Джулая

12.11.2026

Песента остава
след далечен път,
слънцето изгрява,
ражда се денят.

Оживяват струните,
пуква се цветът,
запламтяват дюните,
ветрове зоват.


ДЖУЛАЯ

Беше време окончателно да изляза от детската представа и наивните разбирания за живота. Надявах се моята нова приятелка да ми помогне да си отговоря на много въпроси.

Губеха ми се важни нюанси от цялата картина, показваща какъв съм и какво всъщност представлявам. Това, което знаех дотук, бе събирано в ума ми, в разговори, подобни повече на беседи за деца.

Запознах се с Яна в малък клуб за художествена самодейност. Там ме заведе адашът Пешев. Имаше репетиция на скоро сформирана рок група. Каза им, че мога да съм им добър вокал (като дете в детската градина искаха да ме вземат в престижния за времето радиохор, а понастоящем, в годишния фестивал на училището, бях солист на две песни).

Първото ми прослушване в импровизираната зала продължи часове. Въпреки това имах усещането, че никога няма да мога да бъда на ниво, за да покрия изискванията за рок изпълнител. Пък и гласът ми не беше съвсем подходящ за това.

Яна твърдеше, че се справям добре, и искаше да продължа с репетициите, докато тя прецени, че си струва.

Сините ѝ очи твърде често изпълваха мислите ми. Понякога се будех нощем с усещането, че долавям присъствието ѝ, и бързах да потисна изникналия в съня образ. Опитвах се да убедя себе си, че това не е редно. Не можех да спра многото въпроси за това как случващото се ще повлияе на статута ми сред групата. Реших да се откажа от пеенето, но продължих да мисля за нея. Групата нямаше авторски песни, а пееше кавъри на известните за времето „Скорпионс“, „АС/ДС“, „Смоуки“ и др.

Покрай Яна и последните събития започнах да слушам хард и хевиметъл рок. Обличах се с характерните изтъркани дънки и кожени якета с емблеми и капси. Обществото и най-вече по-възрастните не гледаха с добро око на това. Учех в престижния Техникум по електроника и програмиране „Джон Атанасов“. В класа ни преобладаваха мамините синчета, родени с осигурено наследство и хранени със сребърни лъжички. Бях им трън в очите и черната овца. Дразнеше ги моята жажда за живот и свобода и това, че много от момичетата се заразяваха от нея. Злословеха зад гърба ми и се опитваха да ми налагат някакви измислени правила на поведение. Тогава намразих колективите. Докато улегнах с времето, влизах в много безплодни дискусии и дори физически сблъсъци.

Чудех се защо така се отнасят с мен. Не им пречех, нито търсех конфликти. От това не живеех по-добре. Търсех понякога вината в себе си. Постепенно се научих да си сдържам първоначалните реакции – повече да слушам и по-малко да говоря. В главата си имах едно наум. Макар да усещах фалша на идеологиите, работех еднакво добре с комунисти, демократи, либерали, дори фашисти и анархисти. Цялата им дандания си я слагах на оня.

Скоро Яна и групата щяха да имат концерт в градинката на стадион „Народна армия“. Там имаше електрифицирана сцена, където могат да се включат уредбите и китарите. Имаше и концентрично наредени пейки за непослушни кибици като мен.

Тогава за пръв и последен път откъснах цвете. Бяха млади розови карамфилчета от сандъчето с цветя на балкона. След това ми казаха, че жена не трябва да се бие дори с цвете (а само със саксията), затова при повод купувах саксии с живи цветя.

Тежката музика представляваше бягство от цивилизацията и града – един вид протест срещу забързания градски живот. Възможност да прекараме цялата нощ под открито небе. Празник на свободата. Един вълшебен миг, заради който си струваше да стоим будни цяла нощ. Неповторима наслада, надежда за мир и пречистване на съзнанието от лоши мисли. Абстрахирахме се от ежедневието и отделяхме време за общуване един с друг. Разбира се, всичко това беше свързано и с празненство и веселба без притеснението, че пречим на някого.

Пушехме и пиехме – може би защото беше забранено и така показвахме среден пръст на предразсъдъците. Сега не пуша и не пия концентрат, ама пуста младост.

Не мога да си кривя душата, че изпълнението на Яна и компания ме кефеше и вълнуваше повече от оригиналите.

