Далила (част 2)

03.10.2023 | Анонимен

За да няма неразбрали, някои от имената в този и в следващите разкази присъстват и в първия – “Какъв ден”. Това е продължение на живота ми и заигравките на съдбата.

7:00 часа. Натискам звънеца, а ръцете ми треперят. Целия треперя.
- Здравей, Стоян! Точен си! Заповядай, влез…
- Здравей и на теб, Далила. – мрънкам и съм скован.
Влизам в антрето и свалям шубата, смуглото ангелче я взима от ръцете ми и отваря някаква плъзгаща врата в стената – много закачалки. Не бях обърнал внимание на вградения гардероб. Хваща ме за ръката и ме повежда към кухнята.

Топло, приятно… сядам на дивана по-далече от парното – не съм свикнал на топло в моята спартанска квартира.
- Далила, не разбирам… защо съм тук?
Грейва усмивка на красивото личице и двете сладки трапчинки се появяват мигом.
- Седни, отпусни се! На гости си ми, длъжница съм ти. Кафе, кола, сода, водка… какво да ти налея?
- Аз не съм много по алкохола, но може кафе и водка. – дрънкам глупости.
Далила ми поднася кафе и поставя бутилка водка на масата, заедно с две чашки – за мен и за нея, както и две малки коли.

Стоя като в небрано лозе, представа нямам защо съм тук, а и езика ми се е вързал – дума не мога да обеля.
- Е хайде, налей и добре дошъл на моя уличен спасител! – звънва ѝ гласчето.
Наливам неловко, като се старая да не си личи притеснението ми.
- Наздраве! – звъннаха чашите.
Гледам сините очи с неразбиране, а девойчето ме гледа мило.
- Надявам се, че не си вечерял? – чувам гласчето ѝ.
Толкова се бях захласнал по нежното ѝ лице
- Ааа… не, не съм. – изтърсвам механично.
- Сложила съм нещо за вечеря, дано само ми се е получило! След малко ще е готово. – чурулика Далила, а аз прехласнат я зяпам.

Водката ме отпусна, поне се отървах от проклетото сковаване. Вечерята беше вкусна и май си хапнах доста, а врабчето почти нищо – чинията ѝ седеше пълна.

Говорихме си. Разказваше ми за себе си, за родителите си… майка домакиня, баща коремен хирург, брат по-голям от нея с 9 години – живеел в Сирия. Тя – момичето на татко, но го каза с някаква тъжна нотка в гласа. Израснала в Пловдив.

Вечерята приключи – аз бях омагьосан. В един момент Далила скочи – то почти 23:00!
- Щях да забравя най-важното! – и припна към другата стая.
Върна се след минута с голяма хартиена торба.
- Това е за теб, Стоян! – с грейнала усмивка и сладките трапчинки пристъпи към мен и извади риза и пуловер от хартиената торба.
- Ама това защо? – неразбирах аз.
- За това, че ме спаси на леда! Щях да съм се пребила, ако не беше ти! Настоявам да ги вземеш, моля те! – гледаше ме подкупващо и с надежда да приема… тези сини очи! - Даже настоявам да ги пробваш! – заинати се.
- Ама не е нужно! Защо? Какво толкова? – мрънках аз, но вече беше успяла да ми ги натика в ръцете.
- Искам да ги облечеш, за да съм сигурна че ще ти станат и не съм объркала размера.
Гледах я и се чудих – какво му става на това дете? Разкопчах си ризата и я метнах на дивана. Далила ме гледаше с нескрит интерес – гол до кръста. Облякох новата риза, материята нежна и се плъзга по кожата ми – май пак ми се разтрепериха ръцете. Малката изкусителка приближава към мен и започва да ми закопчава копче по копче. Стоя прав, истукан – не смея да мръдна. Протяга се, оправя ми яката и прекарва малките си длани от врата през гърдите до кръста. Отдръпва се леко назад и ме оглежда.

Искрена радост и смях по детски.
- Да, да… уцелила съм размера! Ела да се видиш… – и ме дърпа към антрето за ръка.
В стенния гардероб има вградено огледало – ризата ми стои прекрасно, опасвам я в панталона. Ако я бях мерил аз, едва ли щях да уцеля размера. Далила ме обикаля и се радва.
- Сега пуловера!
Обличам и него – прекрасно! Боже, това момиче се е изръсило колкото за мои 4-5 наема на квартирата! Не намирам думи да ѝ благодаря и да казвам, че не е имало нужда.
- Далила, как прецени размера на ризата? – питам неразбирайки.
- Стоян, нали ти запирах шубата и видях на нея етикета с размера. Малко консултация с продавачката в магазина и ето я ризата! – беше горда и напъчи гърди. - А и не само шубата ти бях нацапала, а и ризата… затова нова! – искрено се радваше и някаква гордост струеше от нея.
Отново на диванчето в кухнята и втора водка. Гледах я и се възхищавах на красотата ѝ, на черната дълга къдрава коса, на синевата в очите ѝ, на плътните красивоочертани устни и онзи омайващ аромат на цитруси и кокос.

2:30 след полунощ. Хиляди благодарности за приятната вечер, надигнах се да ставам, посегнах за старата си риза.
- Стоян, остави я, ще я опера!
Как исках да чуя: “Стоян, ОСТАНИ!”.

В антрето – обух се, Далила ми подаде шубата… протегнах ѝ ръка за довиждане.

Беше се уловила за шубата, надигната на пръсти – почти висеше на мен, наведох се. Устните ни се сляха.
- Харесвам те! Много те харесвам, Стоян! Ела…
Не вярвах на ушите си! Не вярвах, че това се случва! Далила ме водеше за ръка към стаята, в която не бях влизал. Шубата ми се търкаляше заедно с обувките някъде в антрето.

Вървях след нея стискайки нежната ръка, а сърцето ми тупаше обезумяло.

Следва продължение...

ТОНИ