Корпорацията (част 3)

23.11.2025 | Анонимен

На следващия ден в 10:00 часа сътрудниците на голямата шефка ѝ донесоха първата поща за деня. Тя прие пратките на бюрото си усмихната и седнала малко на една страна на големия си мек стол.

- Какво имаме днес?

- Договор за реклама, писма за потвърждения, молби за подпомагане и една молба за напускане от служител.

- Кой иска да напуска корпорацията? – изненада се тя.

- Максим Балев от пощенския отдел, виждали сте го, беше при Вас преди два дни.

Изведнъж тъпата болка в дупето ѝ се примеси с внезапна и прострелна болка в сърцето ѝ. Нищо не разбираше! Инстинктивно се разтрепери и помоли да ѝ дадат молбата на Балев. Не, нямаше грешка! Искаше да напусне по взаимно съгласие дори от същия ден! Пред очите ѝ се замъгли, но се опита да запази поне малко самообладание.

- Повикайте, моля, г-н Балев в кабинета ми. Той в сградата ли е?

- Вероятно, тъй като молбата му е заведена преди малко.

- Кажете му да дойде тук и да влиза направо. И, моля, през времето на срещата да не бъда обезпокоявана!

- Госпожо, имате среща в 11:00 часа при кмета?

- Съжалявам! Обадете се и кажете, че няма да дойда, тъй като не се чувствам добре. Ако е удобно за тях нека ме замести г-жа Бринкли.

- Госпожо, добре ли сте? Да повикаме лекар?

- Нещо ми прилоша, но не съм толкова зле и ще мога да приема служителя за разговор. Благодаря, не ми е нужен лекар.

Сътрудниците се оттеглиха, а голямата шефка сякаш се смали и се изгуби в своя голям стол. Усещаше се загубена и невзрачна, без всякакво началническо самочувствие. Не можеше да разбере какво се случва и разтреперана чакаше вратата да се отвори.

Скоро се почука и влезе той – Максим Балев в цялата си прелест, но вече не с работния гащеризон, а с костюм, който му стоеше възхитително. Тя го съзерцаваше дори без да мига. Искаше ѝ се да го изпие, но усещаше, че няма контрол над ситуацията.

- Добър ден, г-н Балев! Моля заключете и заповядайте тук до бюрото ми! – стараеше се гласът ѝ да не трепери и да звучи уверено.

Служителят изпълни молбата и зае своето място срещу огромното, скъпо бюро.

- Разбрах, че искате да напускате компанията? Скоро имах разговор с Вас и дори увеличих възнаграждението Ви. Кажете ми защо искате да напускате?

- Защото не мога да остана във Вашата компания! – гледаше я право в очите.

- Но защо? От какво не сте доволен? Каква е причината? – привидното ѝ спокойствие се задушаваше от напрежение.

- Защото наруших вътрешния трудов ред на компанията, като в работно време поддържах сексуални взаимоотношения с две служителки.

За част от секундата сякаш ѝ просветна, тъй като изтъкнатото ѝ беше познато, но после отново ѝ причерня. Значи има втора, друга жена и всичко това е заради нея?

- И кои са тези служителки? – въпросът беше по-скоро неуместен, тъй като самото признание беше достатъчно за уволнение и нямаше значение самоличността на жените.

- Едната е началничката на отдела за корпоративни клиенти в Средния запад. С нея имах сексуална връзка от около 8 месеца допреди седмица.

“Имах” – стрелна се мисълта ѝ. Какво, по дяволите, става?

- А другата?

- Другата е от тази седмица.

- Коя е служителката? – въздухът в кабинета можеше да се реже с нож.

Максим я погледна с живописните си очи и спокойно отговори:

- Ти.

- Моля? – голямата шефка имаше чувството, че пада стремглаво от връх.

- Да, госпожо директор на корпорацията! Ти си!

- Това е скандално! Това е нетърпимо!

- Не искам да бъда непочтителен или да засягам дама, още по-малко теб... – започна той спокойно. - Така и така ще си тръгна от компанията, но моля да ме изслушаш...

Спокойният му тон и неизбежното му напускане сякаш я парализираха и тя понечи да каже нещо, но остана с отворена уста.

