Отвличането (част 2)

08.06.2025 | Dandog1980

Част 2: Спарингът

ЗАБЕЛЕЖКА: Сюжетът и персонажите в него са художествена измислица, всяка прилика с реални лица, места и събития са случайни. Възрастта на всички герои е +18, разказът съдържа елементи на нестандартни сексуални практики и насилие и е неподходящ за лица под 18 години.

София – наши дни

Това място е сурово и истинско – не е за всеки. Сгушена в покрайнините на София, в стара складова база, залата е като машина на времето. Вътре има всичко, което ти трябва – и нищо излишно.

Оборудването е микс от две епохи. От едната страна – железата на дядо ти: стари лостове, ръждиви дискове, щанги и гири от времето на Тошевият строй, които миришат на масло и пот. От другата – модерни чували и круши за бокс и кикбокс, лапи и протектори на марки като Patriot, Pride и Venum. Боксовият ринг стои в центъра, като арена – канатите са опънати, подът е захабен от битки.

Има и силов кът за кросфит. И тука е микс – сетове от дъмбели FORCE USA в съседство здрави стойки, кофражни лостове, гуми от камиони за обръщане, железни халки, кофички, чугунени гири и съветски пудовки докарани от някое забравено вече поделение на БНА. Тук тренират тежко – без суета, без селфита, без лъскави огледала. Само пот, прах и желание да станеш по-силен. В другия край – татамита за граплинг и бразилско жиу жицу, парцаливи ги, боксови ръкавици, протектори, свалени и захвърлени на пейките след рундовете. Тук се учиш да падаш и да ставаш. Музиката от старото радио е стара школа – рок, рап, или просто звука на дишане, юмруци и викане.

По олющените стени снимки и плакати на легендарни бойци от позабравения соц – Александър Ягубкин, Коста Дзю, Теофилио Стивенсон, Серафим Тодоров. На другият край маслени портрети на Дан Колов, Боян Радев и Васил Илиев – ъндърграунд легенда от 90-те, боец по дух, бос по съдба.

Това не е фитнес за лайфстайл инфлуенсъри. Това е зала за бойци – за тези, които идват да се сбият с тежестите, с чувалите, със себе си. Място, където се кове сила, характер и издръжливост. Няма фалшиви усмивки, няма лесни победи. Всеки удар е истински, всеки рунд – война, и всеки, който оцелее, става по-силен.

Мъже – между 16 и 50 години. Без еднакви тела, но с еднакъв глад. Има младежи с още несформирани тела, но с очи пълни с амбиция. До тях – мъже с набити, изпечени от тренировки фигури, вените им се издуват по предмишниците, а мускулите им не са “за фотосесия”, а за работа. Повечето имат набити рамене, здрави вратове и синини по ръцете, колената или лицето – следи от спаринги или просто още една седмица в залата. Някои са гладко избръснати, други с обръснати глави, трети – с бради, плешиви, потни, белязани. Кожата им е загрубяла, кокалчетата – почернели. Ръцете им са големи, здрави, с мазоли от щанги и ластици, с превързани китки или бинтове. Няма еднакви – има бойци.

На тежките чували се чува ритъм – бум-бум-бум, удари с ръце, крака, лакти и колена. Един боец с бинтовани ръце блъска по чувала с боксова комбинация: ляв прав, десен прав, ъперкът, кроше. Пот капе от брадичката му, дишането е тежко, очите фокусирани. До него муай таец удря с пищял в чувала – плясък, рязък и глух. Следват лакти и колена. Тялото му се извисява във въздуха с всяка атака, а ритникът му кара веригата на чувала да скърца.

В ъгъла треньор държи лапи. Крещи:
- Ляв, десен, ъп, лоу кик! Пак! По-бързо!
Боецът отсича с удари, изпълнява комбинации, после отскача, пази дистанция, после пак напада. Дишането е ритмично:
- Сс-сс-с!
Удря с техника, но и с яд.

