Далила (част 1)

16.09.2023 | Анонимен

Вече съм трети курс в Техническия в Габрово. Старата квартира с добродушния хазяин пенсионер, който по цял ден цепеше дърва на двора, без да си дава зор. Квартирата – стая, четири на четири, две легла, маса, два стола, двойка гардероб и някаква имитация на библиотечен рафт. А, да… и печка Елва! Банята в коридора, с мозайка на пода и стени боядисани с блажна боя – пълна скръб, но ефтинийка.

Имах нов съквартирант, Хасковски саврук – висок колкото мен, но мършав. Весел и много приказлив младеж, като се запознахме се представи:
- Аз съм каунъ от Аскоо! Няма да се виждаме много, щото съм по купоните! – говореше весело и с приповдигнат тон, като на всеки десет думи питаше: - Нали така, аратлик? – а в случай, че нещо го възхитеше или направи впечатление следваше: - Евала бе, тигър! – и непрекъснато размахваше ръце.
Бяха изминали няколко седмици от началото на семестъра. Една вечер Хасковлията влетя в стаята и се зарови в гардероба. Въодушевено взе да разправя, че ще ходи на събирачка в квартирата на негов приятел – за него всички бяха приятели… та там щели да идват няколко колежки от тънките жички (слаботокова техника и електроника).
- Аратлик, да знаеш какво маце ще дойде… АУУУУУ… красота, аратлик! Малко вакличка, ама е един път! Арабка, аратлик… тая ще я закова!
Ровеше усърдно в гардероба и хвърляше дрехи на леглото. “Този имаше пет пъти повече дрехи от мен!” – помислих си аз.
- Кауня се облече! Кажи на тигъра успех, аратлик! – и преди да успея да кажа каквото и да е изфиряса през вратата.
Не съм го усетил кога се е върнал, но го сръчках да става за лекции. Аз излезнах на двора за 20 минутка, лицеви упори, набиране на рамката на пътната врата и за последно 20 клека с чувал с пясък около 50 кг. Хазяина го държеше до пътната врата за зимата, а и хвърляше пред гаража. Бях възмъжал в казармата и физзарядката ми стана навик, поддържах форма – 193 см. на 90 кг. Чух гласа на Хасковлията:
- Айде бе, тигър… стига мята тоя чувал! Аиде да ходим да изядем една чорба па да ти разправям за снощи…
Тръгнахме към закусвалнята.
- Да знаеш, аратлик… тая ваклата е непробиваема!
Погледнах го въпросително.
- Бе тая бе, арабката! Другите се спукаха да танцуват и натискат, а това малкото седи и фъндък на никой не пусна! Да танцува не стана, голяма красота, аратлик! – не спираше да приказва Хасковлията и не спираше да ръкомаха.

Януари. Ставам за 20 минутка – студдддддд! Майната му, ще се сгрея! Излизам на двора – лед! Днес май няма да стане вън – лицеви упори и коремни преси в стаята. Хасковлията облечен хуква на някъде.
- Ще се видим горе! – извика излизайки.
Обличам се. Бяла риза, черни дънки и черен вълнен пуловер, бежова шуба и черни кубинки. Поглеждам се в огледалото на коридора – Дападжия, ха-ха-ха! Да ми е топло, пък каквото такова!

Вървя по стръмната улица към университета, ужасен вятър и лед – черен лед. От първата пряка излиза някакво момиче и с несигурна походка се опитва да тръгне по нагорнището. Забуксува, краката ѝ тръгват стремително назад и забива нос в паважа. Чу се тъп удар. “Така звучи чувала с пясък, като го пусна на земята!” си помислих аз.

Навеждам се, хващам я под мишниците и я повдигам. Я, тя тежи по-малко от чувала… врабче, дали има 40 кила!
- Добре ли сте? Можете ли да станете?
Тя захлупила с длани лицето си, а по земята капе кръв. Изправям я, стъпва на крака, олюлява се и забива чело този път на гърдите ми – опитва с ръка да се задържи за рамото ми. Хващам я през кръста с едната ръка, а с другата вадя кърпичка от джоба на шубата. Лицето ѝ е омазано с кръв, има малка аркада на веждата.
- Момиче, добре ли си? – питам отново.
- Добррье съм. – отговаря тихо. - Къде ми е чантата? – попита.
Навеждам се и ѝ вдигам чантата от земята. Тя рови и вади малко огледалце, поглежда се – пак се олюлява.
- Да отидем до поликлиниката? – настоявам аз.
- Не, не… изпратете ме до квартирата. – примолва се девойчето.
- Къде е това? – питам аз и внимателно я придържам през кръста.
- Две пресечки надолу, пъррьвата в ляво.
Как сладко произнася буквата “Р” – или е говорен дефект или акцент… чак сега обръщам внимание на смуглото личице.