Хората се скупчиха пред сцената и купонът започваше. Любимото момиче се отдаваше на емоцията и музиката, а колоните дънеха метъл. Какво му трябва повече на човек, щом и водката, и цигарите допълнително вдигат адреналина? Скачахме, куфяхме, крещяхме, бутахме се и се търкаляхме, зомбирани от ритъма на музиката и езика на телата. Изкарахме ги на бис и не ни се прибираше.

Всяко начало има и край. Престраших се, качих се на сцената и подарих букетчето на Яна. Получих прегръдка и целувка. Слязохме заедно от сцената и седнахме на една от пейките. Усещах близостта ѝ и гледах красивите ѝ форми. Мислено започнах да я събличам и същевременно умирах от притеснение. Дори да бях намислил някакъв начин да се натегна, блокирах.

Тя обаче заговори за групата – за това, че ѝ се ще да измислят техни си песни. Имах музикален слух, но не бях учил солфеж и дори да звучеше в главата ми някаква мелодия, не можех да я документирам. Не можех и да свиря на някакъв инструмент. Откъде ми хрумна – и за да се харесам, предложих да измисля някой текст. Тя предложи утре след репетицията в клуба да останем и да измислим нещо.

Малее, какво си причиних! Цяла нощ не спах, ама измислих текст. Беше по мелодията на любимата ми „Последно преброяване“ на „Юръп“. Сърцето ми се пръскаше, но отидох в клуба. Яна ме посрещна и ми подаде ръка. Това донякъде ме отпусна. Прегърнах я и усетих порива на тялото.

Яна ме хвана за ръка и ме поведе към небитието. Потънах в опиващата мъгла. Умът ми спря да работи за сметка на останалите чувства и сетива. Докоснах кожата ѝ. Тя се спря и ме погали по бузата. Ръката ѝ беше мека и влажна. Прегърнах я през кръста и плътно я привлякох към себе си. Дишането ѝ се ускори. Инстинктивно потърсих устните ѝ. Целувката ме възбуди допълнително. Езикът ѝ се движеше и започнах да се изпотявам. Тя явно искаше да си поиграе – отскубна се, побягна и седна на йониката.

- Да поработим върху песента! – каза, смеейки се.

В тоя момент ѝ звънна телефонът. Тя започна да приказва с някаква приятелка. Започнах да нервнича и възбудата ми да преминава. Мамка му и късмет! В този момент исках да разбия рожбата на научнотехническия прогрес, наречена телефон, и да се върна в каменната ера. Тя, усмихната, се извини и каза, че ѝ било важно. Важното ѝ било някаква козметика... Вече не ми се чакаше. Станах малко по-решителен. Усетих как се отпусна. Очите ѝ се премрежиха. Отново се възбудих. Този път не исках да губя инициативата. Тя също като мен започна да се възбужда и като че ли вече мислехме едно и също.

Тя правеше всичко с удоволствие. Не отлагахме повече. Това беше танцът на удоволствието. Получавахме нещо, което да задоволи не само жадните за ласки тела, но и душевната нужда от близост. Движенията ни сякаш се допълваха. Споделяхме нещо, за което си струваше да си благодарим. Тя беше затворила очи и се беше отпуснала в ръцете ми. Това беше върховен кеф. Сърцето ми заблъска все по-бързо и яростно. Появи се тътен и земята под краката ми се разтресе. Изригна вулканът. Духът ми сякаш се отдели от тялото и полетя към мечтаните градини. Семената бяха хвърлени в рохката леха. Зрънцата във влажната почва щяха да поникнат. Ръцете ни можеха да откъснат плодовете на любовта. Обърнах я с лице към мен и я целунах. Ръцете ѝ се сключиха на гърба ми. Благодарихме си. Това беше върхът на изкуството.

Имаше и емоции, и вълнения, и чувства. Сега ще се оставим на песента. Тя щеше да свърже словото и музиката и щеше да я изпълни момичето, което харесвах. Какво по-хубаво от това, че бяхме заедно? След много време ще остане само песента. Но е по-добре отколкото нищо. Едва ли всички ще я харесат, ама това си остава нашата песен. Има една друга много хубава песен – „Залезът и зората“. Ако сега съм залезът, тогава бяхме зората. Обещахме си да посрещнем заедно изгрева...

Идва мигът на изгрева, когато светлината тържествува над мрака. Жадните за промяна млади хора очакват появата на слънцето – символ на късането на робските окови и свободния полет на мисълта. Извисяване над хватката на грижите и житейските проблеми. Обърнали поглед към небето и протегнали ръце, за да хванат мечтания миг, в който ще бъдат свободни и независими. Усещането, че не са сами, а до тях са застанали приятели, копнеещи за любов и свързване със себеподобните. Ритуал, изпълнен от млади сърца, търсещи надежда за по-добър живот и бъдеще.

