Мотори, рок и още нещо (част 2)

22.02.2023 | IzkuKurigal

Събитията в тази част се развиват около година преди тези от първата част.

Както съм споменавал преди – след около три годишна безмоторна пауза бях купил втория си мотор. От соц-моторетка (MZ 251 ETZ) да се качиш на японски “дзвер” е като от колело да се качиш на ракета. Първоначално бях малко поуплашен. Но моторът нямаше собствена воля и от мен зависеше дали ще сме приятели или врагове. Започнах да карам при всеки удобен момент (дори за час-два след работа). Направих няколко леки безобидни падания, но мислех, че се понаучих… Около година и два месеца по-късно се почувствах готов. Голяма грешка! В момента, в който “си повярваш” и престане да те е страх, то ти си с единия крак в гроба. Не говоря за онзи сковаващ, панически страх, а за онзи приятелския, който дружески ти поставя ръка на рамото и те пита: “Хей, сигурен ли си, че знаеш какво правиш?”. Аз направих тази грешка да си повярвам… но оцелях. Други нямаха този шанс…

Казват, че мотористите се делели на такива, които са падали и на такива, които ще паднат. Няма средно положение. Важното е да не е фатално, както и дали ще продължиш да караш. Това е разказ за първото ми сериозно падане (дай, Боже, да е последно).

Все още нямах телефон с GPS и си избирах маршрути из близките населени места по хартиена карта или на компа. Често си правех кратки около 100-200 километрови разходки. Въпросното събитие се случи на 6-ти август в първите дни от отпуската ми. Карах и в главата ми беше снощният секс с приятелката ми. Беше в палаво настроение и беше се облякла като медицинска сестра. Беше започнала да ме “преглежда”, като умишлено притискаше меко казано големия си бюст в мен. С напредването на “прегледа”, тя разкопчаваше поредното копче от голяма риза в ролята на медицинска престилка. Ах, а когато остана само най-долното копче… “буйните ѝ гърди рипкат под ризата, като малки прасенца в торба” (Чудомир – “Де оня глас”). Под “престилката” тя беше само по фантазия и ластикът на слиповете ми вече не можеше да удържи “звяра”.
- Аууу! – каза тя влязла в ролята на загрижена мед. сестра. - Трети крак ти е пораснал тука!
Започна да гали уж изучаващо “новия ми крайник”.
- Яаа, ама то мърда! Мисля, че имаш извънземен нашественик в тялото си!
Явно “прегледът” щеше да е мъчително бавен и започнах да “преглеждам” нейните “извънземни” неща. “Прасенцата” в пазвата ѝ бяха съвсем като прасенца сукалчета и като размери, и като тежест. Реших да я подкача:
- Като си говорим за извънземни неща…
Замачках едрата цица – топла, мека и сладка, като презрял пъпеш по обед.
- Ей, аз не съм такава! – плесна ме по ръката тя престорено обидена и засрамена.
- Хмм. Затова ли си се разтекла, та чак ти лъщят бедрата?
Това беше блъф, разбира се, защото не ги виждах, но тя се хвана и погледна. Използвах объркването ѝ за да се заиграя с двете “извънземни”.
- Ах, тиии! – закани се тя и за “наказание” махна “престилката” и си притисна гърдищата в лицето ми. - Извънземните атакуваааат!
Гръдната лавина закри главата ми и след дълга серия смукания, хапания, лизания и целувания докопах карамелените ѝ зърна.
- А така! Изяж на кака си извънземните цомби!
Понякога дразнещо напомняше, че беше по-голяма с 6 години. Не знам какво я кефеше в това. Надявах се да не е “майчински инстинкт”. Но никак не беше дразнещо (както се казваше в един виц) да изям всичко това без хляб.
- Време е за битка между извънземни! – обяви тя и моя “извънземен” крак се оказа обкръжен от двама други “извънземни”, изиграни успешно от гърдите ѝ.
Битката беше много дълга и много неравностойна и аз стенех от “мъка” заради страданията на Давид срещу двама Голиата. Въпреки титаничната битка Давид очевидно щеше да загуби и с последен отчаян ход опита да избяга между двамата Голиатовци, но започна да “кърви” в бяло, и след като всичко изтече, започна да пада, надявайки се да го запомнят като герой… Не исках жертвата да му да е напразна и атакувах изненадващо в друго направление. Средния ми пръст влезе като у тях си ниско долу в най-близкия съюзник на Голиатовците, който много обичаше да… му влизат в положението. Главнокомандващата на тази “армия” беше “включила на дълги” – така се беше ококорила, че се притесних, че нямам заваръчна маска. Пръстът ми, който бе навлязъл на “вражеска” територия, използваше онзи жест все едно викаше куче да дойде. Нищо не дойде, но основите на главнокомандващата започнаха да поддават. Използвах предимството си, че съм ходил в казарма, макар преди приблизително половината ми тогавашен живот, за да използвам моментното си превъзходство за увеличаване на преимуществото си. Двамата Голиатовци (напомням за изгубилите нишката в тази объркваща история – това са големите гърди на тогавашната ми приятелка) опиянени от победата си или объркани дали да се притекат на помощ на най-близкия си приятел, бяха безмилостно атакувани в най-слабата си част, която за тяхно нещастие стърчеше твърде много и беше абсолютно незащитена, а именно зърната им. Другата ми ръка щипна грубо и достатъчно болезнено едното зърно и дърпайки го принуди собственичката му да тръгне след него неволно покатервайки се върху могилата на незнайния воин, т.е. скута ми. Докато едната ми ръка вътре все още с жест викаше някакво куче (което по разбираеми причини не идваше, за разлика от идващите тежки стонове и бесен пулс), другата ръка използваше военното превъзходство върху едната гърда и я поднасяше на устата ми. Зърното без съпротива се предаде в плен, но езика ми безмилостно го изтезава без да се съобразява с Женевската конвенция за военнопленниците. Тотално обкръжена и обезоръжена от военната ми гениалност, приятелката ми се отпусна върху мен. Тя ме молеше за милост под формата на дълги стонове и телесни извивания. От жарта на междукрачния огън на приятелката ми и от “живата вода” течаща от извора на живота се възроди той – феникса! Жив е той, жив е! Колкото и да стенеше главнокомандващата на сладката армия аз пленници не взимах и без никаква съпротива ознаменувах тоталното си надмощие с дълбоко нахлуване в Рая. Боговете там бяха заети да чоплят семки и да цъкат съчувствено с език (“А какви битки имаше едно време!” – каза някой от тях) и никой от тях не се намеси. Давид Фениксов (или ако предпочитате Феникс Давидов), безмилостно нахлул до куфарите, громеше уверено нежната плът, която се опитваше да го смачка, но той все по-уверено се накокошинваше и само “багажа” отвън му пречеше да провери дали не са подути сливиците на президентката на тази територия. Тя обаче вместо да се предаде контраатакува и заподскача изоставяйки двамата Голиатовци в мой плен, като упорито се опита да смачка малкия герой. Кой печели, кой губи… беше ми в мъгла. Битката без печеливш и без губещ приключи с “предсмъртни” викове на двамата главнокомандващи. Генерал Ую Куров с радост пръскаше бялата си “кръв”, а вече приятелски настроеното местно население в сладки тръпки го подканяше по-навътре…