В тежкарския ъгъл мъже мъкнат железа. Един дърпа мъртва тяга със съветска щанга – дисковете са разнокалибрени, ръждясали, но тежки. До него друг обръща гума от камион – бум, земята вибрира. На пода – верига, ластици, пудовки. Един прави лицеви, друг – набирания с тежест на колана.

Мирише на пот, стара кожа, метал и решителност. Подът е лепкав, чувалите се люлеят, лапите пляскат, лостовете трещят.

Тук не идваш да тренираш, тук идваш да оцелееш! И ако останеш – се превръщаш в нещо много по-силно.

Залата се пълни с пот и стомана, но има трима мъже, които не тренират – те наблюдават. Не защото са над нещата, а защото са ги живели.

Главният треньор – Станимир Димитров, “Старшият” – над 60, с лице като изсечено от фронтова карта. Бивш майор, боксьор, шампион по бойно самбо и дългогодишен армейски инструктор по СРБ. Служил в българския батальон към ООН UNTAC в Камбоджа през 93-а. Очите му понякога още виждаха джунглата. Гласът му е нисък, като ръмжене, а юмруците му – все още по-силни от всяка дума. Легенда в бойните среди. Близък с покойният генерал Праматарски – легендарният зам. директор на Шесто Главно Управление на КДС.
- Първо удряш, после питаш дали е бил въоръжен. – обичаше да казва, без да се усмихне.
Старшият седи в стола си в ъгъла, с цигара, която никога не дими, но винаги виси от устата. Само той може да спре двама разярени бойци с една дума.

Руският – Артьом “Тема” Сергеевич – бивш шампион по муай тай и кандидат-майстор на спорта по бокс на СССР. Роден в Одеса, избягал след разпада. Тялото му носи белезите на хиляди битки – от професионални рингове до нелегалните битки в Москва и Ленинград. Говори малко. Когато обучава, удря сам лапите – с бързина и техника, които бойците не успяват да повторят. Учи на безмилостен тай-клинч, на контрол чрез болка.
- Если вы не можете контролировать его шею, вы не можете убить его. – суха руска максима, казана почти с поезия.

Мишо “Хапа” – бивш борец, тежкоатлет и емблема на Софийският ъндърграунд от 90-те. Работил за хора, които и до днес не обичат да се споменават по име. Тук отговаря за силовите и кондиционните тренировки. Изглежда като излят от бетон, с рамене като гардероб и врат, който изчезва в трапеците. Хапа има спомени, които не се разказват. Само намеци. Гледа младите как вдигат щанги и поклаща глава:
- Това не е сила, момче! Това е фитнес. Сила е, когато ти вдигат трупа от земята и пак се връщаш да довършиш боя!

Старшият днес беше още по-крив от обикновено. В главата му течаха тежки мисли относно бъдещето на клуба. Докато беше жив неговият приятел генерал Праматарски, клубът беше подсигурен. Генералът беше генерален спонсор на клуба и прехвърли помещението и паркинга на клуба, за да не зависят от наемодател. Мястото двамата го подбраха да е отдалечено и скрито от любопитни погледи, но в същото време достъпно и с всички базови комуникации. Праматарски даже покриваше личните разходи и квартирите на спортистите, като им помагаше да ги трудоустроят я в органите, я в охранителният бизнес. В замяна му оказваха помощ и съдействия в някои определени ситуации. Но генерал Праматарски вече го нямаше.

Разбира се, помощ идваше и от Партията-Майка чрез депутата-лилипут. Благодарение на неговото лобиране успяха да издействат от МВР лиценз за частна охранителна дейност, а от МО да съберат два камиона със старо спортно имущество от разни закрити поделения. Партията-Майка превеждаше и известни суми в замяна на охраната на различни партийни мероприятия, но това, без решаващата помощ на Праматарски, беше крайно недостатъчно –разходи, режийни, заплати на треньори, чистачки и др. А това са само оперативни разходи! Подготовката на един боец за състезание беше минимум 10-15К в евро – спаринг партньори, препарати и добавки, медицинско обезпечение, хранителен режим, а двуразовите тренировки изискваха отпуск от работа… без личните харчове на атлета и семейството му. Трябваше на всяка цена да убеди новото ръководство на холдинга не само в нуждата от съществуването на този клуб, ами и за допълнителни инвестиции.

