Изкушение с нотка вино и страст (част 2)

07.10.2025 | Анонимен

Здравейте на всички! От прочетените коментари на първа част от моята история видях доста очарователни коментари и на няколко души им е увлекателна историята между мен и проф. Мориц! Повечето са успели да се “докоснат” и да “усетят” преживяното, което много ме зарадва, тъй като това беше моята цел!

Единствено бих искал да помоля останалите: не пишете коментари извън разказа, моля! Има си секс приложения за това! А сега, нека да продължим разказа!

Същият ден...

- Дадено! – това бяха последните думи на професора, преди да отключи вратата на залата, след което двамата да тръгнем в различни посоки, дали от неудобство от случилото се, дали защото наистина бяхме в различни посоки.

Аз, вървейки към края на коридора, където беше залата за следваща лекция, вървящ с бавна походка и наведена глава, със замислена гримаса по лицето си, мислих за случилото се току-що. Дишах още учестено и сърцето ми биеше много силно под ризата ми (хем от адреналина и вълнението, хем от... може би чувства). Стомахът ми ме втръсваше, все едно мина през мен студен вятър (типично чувство за човек с нервен стомах), а изражението ми беше все едно съм получил двойка на някой изпит. Видимо косата ми беше разрошена (от животинската мъжка страст преди една минута), но нямах гребен с който да я оправя в тоалетната. За миг се спрях, когато се замислих една идея по-съсредоточено върху думите му, че ме обича. Не че не съм ги чувал и преди от други хора, именно че бях, но от него прозвучаха толкова... убедително, уверено и искрено. Спрях се и се обърнах назад. Професорът го нямаше на етажа (явно беше слязъл по стълбите, където си мерихме егото, остроумието и превъзходството в интелекта ни).

Влязох в залата на следващата ни лекция: химия – упражнения. Другите се бяха преоблекли с белите си престилки през тези 30 минути почивка между лекциите (в които аз нито успях да почина, хах, нито да си облека бялата престилка за упражнения – само се съблякох чисто гол, както майка ме е родила, а след това в бързината да не ни види някой се облякох пак със същите дрехи). Стоях изправен на входа на врата, единствен по цивилни дрехи, докато 21 глави бяха обърнати към мен.
- Попов, помислих те за професора с този богат аутфит! – каза един остроумник от моята група.
Аз просто още не знаех какво да направя, тъй като съблекалнята беше в другото крило на кампуса, а упражнението щеше да започне след минути.
- Забравих да се преоблека, идвам след минута! – казах аз полугласно към всички и излязох.
Тъкмо да затворя вратата и видях асистента ни по химия.
- Господине, ако позволите! При цялото ми уважение към Вас ви се извинявам! Забравих да се преоблека с униформата си, ако може...
- Остани. Дай ми палтото и чантата си, ще ги сложа при мен в шкафа ми, пък над ризата си сложи престилката. В теб ли е?
- Да, господине! В чантата. – извадих я и направихме така, както каза.
Той отвори вратата и влязохме заедно. Намерих място с уредите по химия и предпазни очила, т.е. място, което е свободно. След като застанах и погледнах към асистента видях как точно, след като отключи шкафа си (където си оставя своето яке/палто, този път и с моите неща), той се загледа в палтото ми, приближи го до носа си и го помириса! Задържа го в ръката си за няколко секунди и след това го прибра, заедно с кожената ми чанта в шкафа. Аз бях с парфюм по врата ми, както винаги, но веднага ме обзе идеята, че може да е останала миризма по палтото ми от парфюма на бика с рогата от по-рано (тъй като и той беше с парфюм, а неговият аромат даже беше и по-силен от моя – пак ме превъзхождаше по сила и тук, хах, ужас).

Към средата на упражненията една мацка – много умна и готина, с която си говорим и която беше до мен, ме попита:
- Лошо ли ти е?
- Лошо ли? На мен ли? Не. Защо питаш?
- Лицето ти е цялото червено, нервен си и трепериш на моменти...
- О, не! Не! Аз имам нервен стомах и прави така понякога. – това си беше и така.
Взех хапче за корем (нося винаги с мен цял блистер, заради стомаха ми, когато съм нервен или притеснен за нещо).
- Жега ли ти е? – попита тя.
- Да, малко. Нямах време да се преоблека и затова ми е топло, пък и заради парното от предната зала. – казах аз, ама си бях червен по други причини, за които вие сами се досещате: първо страстната любов, а сега и да не би асистентът да познае парфюма на професор Мориц.

