В самадхи пещера

01.09.2025 | Fairy

Леката ѝ стъпка безшумно се раздвижи. Входът на пещерата бе притулен в скалата, но сняг бе успял леко да нахълта. Приседна на входа и огледа планинската белота. Вдъхна ароматите. Заслуша се.

Пролетта бе стопила суровата самота на височините. Все по-рядко дните сивееха. Орли закръстосваха из тюркоазено небе. Огледалните отблясъци на лед се замениха с меко синьо. Чуваше се как животът се събужда в дивеча, търсещ чифтосване. Никой не бе пожален от неумолимия кръговрат на природата. Дори тя загуби здравия си сън. Все по-често мислеше за партньор, за сношение и раждане на малки. Все по-често губеше фокус и звярът излизаше наяве. Издра скалните стени с острите си нокти. Мяташе се в бесни подскоци и се блъскаше безмилостно, докато се изтощи. Опита да не се храни. Но изтощението не доведе до униние, а напротив! Челюстта ѝ се издаваше все по-често напред в злобно хъскане без причина, ноздрите ѝ тръпнеха, надушили жива кръв от километри, което правеше стенанията ѝ да ехтят из дълбините в пещерата, все по-протяжни и по-хищни. Губеше съзнанието си в животинското и се страхуваше, че изцяло ще потъне в нисшите му инстинкти.

Снежната котка завърши сутрешното си наблюдение и се върна в мрака, при него. Тялото му бе все така красиво. Замръзнал, в поза лотос, гледаше със затворени очи към миниатюрно изворче, чиито води се оттичаха под скалата. Тя се приведе и пи. Това я успокои.

Водата на това място бе специална. Избрал бе мястото, съвсем не случайно. Без съмнение, всеки който го познаваше от дете, знаеше, че му предстоят велики дела.

И ето го. Взрял се в божественото, в състояние сомати, дълбоко хибернирал, дехидратиран, студен и отсъстващ. Но жив. Той успя. Тя не. Той изпълни мисията си. Тя се провали. Срам за семейството си. Първородният син стана монах. А тя не се ожени за брат му. Не ся ориз. Избяга от дома си.

Той постигна Нирвана. Тя се всели в животно. И обитаваше кръвожадния му мозък вече няколко месеца. Твърде дълго време. Твърде опасно да се изгуби.

Отново навинти топлото си тяло около любимия и зави краката му с опашката си. Черните петна по бялата ѝ козина блестяха. Очите ѝ режеха тъмнината с острият си блясък. Искаше да потъне в забрава и само да е там. До него. Но уви! Хормоните ѝ бяха будни и я тормозеха.

Проскимтя. Мустаците ѝ вдигнаха фината пясъчна прах от земята. Очите ѝ се отваряха и притваряха по собствена воля. Кожата ѝ я сърбеше отвътре. Зърната на гърдите ѝ се триеха в малките камъчета по скалата и я караха да иска да се претърколи по гръб и да навири крайници в закачлива игра. Опашката ѝ все по-често го галеше. Изправяше се по торса му и опипваше здравината на скелета му. Меките ѝ косми гъделичкаха вкамененото му тяло, чиито релеф бе видимо състарен от крайната форма на телесно изтощение, на което се бе подложил. Бе гладувал. Бе мантрувал. Бе жертвал земният си живот в името на духовния. Бе там, като една вкаменелост, монах в сомати, превърнал играта на илюзиите в послушен любимец. Смъртта и живота нямат власт над самадхи. Той е жив, с тяло, лишено от функции.

Ринпоче я изпревари. Тя го откри. Но твърде късно. И сега не ѝ оставаше нищо друго, освен да го пази.