Старшият прекъсна тежките си мисли, а вниманието му отново бе прехвърлено към момчетата. От известно време му правеше впечатление едно момче със своята експлозивност и агресия на ринга, дошло някъде от Черноморието преди около 18 месеца, Стефан се казваше.
- Този младеж има нещо, дето не се учи! Или го имаш, или го погребваш! – каза все едно на себе си той.
Артьом пуфтежно издиша и изсумтя:
- Красава, толковой пацан! Има ядро. Дай му още година с мен и ще спука глави като тикви.
Мишо Хапа, наблюдавайки умислено, добави:
- Ако не му объркат жените живота, ще стане нещо от него.
Тренировката беше в разгара си – звуците на юмруци по чували, удари с крака, дишане през зъби, тежести, които се удрят в пода. Потта лепнеше по кожата на бойците, залата гъмжеше от напрежение и концентрация. Но тогава…

Вратата се отвори и времето замръзна за секунда.

Влезе госпожа Карабатакова. Не вървеше – влизаше като буря, която знае, че никой не може да я спре. Погледите в залата се обърнаха като по команда. Бойците млъкнаха, а въздухът се нажежи.

Днес тя беше в нов, но същински разрушителен тоалет: тъмносин костюм Tom Ford, със сако, което приляга по тялото ѝ на елитен фитнес модел като броня и рокля с цепка до бедрото, разкриваща перфектно оформено, загоряло бедро. Под роклята проблясваше жартиер с малък златен орнамент – недостъпен детайл, който обаче всеки забелязваше. На краката ѝ – червени Louboutin токчета с убийствено остри върхове.

Косата ѝ, ледено руса както винаги, беше спусната този път – идеално изправена, брутално контролирана. Слънчеви очила Céline скриваха очите ѝ, но не и излъчването. А парфюмът ѝ – тежък, мазен, дълбок – се разстилаше във въздуха като марка на територия.

След нея, на крачка встрани, влезе секретарката ѝ – висока рускиня брюнетка, около 30, с лице като изсечено от мрамор. Името ѝ? Орлова Тереза Викторовна. Ледено спокойна, облечена в черен, прилепнал гащеризон Givenchy, очила с тънка рамка и червено червило, което стоеше като куршум в тишината. Тя държеше таблет и кожена чанта.

Навън, до черния G-class с тъмни стъкла, стоеше охранителят – едър мъж с бръсната глава и слънчеви очила, ръцете му бяха като бетонни колони. Той не влизаше. Просто пазеше.

В залата настъпи електричество. Бойците продължиха, но вече не тренираха просто. Те доказваха. Удари по чувалите станаха по-яростни. Комбинациите – по-остри. Един боец по муай тай риташе така, че чувалът се удряше в тавана. Боксьор набиваше лапите така, че партньорът му отстъпваше назад. В къта за тежести – мъртва тяга от 220 кг., само и само някой да погледне.

Но Карабатакова не гледаше нито един от тях. Тя вече беше завладяла мястото само с присъствие. Тереза прошепна нещо в ухото ѝ, тя се усмихна леко и се отправи бавно и хищно към ринга. Тренировката продължи. Но вече залата не принадлежеше на бойците. Принадлежеше на нея.

Карабатакова беше успяла да огледала цялата зала. Тя беше активен спортист от млада – парцали и грим можеш да си купиш с пари, но форма не! Тя се гради с много труд и пот. Натискаше във фитнесите почти ежедневно. Тялото ѝ не отстъпваше на елитни фитнес-модели, като Стефани Санзо, така че беше в състояние да прецени къде е “реал дийл” – тук видно се работеше здраво, но това не е бизнес довод. Счетоводителите ѝ настояваха да закрие тази дейност, трупаща според тях само пасиви. Ако холдингът има нужда от допълнителна охрана на пазара има достатъчно компании, които можеха да предложат такива услуги. Но интуицията ѝ подсказваше, че тук може би има нещо специално. Генерал Праматарски приживе държеше на това място, а той беше изключително пестелив, даже на моменти свидлив. Щом щедро е отделял средства, значи е имало причина! Трябваше да разбере каква.