- Да, имах връзка с началничката на отдела за корпоративни клиенти в Средния запад, но ти знаеш това. Беше глупаво, но се случи! Виждахме се когато тя може и не толкова често. И така до тази седмица, когато друга дама със същия ръст дойде надвечер в пощенския отдел и аз я обърках с началничката на онзи отдел. Тази дама беше различна: държеше на тъмнината и никога не проговори гласно, а само с шепот. С предишната не сме държали на пълната тъмнина и говорехме спокойно. Тази нова дама очевидно се интересуваше от приема ми в този кабинет завчера и как намирам теб като жена. Едновременно с това бях приет лично в този кабинет и ми беше увеличена заплатата. И всичко това на мен, най-дребната риба в тази корпорация…

- Това е безумно! Вие се виждате, а накрая аз съм намесена в тази нелепост! Кой изобщо Ви е вкарал тази ненормална мисъл в главата?

- Пак ти! – погледна я отново и продължи спокойно. - Може в онези разговори в телефона да има доста информация, но липсва един много важен детайл: началничката на отдела за корпоративни клиенти в Средния запад носеше само и единствено равни обувки, тъй като преди да започнем да се виждаме беше претърпяла операция в следствие счупване на глезена. Има лекарска забрана за носене на токчета. Да, така е! Идвала е с чорапи, без бельо, но винаги на равни обувки, на каквито дойде при мен и новата служителка през тази седмица. Ако беше дошла на токчета не бих я объркал! Има само един човек в цялата компания, който отговаря на всички тези условия едновременно: да носи токчета, да има подобен ръст, да има достъп и в крайна сметка възможност да получи служебния телефон на служител и да отговаря от него, да се интересува от мнението ми за голямата шефка, да ме приеме лично и дори да ми увеличи заплатата. И всичко това буквално за дни и часове. И това си само ти!

Усетила, че логиката му е желязна, шефката се сниши в стола си сякаш очакваше присъда.

- Много съжалявам за грешката си! – продължи той. - Но бързам да кажа, че ми беше хубаво! Имах подозрения още щом чух токчетата да влизат в отдела снощи. Затова и повтарях “шефке, шефке”. Беше наистина възбуждащо да допускам, че го правя с най-важния човек в тази корпорация. Но и беше много силно и страстно. А когато се прибрах и отново премислих всичко, осъзнах, че всичко съвпада и не греша. И че ако онова с предишната връзка е било грешка, то това сега е наистина недопустимо. Ние сме от два различни свята. Или пък ти си играеш с мен твоя си игричка? И ако не днес, то утре или след месец, аз ще бъда изстърган оттук като заплаха, като неудобен. Не искам да бъда мачкан и притискан, не искам да бъда заплашван и дори нещо по-лошо! Нямам място тук!

Тя изобщо не знаеше какво да му отговори. Опасенията му не бяха верни, но тя нямаше как да признае, поне не на думи. Нямаше как да се унижи и да каже, че въпреки властта и парите си нямаше никого до себе си и той ѝ дава толкова много, че не си играе с него и че дори беше започнала, колко немислимо, да се влюбва! Сякаш на автопилот стана и отиде до него, избирайки да направи признанието по някакъв си неин начин. Хвана го за ръка и го поведе към своя голям стол. Помоли го да седне на стола ѝ и седна срещу него на бюрото. Изглеждаше толкова малка насред огромния кабинет и седнала на огромното бюро.

- Макс... – прошепна му. - Ето, седиш на стола ми! Представи си, че всеки ден отговаряш за хиляди хора, търсят те стотици телефони и те заливат планини от книжа. Уютно ли ти е? Мислиш ли, че имам време, сили и желание за игрички?

Сега той мълчеше, без да знае какво да каже. И в най-смелите си мечти не беше си представял, че седи на най-горещия, отговорен и облечен във власт стол. И неизвестното, което витаеше около стола, отговорностите, които носеше тази мебел, го плашеха! Погледна в лицето на крехката млада жена срещу него – истинска звездна карта – и се зачуди откъде събира сили за всичко.

- Е, Макс? – проговори му вече с тих глас, гледайки го в очите. - Има свободни карми, като твоята: днес си тук, утре другаде! Това тук пък е моята карма, добра или лоша, ти прецени!

