулегнала настрани, подпряна на лакът, с дългата си черна коса прибрана с шал. Контрастът между нейната бронзова кожа и светлия лен на възглавниците бе като жив натюрморт. Тя мълчеше, но погледът ѝ скрит зад стъклата, следеше хоризонта, където зелените върхове на палмите леко се поклащаха под ветреца.

От балкона се разкриваше впечатляваща панорама – отвъд стените на вилата, в далечината се виждаше градът, сгушен в маранята като избледнял акварел. Оловните покриви, кубинските знамена, карибските цветове. Долу, зад редица кралски палми, се простираше прашен футболен терен, където взвод кубински войници провеждаше занятие по ФП.

Карина се протегна бавно и се усмихна леко – усмивка, която беше едновременно небрежна и предизвикателна.
- Знаеш ли… – каза тихо. - Мисля, че това място не е лошо ако не бяха всички тия сухи старчоци от Посолството наоколо. Чудя дали и на младини са били такива ръбове?
- Тия старци до един са прикрити развратници и извратеняци, вярвай ми, мила! Не един от моите папики ме караше да се обличам с бельото и дрехите на дъщерите им и после ме наказваха с дилдо, разбира се, понеже куровете им отдавна са умрели на повечето. – отговори ѝ Ивелина.
Двете се разхихикаха.
- Оффф… права си, слънце! – изпуфтя недоволно Карина и отпи от мохитото си. - Тука няма и кой да ни наебе качествено, с тия мумии наоколо ще е пълна скука…
- Е чак пък никой! Я виж тия селянчета на стадиона отсреща не изглеждат никак зле! – прекъсна я Ивелина.
На грунтовия стадион взводът кубински войници, с изпотени, голи до кръста тела, тренираше под открито небе. Носеха само стандартните зелени армейски панталони, плътно затъкнати в черните кубинки. Техните тела, изпечени от слънцето и изваяни от тренировки, се движеха в стегнат ритъм, без капка колебание. В единия край няколко редици войници натискаха с длани сухата почва, изпълнявайки лицеви опори според армейските нормативи – с прави гърбове, без излишни движения, устни стиснати, дъх тежък и равномерен. До тях други късаха коремни преси със стоманена решителност, очите им втренчени напред в празното, сякаш търсеха враг дори в хоризонта. Малка група войници отделно тренираше бой в сянка – класически кубински бокс. Стъпките им бяха леки, почти танцови, а юмруците проблясваха като светкавици – бързи крошета, стегнати ъперкъти, остри леви прави. Всяко движение бе съпроводено с рязък завой на тялото, с мощ от хълбоците, с прецизност на занаят. Нямаше излишни жестове – само бързина, координация и наследството на една бойна школа, изградена върху бедност, чест и олимпийски медали.

Млад лейтенант наблюдаваше всичко в движение. Беше на не повече от двадесет и три – със стегната фигура, късо подстригана коса и лице, в което личеше едновременно амбиция и младост. Носеше официалната си риза с къс ръкав, добре изгладена, с отворена яка. На бедрото му тежеше табелното оръжие – стар, но надежден съветски ПМ. Стъпките му бяха тихи, но всяко присъствие – осезаемо. Обикаляше бавно, с очи, които не изпускаха нищо. Той не викаше. Гласът му бе стегнат и хладен като метал:
- По-бързо с крошетата! Уклон и развъртане, войнико, не се влачи като старец! Центърът ти на тежест е изместен. Коригирай!
Двама от боксьорите моментално се стегнаха, засрамено ускориха темпото. Над всички тях, слънцето не спираше да ги изпитва – враг и съдник едновременно.
- Аре ма и ти! – отвърна ѝ леко раздразнена Карина. - С тия плебеи ли? Недей да ставаш като майка ми с нейните файтъри, боксьори и кикбоксьори с които се ебе. Откакто стана Президент на бойният клуб, който придоби, само с такива потни животни си ляга.
- Ами тя майка ти е жена с вкус и опит! Знае къде е здравият хуй! ВИП лигаветата и манекенчетата са силно слаби в полово отношение. Кари, искаш ли да шашнем тия селянчета? Те едва ли са виждали такива неща някога… – Ивелина не довърши, а награби приятелката си с френски целувки.