Старшият бързо се окопити и пое инициативата. По време на службата си имаше десетки такива внезапни проверки от голямото началство. Застана в поза мирно, сякаш отново идваха от ГЩ на инспекция и с любезно-казионна усмивка поздрави.
- Добър ден, Мадам! На какво дължим тази голяма чест, която ни оказвате с Вашето присъствие в нашия скромен клуб? Немедлено столове за дамите! – изкомандва той. - Желаете ли кафе, минерална вода? Тук е малко топло при нас.
- Да, жега е при вас! Няма да откажа бутилка минерална вода. – усмихна се Карабатакова. - Знаете ли, Господин Майор, Сашо винаги е считал това място специално и аз си позволих да дойда и да видя защо. Знам, че със Сашо сте подържали добри отношения…
- Добри отношения?! – прекъсна я Старшият. - Извинете Госпожо, добри отношения има при Вас в политиката и бизнеса, с Генерал Праматарски имах честа да се считам един от приятелите му, като мъже и офицери между нас всичко беше прямо и директно.
Карабатакова му отвърна:
- В името на вашата бойна дружба със Сашо, аз също ще бъда пряма с Вас! В момента в нашата холдингова група тече реорганизация и оптимизация, а моите счетоводители виждат във Вашия клуб само пасив, затова Вие трябва сега и тук да ме убедите в противното. Покажете ми най-добрия си човек. И най-лошия. Искам да видя крайности. Ако няма разлика… затварям ви!
- Добре! – Старшият застана в средата на залата и извика: - Демонстрация! Млад срещу опит. Пет рунда, пълни муи тай правила. Гладиаторски бой. Без маски, без филтър.
От едната страна – момче на 20, с жилаво тяло, бързи крака и поглед на хищник, който още не е разбрал границите на болката. От другата – мъж на 40, с белези по лицето и тяло, изпечено от години в ринга. Той не беше по-бърз. Но знаеше кога да изчака.

Гонг.

Младият тръгна с фурия. Джеб, кроше, ъперкът, после мигновен лоу кик с ляв крак – режещ, остър. По-възрастният го блокира със здрав пищял, почти без емоция. Използва рамото си, за да го избута и влезе с клинч. Коляно в ребрата. Още едно. Лакът в слепоочието. Момчето трепна, но не се отдръпна – контра със завъртане и десен кик, който изплющя по корема.

До канатите на ринга, седяха госпожа Карабатакова и Тереза. Двете не откъсваха поглед.
- Погледни ги... – прошепна Тереза, навеждайки се леко напред, като червеното ѝ червило лъсна под светлината. - Това не са модели за снимка, това са животни!
Карабатакова кимна, без да вдигне очи от ринга.
- Виж как дишат. Не за да говорят, а за да оцелеят! Този малкият… ще умре тук, ако не го спрат. А другият? Той е куче, което е виждало ада и още го носи в очите си.
В ринга боят стана по-груб. Младият влезе с летящо коляно – опит за зрелище. По-възрастният го хвана във въздуха, захапа го с клинч и го хвърли на пода. Лакти в спаринга? Рисково. Но и двамата ги ползваха. Беше битка на плът срещу разум, тестостерон срещу техника.
- Виж тялото му… – прошепна Карабатакова, този път поглеждайки към асистенката си. - Не е гладко. Не е подстригано. Не е фотогенично. Но го искаш, нали?
Тереза се усмихна бавно.
- Искам го да ме смачка. Да мириша на него цяла седмица. На пот, кожа и насилие.
- И двамата! – добави Карабатакова. - Един да ме държи, другият да ме унищожава. И после да се сменят.
На ринга капеше пот и кръв. Лицата бяха зачервени, дишането – изкривено, но нито един не отстъпваше. В последните секунди на рунда, младият влезе с двойка и открадна момента – ляв прав в челюстта, завъртане, хай кик, който само облиза главата на опонента. Публиката избухна, треньорите крещяха. Но в очите на двамата не се четеше шоу. Само глад.
- Ще ги запазим. – каза Карабатакова, все още с хищна усмивка. - Но първо ще ги разсъблечем до костите. Няма как да се гради нещо върху дрехи. Трябва ни месо. Истинско. Живо.
Тереза се засмя тихо, приглади роклята си и прошепна:
- Да идем в съблекалнята. Миризмата им още е по мен. И не съм готова да я пусна.
Госпожа Карабатакова седеше неподвижна с ръце подпрени на канатите. Токчетата ѝ почукваха леко – не от нетърпение, а от вътрешен ритъм. Погледът ѝ не се отделяше от ринга. От сблъсъка. От мъжете. От звуците, които правят телата, когато удрят и понасят удари.