Упражнението по химия мина. Аз измих на мивката прилежно уредите си, подреди ги и ги прибрах на местата им, както ни карат да правим, след което се запътих към асистента.
- Аз да си взема само нещата. – казах аз спокойно, след като стигнах до него.
- А да! Сега ти ги давам!
- Междудругото, да сте имали лекция при Herr професор Мориц Щросмайер? – попита ме асистентът, като ме погледна с видимо развълнувана усмивка да не би да е познал аромата му.
- Да, имахме анатомия в залата до Вас. – казах аз спокойно, но нервно и доста притеснено.
Бях притеснен, защото не знаех дали се е видял с него, дали ни е чул и дали е усетил аромата му по палтото ми. Бях доста нервен, но го криех и се държах хладнокръвно, за да не се издам.
- Хах, знаех си! Ето! – подаде ми нещата. - Предположих, тъй като палтото ти мирише на него, пък ти си с друг парфюм. – каза той съвсем спокойно със съвсем лека усмивка.
- Говорехме по стълбите двамата преди лекцията и затова. – казах аз моментално, за да го отклоня от каквито и да е идеи.
- А да! Аз ви видях, минавах през фоайето долу и се качих след вас по стълбите.
- Дам, хах!
Добре, всичко мина на шест!
- Аз ще тръгвам, няма да Ви задържам. – казах аз.
- И аз! Трябва да свърша една административна работа.
Тръгнахме заедно към вратата, той заключи, повървяхме заедно през коридора в мълчание и се разделихме.

До края на деня не се случи нищо интересно, освен края на последната ми лекция. Взех си нещата и се запътих ту забързано, ту бавно към изхода на университета. Принципно си тръгвам с мои приятели колеги, но им казах че имам важна работа и бързам (не излъгах). Навън времето беше мъгливо, студено (но топло за мен от топлото ми палто) и леко влажно едно такова. Вървях към спирката, като постоянно се оглеждах да не би някой да ме види, все едно съм някакъв престъпник. Нямаше много хора от университета, само обикновени граждани, които си вървят по своите си задачи. Аз отидох на спирката. Дойде трамваят ми, но аз не се качих. Постоянно няколко минути, нямаше го! Стомахът ми започна пак да трепери. Изпих хапче за корем, мина ми.

Не след дълго го видях в далечината: проф. Мориц идваше към спирката. В началото той не ме виждаше, мисля, понеже бяхме далеч. Когато се приближи погледна към спирката и ме видя. Усмихна се, но не просто се усмихна, а се усмихна толкова... благо, като дете, видяло свой приятел, или като някой ученик, видял свой приятел съученик. Когато ме видя ми кимна леко с глава. Пресече пешеходната, тъй като университетът се намираше на другия тротоар. Пресече и дойде при мен. Той беше толкова топъл и зареждащ. Дойде при мен, каза ми “здрасти”, но дотам. Нямаше и нужда да говорим, двамата бяхме достатъчно осъзнати, че тук не е уместно да говорим каквото и да е било. Просто “случайно” си чакаме трамвая. Чакахме дълго, около 15-17 минути, но нормално, беше петък вече привечер. Докато чакахме, стояхме прави близо един до друг. Не се докосвахме, но именно и заради това толкова силно се усещаше как се докосват ръцете ни. Мина и един “невидим лек ток” между нашите длани. Той дори свали кожената си черна ръкавица само на дясната си ръка – тази, която беше до моята (лявата). И аз направих жест да не е само той мъж: вместо да си държа ръката в черното си палто, бях я извадил и “висеше” до неговата. По едно време си мислех, че тя, ръката ми, сама ме тегли да хване неговата, но не просто ей така, а романтично и силно.

Трамваят дойде! Джентълменът, професорът, ми направи жест да мина пред него. Аз тръгнах да се качвам и той се качи точно зад мен, като дискретно ме погали за кръста (романтик, не го е срам, хах). Имаше едно свободно място, но двамата решихме да стоим прави, пак един до друг.
- (име на спирка)... – казах му аз, да знае къде ще слезем.
Той кимна мълчаливо с глава.