Дрямката ѝ бе прекъсната от див крясък на орли. Мъркала бе насън. Отново го сънува. Как ходеха до училището. Тя напред. Той след нея. Как седяха на съседни чинове. Как намираше ту цвете, ту камъче в торбичката си. Как…

Този път крясъкът проби навътре в пещерата и ехото му се отрази в гладката водна повърхност, скрита под скалния отвор. Орлите се чифтосваха. Феромоните на всичко живо бе във въздуха. Коремът я свиваше и от глад, но и от друга позната болка на празнота. Изворчето образува малки кръгове, които се събраха на точка в средата му и там водата леко се вдълбна. Точно в този миг от тавана на пещерата се отцеди влага. Капка конденз се устреми надолу, право към центъра на концентричните трептения и зениците на ириса се разшириха от великолепието на природата да бъде съвършена. Издължена като куршум, кристалната капка се насочи неумолимо към водната вдлъбнатина, потъна в нейната пасивност и след миг се едини с целостта на извора, като му придаде всичкото богатство, което носеше в себе си. Този акт на свещено сношаване между горе и долу предизвика мощна контракция в интимната област на котката и тя скочи върху лапите си в светкавична бързина и нададе мощен рев.

Рев, чиито ниски вибрации се преплитаха в хармония с други, жални и пискливи. Звукът, оглушително тежък, разтърси скалата и въздухът в пещерата, вплътнен, изхвърча навън като тапа.

Изворчето се разплиска. Седящият в лотос видимо не помръдна, но резонансът произведе ефект върху телесните му функции и сякаш, вследствие на дефибрилатор, органите му поискаха да се събудят.

Настъпи опасен момент. Духът на Ринпоче моментално се засуети към тялото си, където красив снежен леопард дереше гърло през зинала паст, като за последно, без видима причина. Без да го напада. Загледан навън.

Първият сърдечен пулс се чу като изстрел. Барската подскочи в пълен кръг. Той се будеше. Това бе бедствие. Тя никак не знаеше как да му помогне.

Моментално го обгърна в топлината си и положила муцуна в скута му, зачака.

Той се будеше мъчително. Опитваше да диша, но не успя. Тя му помогна. Облиза пергаментовото му лице. Прокара грапавия си език по устните му, вдъхна топлина в ноздрите му. Положи лапа на гърдите му и опита леко и внимателно да ги пресира.

Ринпоче не можеше да влезе в тялото си. Или бе влязъл, но то бе твърде вкаменено и не откликваше на опита му да го оживи.

Снежния леопард видя как любовта ѝ, смисълът на живота ѝ, умира жив. Върнал се от Нирвана, попадна в клопка по нейна вина. Той бе безсмъртен в мъртво тяло, а тя го уби като го върна към живот.

Този път неимоверната тежест на безкрайна мъка я принуди да раздере дробовете си в протяжен вой, от който се разклатиха основите на планината.

Ринпоче вдиша част от умрели клетки в ноздрите си, закашля се и се опита да прогледне.

Тя светкавично засмука от свещения извор и го изплю върху му. Продължи да повтаря това, докато светещи водни пръски умиха цялата му глава и се застичаха по тялото му. Цветът на кожата му започна да се променя. Появи се матов блясък. Барската не спираше да го полива, в несвяст, бясна и полудяла от любов и вина, от майчинско чувство, ужасена да не го изгуби този път завинаги.

Ринпоче се събуди. Бе крехък. Общуваше само с поглед. Поглед, който ѝ казваше всичко. Любов. Безмерна любов. Прошка. И още любов.

Снежната котка се зае да го върне към живот с всяка фибра от огромното си тяло. Пролетта, хормоните и закрилата над вкочаненото му тяло инжектираха във вените ѝ амалгама от емоции, от които тя разви мнима бременност и от зърната ѝ закапа мляко. Тя го облизваше и поднасяше на езика си ценните капки пълни с минерали и аминокиселини към устните му. Захрани го с кърмата си. И с помощта на водата успя да накара кръвта му отново да се задвижи. Тялото му все още стоеше неподвижно, но той чуваше, виждаше, хранеше се и започна да се стопля.

Макар и слаб, бе жив. И извън опасност. Така минаха няколко дни, в които тя почти не спа, за да бди над него. Седмица или две живяха, като майка с малкото си, след което тя разбра, че тялото му е твърде слабо, за да се движи. Трябваха му силни протеини. Кръв. Месо.