Тя сведе поглед недолу, а българинът почувства прилив на тъга. Изобщо не знаеше как да постъпи и какво и дали да каже нещо. Макар че тя не можеше да изцеди пред него повече от интимността на душата си, той усещаше, че пред очите му стои голяма тягостност. В душата му беше микс от състрадание, порив за мъжко закрилничество и удовлетвореност от тазседмичните сексуални страсти. От всичко това го извади гласът ѝ:

- Както и да е, Макс! Не мога да те задържа насила! Но преди да те пусна, искам да направя нещо и заради себе си, и заради теб! А после върви и бъди спокоен! Никой никога няма да те търси и притеснява, заклевам се в паметта на баща ми! А сега ми кажи още ли искаш да изчукаш голямата шефка в нейния кабинет?

Постановка? Лудост? Объркване, желание да избяга, възбуда? Всичко това се въртеше в главата и тялото на пощенския служител, който явно беше изпуснал инициативата. Седящата срещу него сякаш се хлъзна по ръба на бюрото и се озова в краката му. Погали панталона му отпред бавно и нежно. След това разкопча ципа му и скоро извади навън бързо втвърдяващия се пенис, поемайки го в устата си. Правеше го бавно, чувствено и така, че той да може добре да вижда какво прави на пълна дневна светлина.

Максим Балев вече не можеше да оказва противодействие. Работодателката му даваше всичко от себе си и сякаш изсмукваше от него всяка мисъл да опонира или да я спре. Галеше бедрата му през панталона и не спираше да движи и върти главата си с хуя му в уста. Той я гледаше, без да изпуска и най-малкото действие от нейна стана. Въпреки ставащото не му приличаше на курва или на някоя играеща си мъжемелачка.

- Хубаво ли ти е, Макс? – прошепна му.

- Оххх, невероятно е!

- Мисля, че е време да осъществиш желанието си! – и тя се изправи, повдигна полата си на кръста и обкрачи единия му крак.

Беше с чорапогащник с телесен цвят и той се зачуди какво следва, а тя продължи:

- Скъсай го отдолу, Макс! И прашките също!

Служителят сякаш изпълни заповед и пред него лъсна гола и гладка почти момичешката ѝ путка. Голямата шефка го обкрачи, слагайки колене на стола от двете му страни. После постави цепката си над щръкналия му пенис, държейки го с ръка.

- Пази ме, Макс! – и започна да се нанизва на голия му инструмент.

Мъжът под нея беше станал целият на хуй и ставащото го караше да подивява. Добре, че тя се движеше бавно отгоре му, иначе едва ли би могъл да я опази. Събра всичките си съпротивителни сили и концентрация, за да не избълва спермата си вътре. Погледна я, но тя не го гледаше. Беше затворила очи, изцяло отдадена на усещането. Това го накара да се отпусне и разтовари напрежението. Посегна към ризата ѝ и я разкопча. Дръпна надолу чашките на сутиена ѝ и се наслади на гърдите ѝ – малко луничави, но с какъв чудесен обем и твърди зърна. Приближи глава и започна да ги облизва и засмуква.

Това я възбуди неимоверно и тя запъшка тихо, поддържайки все същото плавно темпо на езда. Задвижи се и той в нея и за пръв път се сляха хармонично: движейки се и двамата едновременно, тя – седнала в него и прегърнала го през главата, а той – смучещ гърдите ѝ и прегърнал я през гърба. Шефският стол – удобен и добре смазан, макар и несвикнал на подобно приложение – не издаваше никакъв звук, грижливо пазещ тайната.

Ръцете на Максим обходиха няколко пъти женския гръб, след което се спряха на дупето. Този път обаче не пляскаха, а играеха. Стискаше и мачкаше стегнатото ѝ дупе, което въпреки че още я болеше, тя охотно даваше. Той го хвана с големите си ръце и започна да го върти във всякакви посоки върху хуя си. Вътре в нея пенисът му се търкаше във всички стенички, покорявайки пръв различни места. Пъшкането ѝ се усили, тялото ѝ затрепери и тя отвори очи, сякаш търсеше доказателство, че именно той ѝ причинява всичко това. Приведе се над него, опря буза в неговата и започна да свършва дълго и с приглушен гърлен вик.

Известно време в кабинета имаше само тежко женско и мъжко дишане и две вплетени неподвижни тела. После тя с мъка се набра на ръце, повдигайки се. Усмихна се запъхтяна и, стори му се, адски секси и каза:

- Пазиш ли ме още?