Карина не трепна и отвърна. Цялата беше влажна отдолу. Бяха го правили и друг път на публични места по хотели, на плажа, всъщност за това я бяха изгонили и от лицея. Двете се награбиха сериозно сякаш около тях нямаше нищо, но зрители на тоя спектакъл беше цял взвод на Fuerzas Armadas Revolucionarias de Cuba – Въоръжените Сили на Република Куба. Но на тях не им пукаше особено. Фактът, че се ебат пред публика ги възбуждаше още повече. Ивелина премина към гърдите на приятелката си, масажираше зърната с ръце, а езикът ѝ слизаше все по-надолу към лазерно епилираните ѝ путка и клитор. Карина застена и разтвори краката си осигурявайки достъп на приятелката си към ерогенните ѝ зони. Приятелката ѝ жадно засмука набъбналия ѝ клитор и започна да я чука с пръсти. Нямаха играчки, но тя беше достатъчно опитна и докара госпожица Карабатакова до климакс за броени минути. Стенанията на Карабатакова-Праматарска се преминаха във викове, които достигаха до всеки край на двора на вилата, а и отвъд портите
- Точно така ма, парцал долен! Изяж ми клитора!
Едно от войничетата се сепна, погледна към балкона на вилата и с широки от удивление очи извика на другарите си:
- ¡Chicos, miren! Mira el balcón de la villa! Hay dos chicas que se hacen el amor!
Целият взвод прекъсна упражненията си, лейтенантчето и то беше застинало със зяпнала уста – занятието по ФП остана в миналото…

Но те не бяха единствената публика! В един от сенчестите ъгли на градината поетът-дисидент понастоящем изпълняващ длъжността културно аташе Мине(Т)чийски жадно наблюдаваше спектакъла. “Ох, трябва да докладвам веднага на оня тиранин!” – помисли си той, но нямаше сили да го направи. “Какво толкова пък правят момичетата, гледат си кефа!”. Мине(Т)чийски беше възбуден. “Тия войничета само да ми паднат!”. Спомените го пренесоха 40 години назад, като млад кореспондент на вестник “Литературен Фронт” във Варна, когато за пръв път откри сладостта на големия кур. Отразяваше репортаж за българо-кубинската дружба от борда на кубински търговски кораб акостирал в пристанище Варна Запад. След кратък бюфет, двама кубински моряци тихомълком го заведоха в боцманска магазия на бака, където го завъртяха на два кура, като пиле на грил. “Ох, добри времена бяха тогава! Български, съветски, кубински моряци, тираджии от СОМАТ и СОВТРАНС, циганчета и турчета докери, корпусници и войничета от КРЗ-то! А сега само самота! И то в страната, където бялото европейско мъжко дупе се счита лукс! Колегите от другите посолства ги изкъртват от ебане, а аз в изолация! Всичко заради този тоталитарен хомофоб!”.

В този момент отвън пред портала рязко спря тъмно синя лада с тонирани стъкла, от нея излязоха двама цивилни мъже и извикаха лейтенантчето, като му показаха удостоверенията си. Това беше екипът за външно наблюдение разставен около вилата, оперативни работници от Dirección de Inteligencia – Кубинското ДС. Целият взвод веднага се омете от игрището, други странични хора също нямаше. Шоуто свърши!

Негово Превъзходителство Посланик Дочев затвори телефона на бюрото си след тежък неофициален разговор. Винаги вежлив и уравновесен, той почти никога не излизаше от контрол, но сега меко казано беше бесен.

Той набра културното си аташе по закритата свръзка.
- Слушай бе, Мине(Т)чийски, току-що ми звъня Антонио Лопес! Знаеш ли кой е той? Как не знаеш бе! Къде си акредитиран поне знаеш ли, дебил? Лопес е първи секретар на Partido Comunista de Cuba (Кубинската Компартия) в Хавана. Аз от него разбрах, че тия разгонени проститутки са се лизали на балкона на вилата пред цял взвод на Кубинската армия, тия техните от външно наблюдение отцепили района. Нещо да знаеш по въпроса? А пишеш доклад по въпроса ли? Ти за какво си прикрепен към тия двете бе! Веднага трябваше да ги прибереш вътре и да ме уведомиш! Прав беше Пенев, че си същата шафрантия! Педал шибан, некадърен, за нищо не ставаш! Знаеш ли, че едвам съм го убедил да не прехвърля въпроса до Политбюро и тяхното Външно. Виж какво, това е последно предупреждение! Не ме интересува под чие партийно крило си в момента, ще ти извадя всички кирливи ризи! Много добре знам, че плащаш със служебни пари на шофьора Хулио да ти разпаря дисидентския гъз и представяш фиктивни фактури за тях. Ще използвам всички връзки, дето имам в Министерството, за да изхвърчиш не само от Хавана, ами от системата на МВнР въобще! Давам ти последен шанс да организираш плануваното матине и да намериш подходяща картина от български художник за Лопес, задето замаза гафа ти! Залавяй се за работа, малоумник!
Смачка яростно лист хартия и го хвърли към стената.
- Шибани курвички! Още няма и два дни откакто са в Хавана и почнаха да курвеят! Не можаха да ги пратят някъде в Европа на Френската Ривиера, Италия, Ибиза или Санторини, ами тука да се шибат в моя район на акредитация! Putas!
Дочев набра друг номер по вътрешната тел ситева.
- Ало, Пенев, излезе прав! После ще ти разправям! Съобщи на Янев и Бате Гошо, че от този момент привеждаме в действие твоя план!