Нещо в нея се събуждаше. Не беше просто желание. Това беше дълбоко, бавно горене, което тръгваше от центъра на тялото ѝ, разливаше се по вътрешната част на бедрата, стягаше стомаха ѝ и пулсираше между краката. Пулсът ѝ се ускори, но дишането ѝ остана равномерно. Контрол – нейният вечен инструмент.

Но очите ѝ я предаваха. Те бяха по-тъмни. По-дълбоки. Погледът ѝ проследяваше всеки удар, всяка извивка на мускул, всяка капка пот, която капеше от лицата на бойците и се разбиваше в ринга. Тя не гледаше техника – гледаше плът в действие. Жестокост, сдържана само от правила.

Това я възбуждаше!

Профилът на младия боец – стегнат, наперен, с тяло, което още не знае кога да спре. Коремните му мускули се свиваха при всяко движение. По-възрастният – спокоен звяр, който не губи форма, защото знае цената на слабостта. Начинът, по който понасяше ударите, без да трепне, я караше да се усмихва с ъгъла на устните.

Карабатакова кръстоса крака. Бавно. Умишлено.

Беше влажна. И го знаеше. Бельото ѝ – тънко, скъпо, вече залепнало отгоре.
- Животни... точно такива ми трябват! – прошепна тя сама на себе си. - Да се мажат по мен, да ме смачкат в стената, без да питат. Да ме държат за гърлото и да ме карат да се моля. Така се гради империя!
До нея Тереза я гледаше със страничен поглед, без да казва дума. Тя усещаше всичко. Сексуалното напрежение между двете беше като статично електричество – не се виждаше, но можеше да те запали.

Карабатакова пусна едната си ръка по тялото, приглади бедрото си, после го стисна леко. Не се нуждаеше от позволение. Нуждаеше се от следващ рунд. В живота. В ринга. В нея.

Гонг. Край.

- Офф, тук стана доста горещо! – усмихна се Карабатакова и дръпна асистентката си. - Къде е женската съблекалня, да се освежим малко?
- Вратата в дъното в дясно. – отговори Старшият, като си помисли: “Добре, че накарах леля Пенка да я изчисти тази сутрин! Кой би могъл да предположи?”.
Карабатакова и Тереза тръгнаха ръка за ръка към съблекалнята. И за най-големият дебил щеше да е ясно, че взаимоотношенията между двете са доста по-надалеч от служебните. Но на тях не им пукаше! Карабатакова, чувствена и красива жена, години наред беше принудена да живее с депутат-лилипут с нефункциониращ микро-пенис и да спазва общоприетите норми на приличие. Но когато Тереза постъпи на работа при нея преди десет години, тя ѝ показа как две жени могат да си доставят удоволствие една на друга, без да нарушават лицемерните норми наложени им от обществото и Партията-Майка. Но сега на нея не ѝ пукаше! Тя беше начело, имаше власт и пари и не беше нужно да се съобразява с никой – имаше привилегията се ебе с който, когато и където поиска, без дава обяснение. Можеше да нахлуе във всяко министерство и да изчука ресорния му министър със страпона на асистентката си и последният нямаше да има избор, освен да се хвали как са го дефлорирали.

Женската съблекалня

Плочките са хладни, светлината – приглушена, с леко жълтеникав оттенък. Звукът от спаринга още ехти слабо отвън – удари, викове, дишане – всичко това се смесва в ритъм, който подлудява.