От сладкия спомен ме откъсна това, че видях хора покрай пътя. Наближавах едно село и видях полицай покрай пътя, който ми направи жест да забавя, да бъда по-внимателен (нали знаете онзи жест все едно тупаш невидима топка в земята). Като влязох в селото разбрах защо. В почти цялото село едната половина на улиците беше заета със сушаща се чубрица. Един камион е минал през нея и явно чубрицата се е допряла до горещите колектори и е пламнала. Когато аз минах камиона беше вече загасен, но изгорял.

Две села по-късно докато си тананиках “Motorcycle driver” на Joe Satriani, продължавах по непознатия път, който беше с леко изкачване и толкова прав, че скоростта ми около 80-90 км/ч ми позволяваше да се оглеждам около мен: отдясно – изоставени сгради, напред – прав път, отляво – нива и трактор, напред – прав път, отдясно – чобанин с овце и кози, напред – прав път, отляво – някой събира слама от полето, напред… Изведнъж нанагорнището свърши и се оказа, че пътя продължава с остър завой наляво, точно на влизане в друго село и аз имах не повече от секунда да реша какво да направя. В шаха, когато нямаш полезен ход, т.е. какъвто и ход да направиш той ще е грешка, се нарича цугцванг – тогава шахматистите се предават и спират да играят. Аз обаче нямаше как да кажа:
- Не, не, отказвам се! Да започнем отначало!
В краткия миг успях да измисля 3 варианта: първият бе да легна в завоя в опит да завия навреме – отхвърлено, защото имаше пясък на завоя и имаше голяма вероятност да се шибна в табелата за начало на населено място или дърветата преди нея; вторият бе да хлъзна мотора и да падна нарочно – отхвърлено, защото ми беше най-вече жал за мотора и после – за мене, а и също най-вероятно щях да се насоча към дърветата; затова избрах третата възможност – “изправих” завоя и тръгнах през поляната, която беше с леко нанадолнище. Голяма грешка! Може би имах някакъв нищожен шанс ако просто оставех мотора на скорост да забавя от само себе си, но аз бях новак и реших, че с леко натискане на спирачките ще спра по-бързо. Предницата на мотора изведнъж изчезна и аз полетях с главата напред към земята. В следващият момент бях по гръб… и не можех да дишам. Но не се паникьосах. Осъзнах, че съм си изкарал въздуха, както се казва и че ако почна да дишам до минута всичко ще е наред. Секундите безмилостно летяха, а аз не можех нито да вдишам, нито да издишам. В един момент успях да изкарам от гърдите си едно жалко дихание. Колко жалко ли? Издишайте дълбоко, ама колкото се може повече, докато не остане съвсем, съвсем, ама съвсем нищо в белия ви дроб! Задръжте секунда-две! Сега опитайте да издишате още малко! Ето това жалко “кхи” излезе от мен. Няколко секунди поемах и изпусках по глътка въздух, докато дишането ми се нормализира. Дотук добре! Не изпитвах болка, но знаех, че може да е, защото адреналинът ми е на макс. Размърдах ръце – добре са! Размърдах крака – добре са! Хванах главата си и я размърдах – каската беше здрава и нямах болка във врата. Опитах се да се изправя и внезапна болка ме върна по гръб на земята. Болката идваше от гръбнака ми някъде между плешките. Уплаших се. Не исках да остана инвалид до края на живота си. Тогава се сетих за мотора си. Трябва да знаете, че моторът не е наше превозно средство, а наш приятел. Затова може да ви изглежда глупаво, че когато моторист пострада, едно от важните за него неща е да се увери, че моторът му е добре (възможно е пострадал моторист да не съдейства на медицинския екип, който му помага, докато не му кажат, че мотора му е добре, дори да е лъжа). Размърдах се отново. Болката беше силна, но поносима. Значи не бях счупил гръбначния си стълб и се насилих да се извъртя достатъчно, за да потърся мотора с поглед. Той, колкото и куриозно да изглеждаше, беше точно зад мен с колелата нагоре. Като някаква гротескна скулптура стърчеше напречно на моето положение на тялото на не повече от метър разстояние и само някакъв невероятен шанс не е допуснал мотора да се стовари върху мен, докато съм лежал. Махнах ръкавиците и каската и се опитах да стана. Успях, но болката бързо ескалираше и се принудих пак да легна. Не можех да стоя прав повече от 2-3 минути