Захрани го с кърмата си и изтича навън на лов. Отчаян. Спешен лов. Прелетя огромни пространства снежни баири и слезе достатъчно ниско, където дивечът вече бе излязъл. Когато препускаше наобратно към височините, носеше в устата си топли зайци. От коремите им щеше да извади полуразложени грудки, което бе храната му преди да изпадне в сомати.

Планът ѝ сработи. Всяка малка хапка бе обилно освещавана от извора, преди да му я поднесе. Приближаваше огромната си красива муцуна към лицето му, изправена на задните лапи и внимателно разтъркваше между устните му малки парченца мека, полусмляна храна. Той премигваше в знак на готовност. Тя издаваше напред оголените си зъби и отпускаше хапката, която той се мъчеше да поеме. Ако не успяваше да я задържи, тя моментално се притискаше в лицето му и помагайки си с език, връщаше падналото към малкия отвор в устата му.

Той се захрани. Раздвижи пръстите и дланите си, почиващи на коленете. Видимо повдигаше гръдния си кош.

Един ден, когато тя се върна от лов, го намери легнал по гръб. Усмихнат. Щастлив.

Моментално се изпъна до него. Замърка. Заизвива се. Буташе се в него, а той колебливо вдигна ръка и успя да я погали.

Земята спря да се върти. Мозъкът ѝ избухна в ярки цветове. Непоносимо щастие обгърна съществото ѝ в такава еуфорична мъгла, че тя се озова над него, прилепила ръцете му към земята да го целува и лиже. Без да съзнава, че образът ѝ не е човешки, тя ползваше мекотата на скулите си, носът и устните, мустачките и езика си, за да се трие в лицето на любимия си, да мърка блажено, сгушена в шията му, да вдъхва аромата на ушите му, скалпа, торса, да мушка нос под мишницата му и почиства кожата му от няколкомесечния мъртъв престой.

Ринпоче реагира на тези ласки. Той виждаше, че звярът не му мисли лошо, че го обгрижва и пази, и плаващ все още в чистотата на пълната хармония виждаше в очите на снежния леопард събран целия живот, сякаш всички същества на планетата бяха се инкарнирали точно тук, точно в това животно. Уголемен от мащабите на всеобятното, Ринпоче все още не бе способен да възвърне детайлите от земния си живот.

Това стана в един миг. Чрез един нежен лъстен поглед. В негата на разгонена женска.

Затиснат от меката тежест на лапичките ѝ, Ринпоче усети как членът му еректира и блаженството на нирвана се акумулира в един топъл поток енергия, насочен право към слабините му, през които да изтече навън. Цялото му тяло се подчини на древния закон на природата, повиши температурата си и произведе течности, които да улеснят акта на сношение.

Барската лижеше корема му, гъделичкаше бедрата му с мъхестата си опашка, мъркаше с красивата си паст право върху топките му и ги караше да се свиват и подскачат. Тялото ѝ се движеше грациозно над него, като внимаваше да не го счупи. Бедрата ѝ ту приклякаха, ту се изправяха, но предните ѝ лапи държаха главата ѝ долу, точно над кожата му, а животинският ѝ дъх, ловувал, тичал, свиреп, се стелеше над крехката му мъжественост с цялата нежност, на която бе способна.

Той се надигна на лакът. Подсмихна се. Игрив. Жив. Напълно буден и осъзнат. Възбуден до мозъка на костите си.

Жилите му се очертаха в усилието да се изправи. Краката му се огъваха заплашително, но той се подпря на земята, нагъзи се към нея и накрая успя да се изправи, предоставяйки ѝ гърба си. Беззащитен. Слаб. Доверчив.

Тя се отърка внимателно в прасеца му, близна зад колената му и застана пред него. С глава към дъното на пещерата. С вдигната опашка. Открила ануса си, макар и прикрит под красивата бяла козина.