Госпожа Карабатакова влезе първа. Вратата се затвори бавно зад нея. Без да каже нищо, тя се обърна и погледна към Тереза, която вече я следваше като сянка. Между тях не се изискваха думи – само поглед.

Карабатакова свали сакото си с премерено движение, разкривайки голите си рамене под леко разкопчаната риза. Тереза остави чантата си на пейката и тръгна към нея, с онзи ледено-бавен поход, който беше напълно противоположен на бушуващото вътре в нея.

Когато се срещнаха, сблъсъкът не беше нежен. Беше гладен. Пръсти се вплетоха в косата, устни се сблъскаха, парфюмът на едната се смеси с този на другата – топла вълна от жасмин и кожа. Ризата на Карабатакова се отвори с едно движение. Червеното бельо под нея изглеждаше като част от войнишка униформа – стратегическо, опасно, перфектно.

Тереза се отпусна на студената плочка, дърпайки я с нея. Карабатакова свали токчетата си, легна върху нея и за миг всичко стана звук от дъх, допир на кожа и леко стенание, което отекна в празното помещение. Езиците им танцуваха, пръсти се плъзгаха по вътрешни бедра, откривайки всяка трепкаща точка на възбуда.

В един момент Тереза се изви под нея – перфектна 69 позиция, където устните и езиците им работеха в ритъм, съвършен синхрон, пълен контрол, пълна отдаденост. Тялото на Карабатакова се напрягаше в бавни тласъци, докато пръстите ѝ стискаха хълбоците на Анастасия. Темпото се усилваше, дишането – секваше. Двете смучеха хищно набъбналите си клитори.

Оргазмите им не бяха шумни – те бяха потиснати, но разтърсващи. Вътрешни експлозии, които не търсят публика, а само освобождение.

След това останаха легнали една върху друга – с кожата, още влажна от допира, с дъха, още пресечен от напрежението.
- Ще трябва да правим това по-често, когато идваме тук! – прошепна Карабатакова, докато си закопчаваше ризата с леко треперещи пръсти.
Тереза само се усмихна и оправи червилото си пред огледалото, сякаш нищо не се е случило.

Ударите по чувалите бяха спрели. Командите на треньора – притихнали. Тежестите вече не тракаха. Само звукът от дишане и едно почти неловко мълчание витаеше из въздуха.

Някой се бе приближил твърде близо до съблекалнята. Плочки, които ехтяха. Стени, които пренасяха звук. И това, което се чуваше оттам… не беше просто стенание. Това беше взрив. Дълбоко, интимно, неконтролируемо.

Бойците, млади и стари, стояха на ръба на сцена, която не им принадлежеше, но ги разтърсваше.
- Баси... – прошепна един от младите, докато избърсваше потта от челото си. - Целият съм надървен! Га се приберем, че скъсам мойта…
- Знаеш ли коя е тя? Карабатакова, собственичката на холдинга!
- Мислех, че само проверка прави?
- Проверка е, брат. Само че на съвсем друго ниво!
Никой не се засмя. Всички усещаха: това не беше просто каприз. Това беше тест.

Малко по-късно Карабатакова се върна в залата облечена отново, устните – гланц, очите – студени. Нищо по лицето ѝ не показваше какво е станало. Но всичко в походката ѝ крещеше: власт.

До нея – Тереза, вдигнала брадичка, с малко размазан грим, но абсолютно безразличие към погледите.
- Смятате да инвестирате? – попита някой плахо.
Тя се усмихна леко, наклони глава.
- Мисля. Но още не съм решила. Има нещо диво тук. Грубо. Може би точно от това имаме нужда?
Погледът ѝ се плъзна по мъжките тела. Мускули, пот, сурова енергия.
- А вие... тренирайте, бийте се, мълчете. Ако реша да ви запазя, ще ви вдигна на съвсем друго ниво! Ако не, ще превърна това място в студио за пилатес и ще го напълня със силикон и скука.
Залата замръзна. Единствено токчетата ѝ отново зачукаха ритмично по пода, докато тя излизаше. А G-class-ата вече чакаше с включен двигател.