без да се подпирам на нещо. Нормалните хора сигурно биха се обадили на 112, но не можех да изоставя мотора и се обадих на приятел да дойде с бус, като му обясних ситуацията. Бях на около 45-50 км. от вкъщи. Зачаках. Единственото утешение в момента беше да си пея наум “Born To Raise Hell” на Motorhead. Надъхваше ме и ми даваше кураж. Не много по-късно чух кола да спира, някакви хора да излизат и говорейки да се приближават. Изглежда бяха видели мотора. Изкараха го на пътя и след като отказах да се обадят на 112 им казах, че чакам да ме приберат и тогава те си отидоха. Единственото, което можеше да повдигне духа ми в този момент (освен, че останах жив, разбира се), беше да чуя гласа на мотора. Но стартерът въобще не завъртя. Отчаях се и легнах до него да чакам. Приятелят, на който се обадих, дойде с още един приятел, но дори двамата нямаше как да вдигнат 200 килограмовия мотор на буса, а аз не можех да помогна. Спряха една кола, излизаща от селото и помолиха шофьора да помогне, като обясниха накратко ситуацията. Мъжът се колебаеше. Гледаше ту към нас, ту към жената и детето в колата – очевидно беше мнителен и притеснен… но излезе и помогна. По пътя приятелите ме разпитваха как се е случил инцидента и се опитваха да повдигнат духа ми, а аз си мислех за това, че моторът не запали.

Няколко дни по-късно лежах в един санаториум или център за рехабилитация, или каквото беше там по препоръка на ортопеда, при който отидох заради неотминаващата болка в гърба. Разсъждавах по неговите думи, след като му обясних как паднах. Каза, че съм имал огромен късмет, защото ако главата ми се беше ударила в земята, вратът ми нямаше да издържи тежестта на тялото и щеше да се супи, а аз съответно щях да умра на място. Не знам как се бях завъртял във въздуха, но това е спасило живота ми. Предположих, че като се е хлъзнала предницата кормилото е издърпало ръцете ми и така съм се “прострял” по гръб. Както и да е. Важното е, че (уж) си взех поука да не се разсейвам докато карам. Майка ми и приятелката ми всеки ден ме агитираха да продам мотора, но аз отказвах. Един ден, докато ровех по телефона си да търся добри сервизи за ремонт на мотори, попаднах на обява за продажба на… МОЯ мотор! За части! Побеснях! Посочения телефон не оставаше съмнение кой е пуснал обявата, затова звъннах на приятелката си и ѝ крещях като обезумял да махне веднага обявата, но тя отказваше. Хлипаше престорено, че било за мое добро и други подобни. Казах ѝ, че като се върна, ако моторът не е в гаража… Бях бесен и наговорих куп глупости. Тогава тя смени тактиката и също почна да крещи, че съм обичал някакво желязо повече от нея и щом е така се надявала да пукна час по скоро, че ѝ било писнало да се преструва, че ѝ харесва да се вози на мотора и т.н. Завърши с: “Майната ти!” и ми затвори. Имах разправия с персонала за виковете, но явно прецениха, че моментът не е подходящ и отложиха по-сериозния разговор за после. Няколко часа по-късно майка ми се обади и ми каза, че приятелката ми минала през тях и оставила всичко, каквото съм имал у тях и казала, че не можела повече да ме понася и други подобни. Върнала даже подаръците, които съм ѝ давал по разни поводи. Когато ѝ звънях все даваше “заето” – явно ме беше блокирала… а на сутринта ме събуди, като ми прати на телефона снимка как духа на някого… Както и да е. Намерих сервиз за мотора и се уговорихме да идат да го вземат, пък после ще се оправяме. Затананиках весел на P.O.D. – “Alive”: “I'm thankful for every breath I take / I won't take it for granted (I won't take it for granted) / So I learn from my mistakes…” (Всеки ден е нов ден / Благодарен съм за всеки дъх, който поемам / Няма да го приема за даденост (Няма да го приема за даденост) / Така че се уча от грешките си). “I, I feel so alive / For the very first time / I can't deny you / I feel so alive / I, I feel so alive (so alive) / For the very first time (For the very first time) / And I think I can fly” (Аз, аз се чувствам толкова жив / За първи път / Не мога да ти откажа / Чувствам се толкова жив / Аз, аз се чувствам толкова жив (толкова жив) / За първи път (За първи път) / И мисля, че мога да летя).

