Жоро и Илия (част 1)

31.07.2025 | Анонимен

Здравейте! Аз съм Жоро, на 23 години съм. И това, което ще ви разкажа, не е измислица. Това е истината! Една история, която започна много отдавна… и която още не е приключила.

Още като дете усещах, че нещо в мен е… различно. Не ме вълнуваха историите за момичета, не се биех в двора, не мечтаех за коли. Харесвах меките дрехи на майка ми. Гледах я как си сресва косата и понякога исках да пробвам червилото ѝ. Не го разбирах още, но дълбоко в себе си знаех, че аз съм гей.

Не го казвах на никого. Не и в махалата, където думите летяха по-бързо от юмруците, а всичко различно беше “срам”. Особено ако си циганче като мен. Особено ако не си прост, а гледаш хората с очи, които искат нещо друго.

Тогава срещнах него – Илия.

Беше груб и мръсен, а гласът му още от дете беше дебел и дълбок. От ония, които командват, без дори да се опитват. Със златен синджир на врата още в пети клас. Винаги със сако над анцуг, винаги със скъсани маратонки и винаги с някакъв дяволски пламък в очите.

Илия не беше просто момче. Той беше първото ми желание.

Започна без думи. Един ден, в училище, останахме насаме в тоалетната. Илия ме бутна леко в ъгъла. Очите му се впиха в мен. Усмихна се по онзи начин, дето само той си може. После ме доближи. Толкова близо, че усещах дъха му.

- Кво бе, Жорка? – прошепна. - Гледаш ме кат мацка?

Сърцето ми щеше да изхвръкне! Не казах нищо. Той протегна ръка, хвана ме за кръста. Натисна ме към себе си. Беше като в сън! Стояхме така секунди, може би минути. После устните му допряха моите. Без предупреждение. Без въпроси.

Първата ми целувка. С Илия. В мръсната тоалетна на училището.

Оттогава се случваше често. Натискания по ъглите, тайни срещи в междучасията. Понякога само докосване, понякога език, понякога хапване по врата. Той беше див и груб, а аз бях гладен за това. Връзка, която не сме изричали, но телата ни си я знаеха наизуст.

После животът ни раздели.

Майка ми замина за Германия и ме взе с нея. На 12 се качих в самолета. Оставих всичко зад себе си – махалата, училището… и Илия. Не поддържахме връзка. Години минаха. Аз растях, променях се, мъже ставаха фантазии, но нищо не беше като него. Никой не беше Илия.

ЧАСТ 2: ВРЪЩАНЕТО НА ГЛАДА

Върнах се в България на 18. По-уверен, по-красив, с по-добри дрехи и акцент, който не се връзваше със старата махала. В същото време – същият Жоро, с едно неизпълнено желание в себе си.

Една вечер, поканен на рожден ден на наш общ приятел, го видях.

Илия.

По-едър, още по-груб. Същият поглед, същата походка, същият нагъл устник.

- Ей, Жоре… жив ли си, бе? – каза той с онзи мазен глас, докато ме прегръщаше.

- Жив съм! – отвърнах. - Вече и обратно съм.

Той се усмихна и се наведе към ухото ми.

- Помниш ли как ми се натискаше едно време в тоалетната?

Млъкнах. Сърцето ми изби в гърлото.

- Ако пак искаш… нема проблеми, знаеш ме! – добави и очите му ме пронизаха.

Тази вечер не спахме.


Следва продължение…

ЖОРО