София – наши дни

Слънцето още се протяга над Витоша, когато старото BMW E34, черно като нощта и с леко ръждясал праг, се откъсва от кварталните блокове. Колата ръмжи ниско по павираните улици, сякаш знае, че това е последният път, когато този мъж ще види София като обикновен човек.

Вътре – Стефан, със спортен сак, черна тениска и яке на гърба, седнал между две сенки от миналото. Зад волана – Мишо “Хапа”, облечен в древен избелял анцуг “Левски Спартак”, татуирана ръка на скоростния лост, кара все едно не води никого до Терминал 2, а до някой склад за “последни разговори”.

До него – Старшията, с вечната незапалена цигара. Мълчи. Държи папка в скута си – вътре има копие от командировъчното, разпечатан електронен билет, паспорт с виза и паспортна снимка на Госпожица Карабатакова. С нисък тон започна да дава инструкции:
- Стефане, слушай внимателно! В този плик има командировъчно, билет, малко валута в брой и нов паспорт. Паспортът е напълно редовен издаден е от МВР Русе и с ново ЕГН вкарано в ЕСГРАОН. По него ти си Станимир Георгиев Попов роден на 25 август 1998 г., място на раждане град Русе. Там си и адресно регистриран. В паспорта ти е положена 6 месечна еднократна виза от Кубинското Посолство в София. Цел на посещението по спортна линия. Боен клуб “Гладиатор” командирова г-н С. Попов за да премине основна подготовка по методите на Кубинската боксова школа. Не ме питай как са издадени и аз не знам. На летище София ще минеш през ВИП-а, граничният и митнически наряд са инструктирани да не те закачат. Летиш с бизнес класа по обиколен маршрут София-Истанбул-Панама-Хавана. В Истанбул в транзитната зона човек от Външно ще те инструктира допълнително и ще ти даде чекова книжка и кредитна карта с титуляр С. Попов издадени от Банко Панама. В Панама Сити имаш една нощ престой. Стой в хотела и не излизай никъде! В Хавана ще те посрещне капитан Янев, служил съм с него в Камбоджа. Само му предай поздрави от Старшия!
Стефан гледаше през прозореца. София още спи, но в него всичко вече кипи. Новият свят го чака – Хавана, с всичките ѝ ритми, пот, пури и корупция.

Мишо го поглежда:
- Внимавай с красивото! Най-често то убива! Пич, като я видиш малката... внимавай! Такива не прощават. Нито ако ги подцениш, нито ако ги обикнеш.
Старшията само изръмжава:
- Стреляш само ако си сигурен, че няма друг изход. И първо гледаш гърба. Там винаги идва ножът!
На летището спират до входа за Терминал 2. От колата излиза бивш войник, днес боец, утре кой знае какво. Сакът му не е тежък. Но носи в него повече от дрехи… носи история, доверие и един нов договор с неясна цена.
Мишо му дава сгъната 100 доларова банкнота.
- Не за такси. За куршум, ако се наложи.
Старшията слиза бавно. Подава ръка. Стиска силно.
- Това момиче е като майка си, само че без спирачките! Ще те тества. Ще се закача. Може и да те унищожи. Но ако я защитиш както трябва, ще си направил нещо по-голямо от бой.
Стефан кимва. Не обещава. Той не е от тези. Само гледа напред. После се обръща и влиза в Терминала.

Панама Сити

Хотелската стая беше на 28-ия етаж. Големи прозорци, през които се виждаха светлините на Панама Сити – небостъргачи, неон, движение по крайбрежната магистрала. Градът никога не спеше. Нито той.

Стефан стоеше по тениска, с чаша вода в ръка, гледаше навън. Мислите му се блъскаха, като вълни по стъкления парапет. Миналото беше кътчета мълчание, татуировки без мастило: бедното детство в селската къщичка, Варна, ВВМУ, охрана на хора, които не задават въпроси, залата, Старшията, потта, ударите, миризмата на кожа, погледът на Карабатакова. А бъдещето? Госпожица Карабатакова – дъщерята на акула, която му даде задача без опции. Да я пази. Да я удържи. Да не се изгори.

Стефан изпи водата на един дъх. Остави чашата. В хотелската стая беше тихо, но усещането беше като преди бой – всичко се събираше в стомаха. И чакаше сигнала.

Утре: Хавана. А след това – Бог знае какво!

Следва продължение…