Приклекна с предните лапи и огъвайки еластичния си гръбнак, му предостави достъпа към розовата пъпка на вулвата си. Подпухнала, тръпнеща и мека. Пролетната възбуда бе подготвила органите ѝ да поемат проникване и да зачене.

Тя чакаше. Мъркаше. А слабините ѝ пулсираха в очакване!

Ринпоче се колебаеше. Стоеше еректирал. Хванал опашката ѝ в една ръка, я вдигаше в опън нагоре, за да се увери, че анусът е горе, докато галеше с другата си длан бедрото ѝ и бавно преминаваше с търсещи пръсти над червената набръчкана тъкан на пишлето за да се увери, че това е точното място.

Тя извърна глава грациозно и го погледна с ъгълчето на синьото си око.

Точно тогава той я разпозна. В този ѝ поглед. В този миг.

Това бе същия миг, когато преди много години, когато бяха деца, тя направи същото.

Караха колелета. Той бясно въртеше педалите зад нея, съседското момиче. Харесваха се. От бебета. Но любовта им бе обречена.

Тя падна от колелото. Криви джанти, писък, полата над главата ѝ. Той скочи да ѝ помага. Видя кръв по ожулените ѝ колена, странно извити настрани към земята. Лицето ѝ не се виждаше, закрито от тъмния плат, но затова пък краката ѝ бяха открити, а тя не носеше бельо.

Той видя бяло дупе.

Нежно детско дупе. На момиче, което тепърва се превръща в жена.

Ушите му забучаха. Очите му залютяха. Усети силна горещина между краката си. В този миг тя се надигна на ръце и го погледна като сега. Хитро. Измамно. Лукаво.

Той би забил зъби в мекотата на бялото месо на дупенцето ѝ, ако тя не се бе извърнала цялата и тогава пред очите му се разкри едвам окосмена женска пишчица, между широко разтворени крака, чиито колене силно ожулени кървяха в гъста мрежа прорези. Той се наведе и внимателно облиза ожулванията, като спускаше обилна слюнка, за да наводни протритите места. Когато бе готов, след железния вкус и с уста пълна с пясък, отново се озова над нея, подпрян на ръце, с поглед вперен в срамните ѝ части.

Погледна я в насълзените от болката очи и видя в тях спокойствие. Тя му разреши. Той се наведе и преди да я оближе и по срамните устни, си помогна с пръсти да ги разтвори. Когато видя какво се открива между тях, въздухът му секна и се задави. Хлъцна от изненада. Никога не бе виждал нещо по-красиво от това плътно розово цвете, което се разлисти за него. На връхчето си имаше перла, а в ниското заблестя капка от еликсира на живота. Момчето се наведе и събра ароматната влага с език. От ноздрите му се изтръгна заповед към крайниците и той целия се вдърви в единственото желание да потъне в този извор. С устни. С нос. С пръст. С член. С крак. С всичко!

Панически се отърва от ластика на панталона си с една ръка и тъкмо се канеше да се навре в нежната цепка под него, когато тя изхлипа и той съзря отчаяние в очите ѝ. Тя не желаеше това. Странно? Как бе възможно? Той се чувстваше привлечен като магнит. Не ѝ обърна внимание и рязко допря каменния си пенис до кожата ѝ, която го изпари. Сепна се. Пак я погледна.

Тя въртеше глава. Нямо. В ступор. Умоляваше го да спре.

Той спря.

Вдиша. Издиша.

И се усети какво прави. Разбра какво е това, което искаше.

И се ужаси от себе си. Затова, че е готов в този миг, в тази секунда, въпреки обичта си към нея, с която растяха, да я натисне тук и сега. Да натисне пулсиращият си хуй в това красиво цвете, което стоеше отворено под него, тук и сега, без значение дали тя е дорасла да разбере нуждата му.

Но се спря! И в бистротата на планинския въздух и в клетъчната памет на тялото му, обучено в будизъм и ненасилие, той се ужаси от себе си. Скочи. И избяга. За да не се върне никога.

