Принципната Ани (част 1)

28.12.2025 | Elena97

Ани беше от онези жени, които природата бе създала с особен размах, сякаш за да тества волята на мъжете. Макар да бе висока едва 160 см. и с крехка фигура, тя притежаваше извивки, които никакви дрехи не можеха напълно да скрият. Кожата ѝ беше порцеланово бяла, а косата – тежък, черен водопад, който стигаше до кръста ѝ.

Но по-важно от красотата за нея бяха принципите! Възпитана в малкото село до Пазарджик, тя носеше патриархалния морал, като невидима броня. За Ани съществуваше само един мъж – Любо. Тя не търсеше вниманието на останалите, а напротив – то я плашеше и обиждаше.

В деня на заминаването за Прага, тя се огледа в огледалото. Беше избрала тесни бели дънки и сатенено боди – комбинация, която подчертаваше силуета ѝ, но за нея беше просто “нещо удобно за път”.
- Скъпи, дали тези дънки са добре? – попита тя, оправяйки червилото си, което изглеждаше като алена капка върху бялото ѝ лице.
- Идеални са, миличко! – отвърна Любо, без да подозира, че тези дънки ще бъдат началото на дългия му ден на тихо стискане на зъби.
Докато той довършваше багажа, Ани излезе да изхвърли боклука. Въздухът навън беше тежък от летен пек. Точно тогава покрай тях мина каруца с местни цигани “тигърчета”. Очите им веднага се забиха в нея.
- Ей, малката! Страхотен задник, бе! – провикна се единият, а подвикванията им раздраха тишината на улицата.
- Ще ни ги поемеш ли и на тримата?
Ани сви рамене, а лицето ѝ се изкриви от погнуса. Тя не се чувстваше поласкана, чувстваше се омърсена. Влезе обратно вкъщи със свито сърце, но не каза нищо на Любо. Не искаше да започват почивката със скандал.

Истинското напрежение обаче започна в таксито!

Понеже тя държеше парите, седна отпред до шофьора – мъж на около 55, с посивели коси и поглед, който не спираше да “пълзи” по бедрата ѝ. Любо беше на задната седалка, загледан в телефона си, организирайки следващия етап от пътуването. Той не виждаше как шофьорът умишлено бавеше превключването на скоростите, за да докосне “случайно” коляното на Ани с опакото на ръката си.

На един червен светофар, напрежението в купето стана почти физическо. Бакшишът се протегна към скоростния лост, но ръката му се плъзна по бедрото на Ани. Тя се сепна, притисна колене едно в друго и се загледа през прозореца, усещайки как бузите ѝ пламват от свян и гняв. Периферното ѝ зрение улови шокиращ детайл – мъжът се докосваше непристойно по слабините, мислейки, че е скрит от сянката на таблото.

Когато пристигнаха, Любо излезе бързо, за да вземе чантите. Ани протегна десетолевката, но шофьорът не просто взе парите. Той обви пръстите си около нейната длан, стискайки я за няколко дълги, отвратителни секунди.
- Заповядай пак, кукле! – прошепна той с глас, който я накара да настръхне.
Минаха минути. Любо стоеше до колата, поглеждайки часовника си.
- Ани? Какво става? – извика той, точно когато тя изскочи от таксито.
Лицето ѝ беше зачервено, косата леко разрошена от рязкото движение, а очите ѝ – пълни с нещо, което приличаше на вина, макар тя да не беше направила нищо.
- Всичко наред ли е? Защо се забави? – попита Любо, а в гласа му вече се прокрадваше онази позната нотка на ревност.
Ани не отговори. Тя просто започна да оправя дрехите си с треперещи ръце, бързайки да се отдалечи от колата.

Предстоеше им дълъг път до Прага, а Любо вече започваше да усеща, че мъжете около тях няма да ги оставят на мира.

Целувката им пред входа на летището беше, като застраховка – Любо искаше да покаже на света, че тя е негова, а Ани сякаш имаше нужда да почувства сигурността му. Но щом прекрачиха прага на терминала, динамиката се промени.

Пред тоалетните се засякоха с двойка – на пръв поглед обикновено семейство. Мъжът, висок и представителен, задържа вратата за Ани с усмивка, която беше твърде уверена за един непознат. Ани, свикнала да бъде в центъра на вниманието, му благодари с леко накланяне на главата – жест, който Любо не пропусна.

Минутите започнаха да текат бавно. Любо стоеше отвън, обграден от шума на куфари и гласовете на заминаващите, но съзнанието му беше вътре. Когато търпението му се изчерпа, той влезе.