Минаха няколко дни и почнах да скучая. За радост ми се обадиха от сервиза и се съгласиха да ми докарат мотора на следващия ден. От кеф реших да изляза в двора да се поразходя и минавайки покрай стаята на дежурния (оставаше по един човек след работно време до сутринта), която беше отворена, изпънах нахално врат да надникна в движение и видях една женааа… Ах, каква женааа… Неволно бях спрял и се загледал като хлапак по някоя какичка. Тя беше с нещо като бяла риза и бял панталон – това беше като униформа на персонала. Оправяше си косата пред неголямо огледало. А косата ѝ… о, разкош! Тъмно руса естествен цвят в няколко нюанса на едри естествени букли като безброй пружини с около 2 см. диаметър “извиращи” от главата ѝ. Бях като хипнотизиран и дори не бях обърнал внимание как тя бе извъртяла огледалото, така че в него виждах мъж с широко отворена уста като в аниме. Отне ми време да осъзная, че образът в огледалото бях аз.
- Амммм… Здравейте! – успях да промълвя. - Извинете ме, че така наруших личното Ви пространство!
- Няма за какво! – успокои ме тя и обръщайки се към мен ме удостои със зашеметяваща усмивка. - Такъв комплимент отдавна не бяха ми правили и то без думичка.
Очите ми непослушно обхождаха лицето ѝ. Мисля малко над 30 годишна, очила, малки небиещи на очи обеци, червилото нещо между розово и червено и беше с гланц. Неволно облизах устните си. Тя също го направи неволно, след което се усети и прекъсна притеснено зрителния контакт затваряйки очи. После изпъна шия и наклони глава назад, след което започна да върти главата си, опитвайки се да раздвижи максимално мускулите на врата си, като едва изпусна кратък стон. Отвори очи и ми каза:
- Извинете ме… уморена съм! Искам да се отпусна малко преди да мръкне.
- Амии, мога да Ви помогна с врата, да Ви отпусна…
Тя рязко присви очи и през стиснатите си устни направо изсъска:
- Махайте се! Веднага!
- Ама, аз… – веднага осъзнах как бях прозвучал и наистина се засрамих. - Не исках… Аз сериозно… Нямах предвид…
Отстъпвах със ситни крачки назад забил поглед в земята, за да не види червеното ми като божур лице и се молех земята да се разтвори и да ме погълне. Блъснах се в рамката на вратата.
- Чакайте! – спря ме тя. - Това сериозно ли беше?
- Да, но… няма да Ви досаждам повече!
Обърнах се да изляза. Такъв срам не бях брал от първата си двойка в училище.
- Чакайте, де! – настоя тя. - Ако предложението е сериозно ще приема, но ако ме докоснете и с милиметър по-надолу от рамената…
Не се доизказа, но си пое дълбоко въздух и издиша бавно, гледайки ме изпитателно:
- Е?
- Добре.
Тя седна на стола с лице към огледалото. Аз се приближих с плаха стъпка. Застанах зад нея и бавно вдишах дълбоко, след което също толкова бавно издишах, за да не издам притеснението си, но после се осъзнах: “Глупак! Тя те гледа в огледалото!”. Започнах с най-пренебрегваното от всички “масажисти” – главата. Вплел пръсти в гъстите ѝ къдрици масажирах нежно скалпа ѝ. Само след минута тя затвори очи. Дишането ѝ издаваше, че ѝ харесва. После минах към слепоочията ѝ и към лицето ѝ: челото, носа, скулите… Изгарях от желание да докосна устните ѝ, но това е толкова лично… Заиграх се бавно с ушите ѝ, зад тях… Тя разтвори устни и започна да диша през устата. Бялата ѝ шия беше доста поруменяла. Направо си плачеше да бъде целувана, драскана с нокти и хапана… Опитах се да дишам бавно и спокойно. Нежната ѝ шия получи ласкаво отношение от пръстите ми от леко галене до разтриване на напрегнатите ѝ мускули. Забързаното ѝ дишане и неволните леки стонове, не оставаха съмнение, че и на нея ѝ харесва, поне колкото на мен. Почувствал шията ѝ по-отпусната се насочих постепенно към рамената ѝ. Преди да ги достигна, понеже не напипах презрамки, вече знаех – тя беше без сутиен. Неволно погледнах отражението ѝ в огледалото там и двете точки, напиращи през тънката материя, потвърдиха мислите ми. Сподавих стон и благодарих мислено, че тя нямаше как да види жестоката ми ерекция. Масажирайки все по-релаксиращо раменете ѝ си мислех как я желаех повече от загубил се – вярната посока, повече от гладен – хляб, и повече от скитник в пустинята – вода. Върнах се към врата ѝ, а после масажа премина в няколко погалвания. Тя отвори очи и хвана ръцете ми. Гледахме се очи в очи през огледалото. Изправи се и се завъртя към мен. Гледайки ме в очите ми каза:
- Много Ви благодаря! Как мога да Ви се реванширам?
Искаше ми се да кажа: “Като ме целунеш!”, но не посмях. Подадох ръка:
- Като си говорим на “ти”. Аз съм Радко. Приятно ми е!
- Елеонора. И на мен ми е приятно! – отвърна здрависвайки се с мен.
Пуснахме си ръцете. Никой от нас не искаше да развали този момент. Изведнъж тя ме прегърна притискайки тялото си в мен! Усетих колко са напрегнати зърната ѝ, а тя усети колко бях напрегнат аз долу. Сгуши се в мен, усещах дъха ѝ на врата си. Незнайно как ръката ми я погали по косата и ѝ казах:
- Мъжът ти е най-големият щастливец на Земята! (бях забелязал халка на ръката ѝ)
Гореща капка на врата ми. Сълза? Тя ме отблъсна и се обърна с гръб към мен с наведена глава. “Глупак! Глупак! Глупак!” повтарях си без да съм сигурен къде сбърках.
- Извинявай… аз… ще отивам… Извинявай! До скоро!
Вървях по коридора с ентусиазма на осъден на смърт. Дори не знаех в каква посока се движех. Почти бях стигнал до ъгъла на коридора, когато чух забързани крачки зад мен.
- Радо, почакай!
Тя идваше, като приказно видение, бягайки към мен. Ех, защо… Тя спря на метър от мен, подхлъзна се и аз я прихванах да не падне. Тя беше без очилата си и докато ме гледаше рече:
- Аз… исках още веднъж да ти благодаря! И да ти се извиня за…
Направих крачка и залепих устните си на нейните. Тя като че ли първоначално се стъписа, но после отговори на целувката ми. Обхвана лицето ми и ме целуваше с такава жар, че горях целия. Притиснах я към стената и откривайки нежната ѝ шия я зацелувах. Тя милвайки ме по главата ме молеше да спра. В един момент ме отблъсна и побягна. Прецених, че тя има нужда да остане със себе си. Както и аз… Късно през нощта тя ме събуди поставяйки пръст на устните ми и ми прошепна:
- Ела!
Отидохме в стаята на дежурния, тя затвори вратата и заключи. Пак беше без очилата, но с червило и гланц за устни. Тъй като тя нищо не казваше и не предприемаше аз наруших тишината:
- Защо слагаш червило и гланц, ако не е тайна?
- Не съм ли по-хубава така?
- Имах предвид знаеш ли каква е символиката?
- Каква? – продължи тя разговора ни във въпросителен стил.
Обърнах я с лице към огледалото и наклоних главата ѝ настрани, докато устните ѝ застанаха перпендикулярно на земята, след което поставих пръст на горното ъгълче на устата ѝ и започнах да правя кръгови движения с него. Тя ме разбра и перна ръката ми с шамарче:
- Мръсник!
Опитваше да се престори на сърдита, но едва удържаше смеха си. Обърна се към мен, повдигна се на пръсти и поднесе устните си. Явно не беше ме поканила да си разказваме вицове. След минута и аз бях червисан колкото нея – изядохме се. Ръцете ни галеха един на друг гърбовете. Позволи ми на няколко пъти да мачкам стегнатото ѝ дупе, но нищо повече – можело да дойде някой. А като се сетех, че е без сутиен…