Ринпоче върна съзнанието си от краткия престой назад в миналото и я видя. Това бе тя. Снежният леопард бе само формата, която бе приела. Как, кога и защо – той не знаеше, но тук, в хладината на мрака, далеч от реалността, пред него тя стоеше, готова да бъде обладана, молеща и мъркаща, тръпнеща през целия торс в ритмичен танц на козината ѝ, чак до повтарящите се озъбвания на челюстта, забита в скалната прах.

Тялото му възвърна устрема, който натежаваше във върха на члена и той рязко се напъчи към животинската вулва, скубейки костта на опашката като опора, вдигната нагоре.

Отново главичката на кура му усети пареща горещина и се спря, притиснат силно върху дупката ѝ, която невидимо го поемаше навътре, сякаш потъваше в движещи тъкани-пясъци. Тя издаде пронизителен задоволен стон, от което настръхнаха и бедрата, и ръцете, и гърбът му. Ринпоче тласна таза си и навря хуя си в барската путка, като гледаше как кратера надиплена плът го всмуква навътре и усети лекота, от която главата му олекна и се замая. Остана вътре. Наврян дълбоко между хълбоците на снежния леопард, той се подпираше в галещата козина на бедрата ѝ и пулсираше във вътрешността ѝ, преди мъркане откъм гърлото ѝ да го подсети, че си иска мъжки. И го иска сега!

Ринпоче усети неимоверен прилив на сили и зарил пръсти в меките косми на бедрата ѝ се засили да я обладава като пощурял.

Забравил да държи опашката настрани, тя го биеше през лицето, влизаше в устата му, гъделичкаше го в носа, но той засили мощни тласъци в котешката путка, без оглед на нищо наоколо, с единствената цел да я подпали от триене и после да се изхвърли в утробата ѝ с всичкото си бяло семе.

Тя надаваше вой. Натискаше се към него. Мъркаше. Хъскаше. Дереше земята.

Той също забрави всякакви обноски и сграбчи в обраслите си в завити нокти палци нежния ѝ гейзер, от който се пенеше любовен водопад. Така се впи в кръглото поясче, където изчезваше кура му, че искаше да го разтегли до усмивка на уста, като целеше да ѝ причини болка. Сладка болка, от която путката ѝ да бъде наясно, че той ще вкара вътре и топките си, и пръстите си, и целите си юмруци.

Искаше да влезе целия!

Но успяваше само да я разтегля и разпъва до бяло, да я дере с ноктите си, от което тя получи силни контракции. Измяука. Стисна го. Усука го изотвътре. Източи болката от тестисите му, които рязко бяха натежали, но сега се изляха под опашката ѝ, в правилния отвор и Ринпоче се отръска като мокро куче, лек и задоволен, възвърнал цвят и вкус към живота.

Тя се закроти. Обърна се по гръб и навири крака в лека игривост. Той се отпусна върху плюшения ѝ корем. Погали я свойски и заспаха.

Когато тя се събуди, той още спеше на корема ѝ. Дълбоко. Розов и красив. Силен. Мъдър.

Тя – един звяр от планината. Хищник.

Планът ѝ сработи до последния детайл! Нападна го. Първо той не реагираше, понеже мислеше, че е шега. Тя го издра. Дереше го по лицето, гърба, бедрата. Целият шуртеше в кръв. Оголваше си зъби. Гледаше го хищно. Успя да го изплаши наистина. Отне му много време да ѝ повярва, че е просто животно. Че тя не е тя.

Накрая тя се остави да ѝ счупи черепа с камък. Ринпоче обмаза раните си с маста под кожата. Използва топлия ѝ кожух, за да се предпазва от студа, докато слиза към долината, а от бедрените ѝ кости, счупени под ставата, си направи копия, с които да се защитава. Не можа да извади зъб за спомен. Но запази опашката.

Дълги години Лама Ринпоче ръководи манастир и предаде мъдростта си на хиляди монаси. Благодарен, че бе извършил грях, който ще го реинкарнира в жертва, за да се откупи. Когато я срещне пак.

***

Алекс :), не помнех първата ни среща. Простѝ! :)