Сцената, която завари, го накара да спре на място.

Ани стоеше пред сешоара за ръце. Шумът на духалката изпълваше помещението. Тя не помръдваше, въпреки че ръцете ѝ отдавна бяха сухи. До нея, почти непозволено близо, стоеше онзи същият мъж. Той уж чакаше реда си, но тялото му беше напрегнато и наклонено към нея.

Любо видя как мъжът скъси дистанцията. Беше толкова близо, че бедрата им почти се докосваха, а когато той се протегна към мивката, тялото му се притисна плътно до нейното. Ани не се дръпна веднага. Тя стоеше там, сякаш хипнотизирана от нахалното присъствие на този чужд мъж, докато горещият въздух обгаряше кожата ѝ.

В този момент тя беше, като птица, заклещена пред хищник – или може би просто се наслаждаваше на опасността, която нейният консервативен свят винаги ѝ беше забранявал?

Най-накрая тя се изплъзна под масивните му ръце. Лицето ѝ беше безизразно, но очите ѝ искряха. Когато Любо я хвана за ръката и я поведе към изхода, тя направи нещо, което прониза сърцето му повече от всеки случаен допир в таксито.

Тя се обърна!

Беше кратък, бърз поглед през рамо – последен контакт с очите на мъжа, който току-що бе нарушил личното ѝ пространство. В този поглед нямаше гняв. Имаше нещо друго, което Любо не можеше да назове, но което го накара да стисне дланта ѝ малко по-силно от необходимото.
- Какво стана вътре? – попита той, докато вървяха към гейта, а гласът му трепереше от потиснат гняв.
- Нищо, просто беше тясно. – отвърна тя твърде бързо, без да го поглежда.
Въздухът между тях стана по-тежък от този в задименото такси. Любо започваше да разбира, че в Прага няма да се бори само с нахалните погледи на непознатите, но и с нещо непознато, което се събуждаше в самата Ани.

Прага ги посрещна със златни светлини и хладен полъх, но помежду им се беше настанила невидима стена. Ани усещаше недоверието на Любо и това я жегваше. Тя, която винаги беше следвала принципите си, сега се чувстваше наказана без вина. И в нея се зароди едно непознато досега желание – да му покаже какво всъщност губи, когато се съмнява в нея.

Шумът от фестивала ги привлече, като магнит. Цветни фенери, аромат на захар и музика изпълваха площада. Те си взеха сладолед, вървейки рамо до рамо, но без да се докосват.

Тогава ги видяха – група американски баскетболисти, истински титани, които се извисяваха над тълпата. Хората се трупаха около тях за снимки. В очите на Ани блесна палаво, почти отмъстително пламъче.
- Любо, виж! Колко са огромни! Моля те, снимай ме с тях! – тя го погледна с онзи невинно умоляващ поглед, на който той никога не можеше да откаже.
Те се приближиха до най-високия от тях. На фона на неговия двуметров ръст, Ани изглеждаше като малка порцеланова кукла.
- Снимка? – попита тя на английски с лека усмивка.
Баскетболистът я погледна, изненадан от контраста между нейното крехко тяло и увереното ѝ излъчване. Преди Любо да успее да фокусира камерата, мъжът се засмя и просто... я вдигна. Огромните му длани обхванаха кръста ѝ толкова лесно, сякаш тя не тежеше нищо.

Ани ахна и инстинктивно преметна едната си ръка през врата му, докато с другата прикриваше устата си в престорен шок и истинска наслада. Тя се чувстваше малка, защитена и – за първи път от много време – напълно център на вниманието по начин, който Любо не можеше да контролира.

Любо стоеше неподвижно с телефона в ръка. През обектива той виждаше своята “принципна” Ани, ухилена до уши, притисната до гърдите на напълно непознат мъж. Затворът на камерата щракна – запечатвайки момент, който щеше да го преследва дълго.

Когато американецът я свали на земята, той не се дръпна веднага. С едната си огромна ръка той бавно погали бузата ѝ, прокарвайки палец по кожата ѝ.
- You’re cute, little one! – промълви той с дълбок глас.
Ани не се сепна. Тя остана там, очарована, с пламнали бузи.

По пътя към хотела тя сякаш беше забравила за дистанцията. Говореше безспир, жестикулираше, описваше колко силни са били ръцете му и колко невероятно е било преживяването. Любо вървеше до нея, носейки куфарите и тежкия товар на тишината си. Той знаеше, че Ани му отмъщава, но по-лошото беше, че не знаеше дали тя все още е онова момиче, което беше напуснало Пазарджик само преди няколко часа.

Следва продължение…