Някой почука на вратата. Мислено отправих “поздрав” към майка му. Елеонора ми направи знак да си махна тениската и да легна по очи на кушетката, като тия в Спешна помощ. Тя с натискането на бравата превъртя ключа, така че двете изщраквания се сляха, за да не разбере онзи отвън, че вратата е била заключена. Оказа се някакъв пенсионер, който обясняваше, че съседът му по легло не можел да спи от болки. Тя му отвърна, че ще дойде след малко, след като се погрижи за моите болки в гърба. Онзи тръгна и тя затвори вратата. Надявах се тя да се погрижи за моите болки на едно друго място, но тя само драсна една бележка, която ми тикна в ръцете:
- Това е адреса ми, Радо. Ела утре вечер!
Прибрах се в стаята си опитвайки се да се помиря с “тумора” между краката си. Не заспах лесно. На другия ден ми докараха мотора и се разплатихме. Гледах го и си мислех: “Боже, колко е секси! Не случайно приятелките ни ни ревнуват от тях!”.

Вечерта тръгнах към дома на Елеонора. По пътя си пеех: “Get ready to rock / Come on and take that feeling and keep it alive / Get ready to rock / So many bad days we had to survive / Get ready to rock / Crowds are screaming, lights are shining bright / Get ready to rock / We are the gods of the holy night / Get ready to rock!” (Пригответе се за рок / Хайде, вземете това чувство и го запазете живо / Пригответе се за рок / Толкова лоши дни трябваше да преживеем / Пригответе се за рок / Тълпите крещят, светлините светят ярко / Пригответе се за рок / Ние сме боговете на святата нощ / Пригответе се за рок!)