Вървим внимателно, а аз скришом я оглеждам. Бял вълнен балтон, прекрасно ѝ стои, бяла пола до коленете, плътен дебел вълнен клин и черни боти с поне 5 см. токче. “Моме, моме… за сега ли са тия боти?” – помислих си. Тя се е вкопчила в шубата ми и крачи плахо до мен. Поглеждам я – балтона ѝ е в капки кръв и моята шуба също. Тя ухае на цитруси, има и нюанс на кокос. Оглеждам я по-добре – има дълга плитка, ако съдя по дебелината ѝ, завряна е под вдигнатата яка на балтона ѝ.
- Ето тук, на вторрьия етаж. – изкачваме стълбите, тя отключва.
- Влез, заповядай.
Влизам в антрето – топло е.
-Тук в кухнята, съблечи шубата и сядай! Сега идвам… – и хлътна в другата стая.
Влезнах в кухнята, свалих шубата и я метнах на първия стол. Поогледах се. Еба си… мивка, шкафове, хладилник, готварска печка – при нас само една Елва! Имах кръв по ръцете, измих се. Седнах на малкото ъглово диванче, зад което имаше горещ радиатор – супер! Вратата на кухнята се отваря и… о, миг свещен – очарованието влезе в стаята! Петролно зелен еластичен гащеризон по финото тяло и един черен къдрав водопад – не бях виждал толкова гъста и дълга коса до кръста.
- Ще ми помогнеш ли? – попита ме и седна до мен.
Държеше лейкопласт и сулфатиацол. Махайки марлята от веждата си се приведе към мен. За пръв път я виждах директно в лицето и… изгубих се в синевата на очите ѝ! Гледах я с възхищение! Смуглото момиче беше невероятно красиво и това бистро синьо око... и разкошната ѝ коса! Имаше малка цепка на веждата, поръсих от прахчето и залепих марлята.
- Аз съм Далила! – протегна ми ръка и аз я приех с радост.
- Стоян. – представих се.
Гледах я в гърдите, където две цици без сутиен подскачаха леко като малки прасенца в чувал, ципа на гащеризона беше смъкнат само десетина сантиметра от ключиците ѝ – омагьосваща гледка!
- Ще пиеш ли кафе?
Беше вече до печката с гръб към мен, а аз ѝ оглеждах дупето – обло, чипо, като детско барабанче.
- Може, така и така преебахме лекциите.
Тя се разсмя звучно и обръщайки се към мен забелязах две красиви трапчинки. Умирах от горещина, парното зад диванчето ме загряваше зверски. Далила погледна към шубата ми, взе я.
- Извини ме за малко. Ще я заперрьа, че изсъхне ли… край! – и излезе с шубата ми.
Аз си пиех кафето и ми стана още по-топло, хвърлих си пуловера и останах по риза. След малко се върна.
- Пррьостррьях щубата в дррьугата стая, ще изсъхне бъррьзо. – това сладко “Р”.
Говорихме си, опознавахме се. Попитах я за интересното “Р”.
- Баща ми е сириец, майка българка. Като малка учих и двата езика наведнъж, арабски и български. Р-то ми даваше зор, защото в двата езика се произнася по различен начин и аз свикнах така и ми е трудно да го произнасям правилно всеки път.
Беше някъде към 10 часа, като си тръгнах. Лекциите отидоха по дяволите този ден. Прибрах се в квартирата – студено, а единия реотан на Елва-та виси мъртъв. Сетих се за квартирата на Далила и топлината на парното. Преоблякох се на студено – яката на ризата ми беше с кръвта на смуглата красавица.

След три дни излизаме от университета с Хасковския брус – получавам лакът в ребрата.
- Глей бе, аратлик! Виж Арабката, бе! Мааа кво палче е твааааааа! – на Кауня му потичат лигите, а тя чатка с токчета към нас.
- Здррьавей, Стоян! – прекрасна усмивка с две сладки трапчинки. - Свободен ли си довечера към 7?
- Ммм… да, какво? – изтърсвам от изненада.
- Ела до квартирата, имам нещо за теб.
Приближава ме, пак се улавя за шубата, надига се на пръсти и ми залепя целувка по бузата. Усмихва се със сладките трапчинки и ни подминава. Зверски удар в гърба с цяла длан, отскачам леко напред.
- Ко става тука ва, ТИГЪР? – хасковлията е във възторг и умира от любопитство. - Кажи бе, кажи бе? Кога я закова? Еба си джобното гаже, аратлик! Я кажи ко стана?
Аз не знаех какво става. Цял следобяд Кауня не спря да любопитства и да размахва ръце. “Ако му ги вържа зад гърба може и да спре да говори!” – помислих си.
Приготвях се да излизам. Хазяина ми даде ютия, изгладих най-малко смачканата риза, а ръцете ми трепереха.

7:00 часа. Натиснах звънеца.

Следва продължение…

ТОНИ