След края на демонстрацията, залата бавно се събуждаше от бойният транс. Потта още лепне по кожите, тежестите мълчат. Но въздухът вече не е същият – наситен е със секс, с доминация, с нещо неясно и опасно. Всеки усеща, че нещо се е променило.

Госпожа Карабатакова слизаше по металните стълби с походка, която не търпи възражения. Асистентката ѝ я следва с леко разрошени коси и поглед, който крие нещо преживяно. Все още миришат на възбуда, но никой не смее да го коментира.

Главният треньор – Старшията, застана пред тях.
- Готови сме да чуем какво решихте?
Тя го погледна, после погледна всички в залата – мъже с нацепени мускули, рани по веждите, бинтове на ръцете, гордост в очите. Един от тях я гледаше по-дълго, отколкото трябва. Карабатакова задържа погледа му.
- Имаш хубави сини очи. И поглед на куче, което още не е научено да стои долу. Това ми харесва!
После се обърна към треньора:
- Майор Димитров, ето моето решение! Ще инвестирам. Не защото това място е печелившо, а защото тук има мъже! Истински. Не фитнес пеперуди с лайкове, а животни с глад в очите. Ще превърна това място в култ. Зала, в която ще се влиза със страх и ще се излиза с мускулна треска, счупен нос или нов договор. Ще вдигнем нивото още! И ще доведем камери, мениджъри и промоутъри от САЩ. Влияние. Пари.
Тереза докосна ръката ѝ леко, като импулс, а Карабатакова само кимна.
- Ще ви тествам. Всички. Един по един. Който издържи, ще бъде възнаграден! Който не... ще му останат само спомените и ерекцията, когато ме гледа отдалече.
Залата избухва в тишина. Това не е одобрение. Това е примирение с новата господарка.

Докато Карабатакова се наслаждаваше на момента, погледът ѝ беше уловен. Един от младите бойци – на не повече от 27, с набито тяло, суха мускулатура без грам мазнина, плосък корем, рамене като от излят бетон. Имаше късо подстригана коса, леко скосена брада и онзи тип ледено спокоен поглед, който не бяга, когато срещне заплаха.

Той я гледаше. Право в очите. Без страх. Без показност. Чисто. Грубо. Истински.

Тя наклони глава, усмивка плъзна по устните ѝ, но не беше игрива. Беше хищна.
- Името? – попита тя, с глас по-нисък от обикновено, почти интимен.
- Стефан. – отвърна той кратко, без да отстъпи и сантиметър от погледа си.
- Хубаво тяло, Стефане. Поглед на човек, който е минавал през студена вода и горещи решения. Но знаеш ли какво не виждам още? – тя се приближи с половин крачка. - Подчинение.
Той не трепна.
- Не съм тук да се подчинявам. Тук съм да се бия.
В залата настана леко напрежение. Няколко бойци спряха с бинтовете. Треньорът замръзна за секунда, преди да се намеси, но Карабатакова вдигна ръка.
- Интересен си.– тя се усмихна още по-широко. - Кажи ми... освен да удряш, умееш ли да стреляш?
Стефан кимна спокойно.
- Бил съм във ВВМУ-Военноморското училище във Варна. Програма със специална подготовка. Работа с оръжия, тактики, охрана.
Очите ѝ проблеснаха. Това беше отговорът, който чакаше. Без хленчене, без блясък. Просто факт.

Тя се обърна към Старшията.
- Майоре, моля Ви, дайте ми лист хартия!
Главният треньор ѝ подаде скъсан лист от тренировъчна програма. Тя извади черен Montblanc и написа адрес. Сгъна го и го подаде.
- Стефан вече не е само твой! – каза тя. - От утре има ново назначение. Ще бъде личен телохранител на дъщеря ми, госпожица Карабатакова. Не задавай въпроси! Не предавай задачата на друг. Ако успее там, ще направим от него не просто боец, а мъж от класа!
Стефан пое листа, без да реагира.
- И ако не успея?
- Ще се върнеш тук. Може би цял. Може би не. Зависи от дъщеря ми.

Следва продължение….