Тя ме посрещна в едно настроение… тъжно-весело и ме покани вътре. Усмихваше се, но очите ѝ не. Беше по домашна рокля и без очила. Помоли ме да мина през банята и да я почакам във всекидневната без да се обличам. Като излязох чисто нов… чист, де, от банята се поогледах – грижливо подреден, чист дом. Моята къща често изглеждаше като след полицейски обиск, защото когато бях сам не ми пукаше (системата на организирания хаос действаше перфектно), а когато имах приятелка, тя обикновено не щеше да живее на село. И те така…

Елеонора дойде и в движение съблече роклята си, бутна ме на дивана да седна, обкрачи ме и седна на краката ми. За пръв път я виждах гола и сексапил-метърът между краката ми сочеше максимална стойност. Кожата ѝ беше толкова бяла и тънка. Виждаше се и най-малката вена. Проследявах с пръст галейки всяка веничка с пръст от край до край. Кожата ѝ беше толкова нежна, че, макар да звучи като клише, беше като коприна. Гърдите ѝ бяха… Любопитно ви е, нали? И има защо. Толкова бели цици не бях виждал. Размерът им няма значение, беше достатъчен за всичко, което можете да си пожелаете – прекрасни женски гърди! Галех ги бавно по цялата им площ. Не смеех дори леко да ги притисна, за да не посинее твърде нежната кожа по тях. Тя ме галеше по рамената и докъдето стигаше по гърба ми, докато леко изпъчвайки гърди ме подканяше да продължавам. А аз с голямо удоволствие ги галех. Просто е престъпление да не обърнеш подобаващо внимание на женски гърди, без значение от размерите им, а да игнорира точно тези не би могъл и импотент. Погалих с показалци светлокафявите ареоли на гърдите ѝ заедно с нежните “пъпчици” по тях. Добре че знаех Брайловата азбука и ги прочетох: “Смучи!”. Добре, де, шегувам се! Не знаех Брайловата азбука, но какво друго можеха да значат? Ареолите ѝ бяха толкова меки и още по-нежни от кожата ѝ. Диаметърът им (ако въобще има значение) беше достатъчен да ги галя с върха на показалците си без да излизам от границите им и без да докосвам зърната. Последните бяха тъмно розови с тенденция да почервеняват. Все още свити бързо се надигнаха при докосването им. Не бързах и не ги притисках, просто леко ги докосвах предизвиквайки зачервяване и нарастване. Елеонора, гледайки някъде неадресирано, прехапваше леко устни. Хващайки я за дупето я надигнах, така че зърната ѝ дойдоха на нивото на устата ми за всеобща (или поне за наша) радост. Лявото ѝ зърно, което съвсем неизненадващо ми се падаше отдясно, беше целунато с леко засмукване. Нейното кратко “кхъхммм” беше достатъчна награда за такова дребно действие. “Близначката” от другата страна получи същото внимание. Дори повече – езикът ми “четеше” по ареолата, след което зърното получи още повече внимание от него. Беше удоволствие с езика си да се “боря” с твърдото зърно, чувайки тихите стонове на притежателката им. Проследявах с целувки малките вени по тънката нежна кожа на ослепително белите ѝ гърди, а после се връщах на зърната ѝ. Притиснах не грубо гърдите ѝ, за да се порадвам на тази благодат. Тя напипа сексипил-метъра ми, който беше вече извън скАлата и го насочи баш дет‘ си требе. Позицията одобрявах, но времето не беше правилното. Спрях я и се изсулих надолу. Лицето ми беше на сантиметри срещу най-красивата над 30 годишна вулва. Изглеждаше като… неупотребявана. Натурално окосмена, но не някакъв непроходим гъсталак, а малки, нежни косъмчета не успяващи да скрият красивите ѝ срамни устни. Последните бяха плътно прилепнали една за друга, като никога отваряни, въпреки издайната капчица между тях. Разтворих ги с пръсти и малките срамни устни се отвориха като венчелистчетата на сутрешно цвете. Погледнах към Елеонора. Тя ме гледаше с изненада. Сякаш ме питаше с поглед: “Какво правиш там, по дяволите? За пръв път ли виждаш путка?”. Зализах малките ѝ срамни устни и тя като че ли изненадано изстена. Езикът ми си играеше с двете венчелистчета и облизваше всяка капчица бликаща между тях. Същият нахалник натисна навътре, но срещна съпротивата на стегнатата ѝ вагина. Разтворих с пръсти още повече срамните ѝ устни и нямаше да бъда изненадан ако беше девствена. Не беше и езика ми облизваше нежната ѝ вътрешност, докъдето стигаше. Елеонора като че ли се срамуваше от усещанията си, защото се опитваше да потиска стенанията си. С един пръст напреднах докъдето можех и с бавни движения навътре-навън се наслаждавах на нежното усещане на стегнатото влагалище. Предизвикваше ме да бъда нежен. Извих пръст и потърсих онова местенце вътре, което правеше всички жени набожни.
- О, Боже! – изстена и се изви Елеонора.
Мисията е изпълнена! Продължих да се грижа, но не за духовния, а за греховния ѝ живот. Клиторът срамежливо се бе показал изпод скривалището си. Лизнах “юрганчето” му, а после и самият “срамежливко” и той се показа по-уверено. Езикът ми зарисува йероглифи по нежното топче, а в същото време пръстът ми отвътре се занимаваше само с чертане на кръгчета и тирета. Елеонора дишаше тежко и стенанията ѝ подсказваха, че повече не може да потиска напиращия сладък вихър.
- Ох, Радо!
“Аааа, ще се сетиш!” помислих си и понеже имаше риск езикът ми да се умори от толкова грамотни рисунки по малкото приятелче, клиторът получаваше по няколко засмукващи целувки, преди писането с език на арабски по него да продължи, а и пръстът ми не си губеше времето по Г-точката ѝ. Забравила срам и свян Елеонора започна да ме подканя с движенията на ханша си. Подпряла се с ръце на рамената ми тя ми помагаше с все по-бързите си чупки в кръста, но и аз не скучаех. Езикът ми вече беше на максимални обороти.
- Радо! Ох, Радо! – гласът ѝ беше дрезгав от възбуда. - Какво е това, миличък мой? Ох, още! ОЩЕ! ОЩЕЕЕ! ДАААА…
Вече не на себе си започна да говори нещо, което не разбирах. Езикът ми щеше да се схване във всеки момент, а пръстът ми отдавна беше спрял и разчиташе само на нейните движения. Последни трепети с езика ми и тя се разтресе. Викаше и ме стискаше за рамената, а тялото ѝ превзето от сладкия ураган на оргазма трептеше и трептеше… и трептеше… Изведнъж, сякаш някой я изключи, те се отпусна и се свлече в мен. От изненада едва я удържах да не се удари. Прегърнах я силно. Усещах забързания ѝ дъх на врата си и продължаващите тръпки пробягващи по нея. Колкото и нескромно да звучи, мислех си, че съм причина за първия ѝ оргазъм. Не че имаше някакво значение.