И ето, слънцето се показва, изплувало от позлатената морска шир. Дарява множеството с лъчите си. Възторгът от победата на доброто. Всички аплодират появата му и в този момент зазвучава песента. Джулая. Телата търсят тела. Устните – устни. Някои са хванати за ръце, други са прегърнати. Песента се подема от множеството. Някои се усмихват, други плачат от радост. Сякаш са спасени от зависимостите на монотонното ежедневие. Обръщат се към себе си и започват да вярват, че са нещо – че са фактор, който може да промени света и може да управлява бъдещето си. Очите са светнали, песента звучи, вълните на морето се настигат и сливат в едно цяло. Природата се събужда с изгрева.

Някой от екзалтираното множество пусна бял гълъб. Гълъбът размаха криле и се издигна над земята. Полет към мечтания хоризонт, където го чака неговата гълъбица. Тя беше загубила вярата, че може да бъде щастлива, че нейният любим отново ще се върти в кръг и ще ѝ гука, преди да отвори човчица и да я целуне. Беше изпаднала в бездната на отчаянието. Да, ама не! Гълъбът беше попаднал в добри ръце, които превързаха счупеното му крило. Дадоха му храна и вода, когато беше слаб.

„Джулая“ звучеше. В този миг с Яна стояхме прегърнати на скалите, обърнали поглед към златната морска шир. Обещавахме си, че няма да има сила, която може да ни раздели. Ако в този миг на омая бяхме скочили, щяхме да бъдем винаги заедно.

По-лесно е да обичаш някого, отколкото да живееш с него. Разбрахме го, когато се върнахме в реалността. Бяхме много млади и телата постоянно искаха ласки. Не бяхме сами на самотен остров и трудно можеше да устоим на поривите на страстта, ако се отдадеше такава възможност. Сега обаче бяхме тук – в разгара на лятото, отхвърлили ангажименти и зависимости. Можеше да се насладим един на друг. Хванахме се за ръце и тръгнахме на нашето пътешествие в морето без часовник и компас. Търсихме и намерихме място на плажа, където да сме сами. Песента още звучеше в съзнанието ни, само че сега магията беше друга. Прегърнах я и усетих колко силно бие сърцето ѝ. Устните ни сами се намериха.

Незабравимо любовно преживяване. Изненада под открито небе. Плажен кеф. Блясък в очите, настръхнала кожа, мокри целувки. Хукнахме към морето. Обожавах тази свобода. Слънцето определено ме настрои палаво. Постояхме няколко минути без да се докосваме, а след това бързо влязохме в топлата вода. Просто затворихме очи и се оставихме на усещанията. Всичко загуби значение – виждах само хубавите ѝ гърди, знойните ѝ форми, пищните ѝ устни, лазурносините ѝ очи. Тя бе перфектна и можеше да ми даде много.

И двамата се отпуснахме на вълните, телата ни се сляха мълчаливо, ловейки миговете радост с очи.

През юли е горещо от слънцето, но и от жарките емоции. В най-топлия месец от годината хормоните ни сякаш заживяват свой собствен живот, в който няма никакви правила и ограничения. Водата ни прави леки. Някак си не усещаме тялото си. Слънцето ни облива с лъчите си и е толкова приятно. Затворили сме очи и се наслаждаваме максимално на случващото се. Изгаряме от удоволствие и хладната морска вода е като балсам за душата и тялото ни. Водовъртеж от тръпки. Цунамито на удоволствие.

Погледнахме нагоре към скалите на Камен бряг. Връщахме се обратно по стръмната пътека. Това беше пътеката на реалната действителност. Пътят на живота. Щяхме да вървим по нея, вярвайки, че с всяка крачка се приближаваме към целта. Пътеката беше неравна, с много остри завои. Когато обаче пред нас бяха приятелите, песента, любовта, изкачването не беше трудност, а приятно изживяване. Да намерим щастието. Да последваме полета на гълъба.

Тръгнахме заедно на това пътешествие. Докъде щяхме да стигнем? Какво значение можеше да са трудностите, изпитанията, ако имахме волята и желанието да вървим напред? Можеше да бъдем заедно и отвъд скалите. Да погледнем към небето и звездите.