Кимна ѝ в знак на потвърждение.

- Искам повече да не ме пазиш!

И докато той се чудеше какво означава това, тя се повдигна, стъпи с крачета на стола и насочи инструмента му към дупето си. Щеше да боли, но го желаеше!
Гледката как тя му се нанизва, докато отпред путката ѝ стоеше мокра и още незатворена, беше умопомрачителна за него. Виждаше всичко ясно и на половин ръка разстояние: поглъщащият го анус, путката, която беше свършил, влажните ѝ от слюнката му гърди и зачервеното ѝ възбудено лице с разтворените устни.

- А, ааа… аз... – изстреля той.

- Не ме пази повече! – усмихна се тя и му кимна, слагайки пръст на устните му.

“Да не си посмял, Максиме! Да не си посмял точно сега, толкова е хубаво!” – чу глас в мозъка си. Дупето ѝ поглъщаше бавно хуя му, а гласът не спираше да заповядва. Българинът затвори очи и задиша тежко. Имаше чувството, че е на живот и смърт да не свърши сега. Атрибутът му пулсираше, но не се предаваше.

Той разтвори леко крака и усети облекчение. Сфинктерът ѝ се стегна някъде по дължината на ствола му, още не превъзмогнал болката от вчера. И той го усети. Подейства му още по-облекчаващо. Погледна я. Поглъщането явно беше приключило до тази кота и тя кимна веднъж с глава надолу. Той я разбра и кимна за потвърждение, след което тя задвижи ханша си.

Беше най-бавното им и мъчително, но и най-всепоглъщащото и изцеждащо анално чукане. В нея се бореха болката и удоволствието, а в него – желанията да се наслаждава и да свърши. И никой не се отказваше!

Той отвори очи и я погледна: въртеше се предпазливо и с усилие върху него, сякаш само заради неговото удоволствие. О, не! В никакъв случай нямаше да остави нещата така – не беше в природата му! Прокара палец по путката ѝ и усети как тя потръпна. Удоволствието ѝ с бясна сила беше надвило болката. Пръстът му се заигра с входа на вагината и започна да се пъха навътре. Тя забели очи и започна да се нанизва по-силно на хуя му. Сега вече в кабинета имаше двама, които се наслаждаваха по равно и които едновременно изкачваха върха на оргазма. Пръстът му вече беше забит докрай в нея, а тя с две ръце го беше обхванала за бицепсите през ръкавите на костюма и скимтеше учестено. Не трая много време и тялото ѝ се загърчи, покорявайки върха първо. Веднага след това го покори и той, изстрелвайки бесни струи сперма в отруденото ѝ дупе.

Известно време останаха така: безсилни и изтощени. После тя придърпа полата си надолу, повдигна дупето си и подпъхна бързо полата, за да изтече всичко върху нея.

След минути и двамата стояха изправени до огромното бюро. Тя – в друга пола и чорапогащник – се взираше тъжно в молбата му за напускане.

- Е, Макс, време е да те пусна! Ако не ти е добре, няма начин да те задържа насила! – и сложи резолюция за съгласие.

Българинът я погледна, направи опит да се овладее и отвърна:

- Мисля, че така е редно. – вече беше убеден, че не е “жертва” на игрички и добави: - Въпреки всичко, ти и аз сме от различни планети и аз нямам място по този начин в твоята корпорация.

Не можа да разбере дали тя му кимна или просто сведе глава.

- А може би е за общо добро да бъда извън? Не знам… На моята планета такива като теб не кацат. И ти си тази, която има запазена среда и висше общество, в които за такива като мен няма достъп. И там няма място за компромиси като мен. И двамата знаем, че го знаеш! Ако имаш други мисли и варианти вече знаеш как да ме намериш. – и той взе разписаната си молба и тръгна.

Напусна огромната стая без да се обръща. Просто нямаше сили да я погледне пак. Мина през отдел “Човешки ресурси”, оформиха напускането му и Максим Балев излезе от билдинга на компанията: чаровен, строен, безработен и волен като птичка. Прибра се в скромната квартира, метна се на леглото и дълго гледа тавана уморен и разяждан от всякакви мисли и чувства. Докато не звънна телефонът му. Надигна се и го погледна: беше добре познатият му от 8 месеца номер…

ɱ