След 2-3 минути се поуспокои и ми каза:
- Закарай ме в спалнята!
Пренесох я дотам и след като легнах до нея тя се извъртя и започна да ми гали пренебрегвания досега жезъл на сладострастието. Хванала го с две ръце започна да ги движи надолу-нагоре. Целуна го няколко пъти, опита и с език… Очаквах да го налапа, но отново продължи с ръце.
- По бързо! – подсказах ѝ.
Не забърза особено и сякаш го правеше насила. Дори не гледаше към мен или към това, което беше в ръцете ѝ. Хванах ръцете ѝ и ги отстраних, натиснах я да легне по гръб и отново застанах между бедрата ѝ. Беше тъмно, но достатъчно добре знаех кое къде да търся. Средният ми пръст бързо се увери, че тя е все още мокра и готова за моя ку… кхм… исках да кажа готова за втори тур. Елеонора вече без свян ме остави да движа пръста си навътре-навън и стенеше освободено. Време беше за второ ниво и показалецът ми влезе на същото място, където беше съседът му. Тя се напрегна леко като от болка, но се отпусна. Аз и не бързах. Бавно двата пръста напредваха и се въртяха, за да помогнат на нежната ѝ вътрешност да ги приеме по-лесно. След като двата ми пръста все по-уверено се движеха по цялата им дължина вътре реших, че е готова за трето ниво и безименният пръст се намеси във веселбата. Хюстън, имаме проблем! Дали я болеше или се уплаши, но Елеонора се напрегна.
- Нори, отпусни се! – помолих я. - Няма да ти навредя!
Не беше уверена и ѝ помогнах да се отпусне, като с другата си ръка я галех по корема, а езикът ми беше до клитора ѝ. Движех бавно трите пръста, опитвайки се да я отпусна повече, и сякаш успявах. Тя ми се довери и не след много дълго езикът ми бавно дразнеше клитора ѝ, подпомагайки още повече овлажняването ѝ и трите ми пръста успешно завършиха мисията по пълното скачване с венериния модул. Елеонора дори нямаше нищо против да движа пръстите си по-бързо и стенанията ѝ бяха все по-силни. Време беше за финалното ниво. Надигайки се нагоре започнах да целувам корема ѝ, после между гърдите, по шията, устните, носа, челото и вече допрях жезъла си на входа ѝ. Нямаше протест и натиснах навътре… Вече не само Хюстън, но и Байконур имаха проблем. Елеонора задържа дъха си. Като започна да диша, си го извадих и пак натиснах навътре. Не влизаше кой знае колко, но протест все още нямаше и макар да се колебаех, продължих с напъните да вляза по-навътре. След като реших, че съм достатъчно навътре се задвижих достатъчно бавно, за да не е болезнено. Тъкмо достигнахме добро темпо и тя изведнъж извика и се изви. Дори не бях забелязал, че е близо до оргазъм. След малко започнах пак да се движа в нея, преди да ми падне… настроението. Тя не само не беше против, но и ме хвана за дупето и ме натискаше, подсказвайки ми желаното от нея темпо. Не сметнах за нужно да се удържам и след като я усетих, че отново достига края забързах и следващият ѝ оргазъм дойде по разписание. Не исках да рискувам и го извадих точно навреме, за да изстрелям топли бели струи от корема до някъде около гърдите ѝ. Отпуснах се, но за да не ѝ тежа се приплъзнах до нея. Спермата ми се размаза по нас. Във въздуха се носеше миризмата на потните ни тела, на сперма и задоволена похот.
- Прегърни ме! – помоли тя и аз го направих. - Толкова ми е хубаво… и благо…
- И на мен! – отвърнах искрено, макар да бях учуден от избора ѝ на думата “благо”.
Кой говореше така?
- Ще е хубаво да се изкъпем преди да заспим.
- Да. След малко.
Явно сме заспали, защото се събудих от слънчев лъч по лицето си. Тя спеше все още. Малко гледки са по-красиви от спяща жена. Особено от спяща, гола и сексуално задоволена жена. Още бяхме с телесните си секрети по нас. Отидох и си взех душ. Като излизах от банята Елеонора излизаше от спалнята – гола и щастлива. Отидох и се опитах да я целуна, но тя извъртя глава:
- Недей! Мръсна съм! Изчакай ме, ей сега се връщам. – тръгна към банята. - Ей там има кафе, ако искаш да си направиш.
Намерих кафето и сложих джезвето на газовия котлон. Направих достатъчно за двамата. Когато връщах пакета с кафе в шкафа нещо привлече вниманието ми на дъното. Бяха снимки. Пусто и любопитство! Взех ги и ги заразглеждах. На тях имаше снимки на Елеонора с някакъв мъж, само на нея или само на него. Мъжът на снимките… приличаше на мен. Обърнах едната снимка, а на нея пишеше: “С обич вечно твой Благо”. Тя упорито ме наричаше Радо, а не Радко. Радо – Благо? Благо – Радо? Случайна ли е приликата? Като добавим приликата в лицата и че покрай мен тя беше без очила, а явно не виждаше добре наблизо… Настроението ми се скапа. Трябваше да я попитам. Прибрах снимките, когато чух вратата на банята. Тя дойде и аз я попитах:
- Извинявай… защо ме наричаш Радо, а не Радко?
- Ами… – тя се изненада от въпроса ми.
Започна някаква история за някакъв Радко в училище, който все я тормозел и тя не искала да ме асоциира с него. Не бях доволен от отговора:
- А кой е Благо?
- Ъм… Брат ми, но откъде… Защо…
- Нори! Брат не пише: “Вечно твой…”. И има ли нещо общо между приликата в лицата ни с него? – продължих аз. - Както и това че ме наричаш, Радо, което звучи по-близо до Благо, отколкото Радко?
Тя не смееше да ме погледне. Стоеше с наведена глава. Виждах, че примигва бързо, предполагах, за да пропъди напиращи в очите ѝ сълзи. Не успя. Първите сълзи покапаха по пода. Започна да разказва… Спираше, колкото за да овладее гласа си и продължаваше. Не ме погледна и за секунда. Разказваше и разказваше все с наведена глава. Бедна ви е фантазията за епитетите с които се наричах. Мразех се! Мразех се все повече и повече с всяко следващо нейно изречение!
- Нори, спри!
Тя не спря. Тръгнах към нея.
- НОРИ, СПРИ, ПО ДЯВОЛИТЕ!
Продължаваше да говори. Само вдигна злобен поглед, който ме прикова на място. Разказа ми всичко, след което завърши с:
- Доволен ли си? Сега си иди и не се връщай повече!
- Нори… – нямах сили да мръдна.
Бях сгафил жестоко. Непростимо. Тя ми обърна гръб и тръгна към кухнята сочейки с ръка:
- Вратата е там!
- Извинявай…
“Извинявай? Наистина ли си мислиш, че и хиляда пъти да кажеш тази дума ще поправиш нещо, бе, идиот!? ШИБАН ИДИОТ!!!”. Тя затръшна вратата на кухнята. Отидох до нея и се опитах да отворя, но явно Елеонора се бе облегнала на вратата.
- Нори, много съжалявам и искам…
- Остави ме! Искаше истината… дадох ти я! Сега ти ми дай каквото искам! Иди си! Завинаги!
Отидох, събрах си багажа набързо и се качих на мотора. С мръсна газ излетях от двора. Лъжата – за и против. Никой не харесва да го лъжат. Но не беше подходящо време за философия и неразумно ускорих с надеждата свистенето на вятъра да отвее мислите ми. “Hey bro, take it slow / You ain't livin' in a video / You're flying low with a high velocity / No doubt, you're stressin' out” (Хей, брато, карай бавно / Ти не живееш във видео / Летиш ниско с висока скорост / Без съмнение, стресирате се). Започнах да се осъзнавам едва, когато стигнах до припева: “Hey, hey, hey, hey, hey stoopid / What ya tryin' to do” (Хей, хей, хей, хей, хей, глупако / Какво се опитваш да направиш).

Спрях на първата отбивка. Смъкнах каската. Какво предпочитаме: красивата лъжа или грозната истина? Бях се ядосал, че Елеонора ме лъжеше. С какво допринесе това, че научих истината ѝ? С какво и на кого беше полезно това? Хвърлих с яд каската си в храстите край пътя и се разплаках.

Искаме да ни казват истината. А можем ли да я понесем?

Изку Куригал