Нашата спирка дойде, слязохме и се запътихме към апартамента ми. Докато вървяхме към входа на блока, видях магазинчета до нас, което работи, но си казах: “после”. Стигнахме до входа, отворих с чипа, качихме се по стълбите, нямам асансьор в блока, и се качихме до нас.
- Ти сам ли живееш? – попита Мориц.
- Да, нашите ме оставиха сам, за да уча по-добре на тишина и спокойствие. Пращат ми само храна чат-пат.
Влязохме в нас.
- Те в друг град ли са?
- Принципно сме си оттук цял живот, но имаме и къща, сега са там.
- Ясно. Е... радвам се, че поне сега можем да говорим с думи. – точно това каза той, като се приближи пред мен и хвана нежно ръцете ми, след което ги целуна.
Аз... аз ги сложих зад тила му. Гледах го, галех го нежно и го целунах. Целунахме се 2-3 пъти, след което леко се отдръпнах и му казах:
- Холът е там, чувствай се като у вас! Аз идвам сега...
Той седна на дивана, а аз излязох, заключих го и слязох до магазинчето до блока. Взех бяло вино, бонбони и подправки (имах основното в нас, което си го бях купил преди за мен, но сега щях да сготвя за двамата, много ясно).

Качих се пак в нас и какво да видя: Мориц с дрехи. Да, не се беше съблякъл, както предположих, че би направил. Изглежда, че... ме чака заедно да го направим, ако се стигне до събличане.
- Първоначално се притесних, като ме остави сам, заключен, но после се сетих, че ми отвори с чипа, така че наистина живееш тук.
- Хах, да! Не се съобразих!
- Учиш много? – каза той и ми кимна към масата в хола, където имаше мои лични книги, свързани ту с анатомия, ту с медицина, ту с подобни неща извън университета.
- Само да оставя нещата и ще поразчистя! Не очаквах гости.
- Не очаква и секса в залата! – каза той със закачлива усмивка.
Аз се засмях и отместих поглед от него, без да казвам нищо. Оставих плика с покупките на масата, взех подправките и ги занесох в кухнята. Върнах се при него и почнах да разчиствам масата.
- Какво си взел? – каза той, като стана рязко и дойде към мен.
Но как дойде само, не можете да си представите! Представете си масивен, голям, сексапилен мъж, който идва към жена си толкова страстно и романтично, оххх... хах!
- Нямаше нужда! Наистина! – продължи той.
- Купих вино, за да забравя станалото от днес и бонбони, за да си вдигна захарта. – отговорих му остроумно аз, точно в мой арогантен стил.
- Тогава какво правя тук? Ти ме покани, забрави ли? – надменно каза той, като контра, след което ме обърна с лице към него.
- Ще споделя виното с теб и ти да забравиш...
- Не искам! – рязко каза той.
- Не харесваш ли бяло вино?
- Харесах нашето бяло вино! И не казах, че “не искам”, защото не искам да забравя!
Той беше сериозен! Той наистина ме обича, убедих се наум!

Той хвана дясната ми ръка, сложи я над рамото му зад тила му, все едно съм го прегърнал през врата, а с другата докосна лицето ми и ме попита:
- Погледни ме в очите и ми кажи, ти искаш ли да забравиш? Какво мислиш за случилото се? За нас?

Аз мълчах. Бях вече влюбен и загубен в него, но как мога да кажа това на професора си? Никога не съм смятал, че най-големият егоцентрик, след мен, най-големият остроумник и надменен мъж, пак след мен, има толкова топла, красива и страстна страна.
- Женен ли си? – попитах аз.
Той... ме целуна, държейки ме за лицето, а аз него ту за тила, с едната ръка, ту докосвах дясната му гръд през ризата.
- Не! Не, не съм! Живея сам с кучето ми.
Аз го погледнах.
- Не ми отговори! – сериозно ме попита той, но и внимателно.
- Мориц, аз мисля, че се влюбих в теб! Даже съм почти убеден! Но не просто така, аз искам... да бъдем заедно наистина.
О, да! Съвсем загубих разсъдъка си. Първо, ако беше някой друг, щях да продължа да се държа остроумно и надменно по-дълго, за играта, но при него – не! И второ, бях сигурен, че тази съвкупност от червени флагове и любов е моят смисъл на живот.
- Аз... аз те обичам, Мориц!
- Аз те обожавам и те искам за мен днес, утре и до края на нашия общ живот.

Последва един страстен секс, който ще го опиша изцяло в третата част до последния детайл, с всички пози, настроения, изказвания и продължението след него с виното ;)