Само ключовете моля (част 2)

30.06.2025 | Miloyka

Това е специално за всички, на които първата част им е харесала и ме насърчиха да се развихря и да позволя да изплуват тези тайни и желани мисли, за да ги запиша тук...

***

СРЕЩАТА

Бях се отказала да анализирам. Просто… вървях. Сами се носеха стъпките ми по коридора – тихи, безплътни, почти сън. Като че ли бях призрак, който се завръща там, където е бил изгорен жив.

Не знаех какво ще кажа. Нямах причина. Нито нужда от такава.

Не планирах нищо. Само отидох.

Вратата беше пред мен, а аз не усещах краката си. Пръстите ми – студени. Сърцето – далеч извън гърдите ми.

Чуках. Веднъж. Втори път, по-тихо.

Не знам дали исках да ме чуе. Или се надявах да не отвори, за да спре лудостта, която вече преливаше в мен.

Но той отвори.

Бавно, бавно с онази увереност, която не е наглост, а… знание. Очите му се плъзнаха по мен – бавно, без срам.

Мълчание. Погледите ни се разплетоха, после пак се вплетоха.

- Влез. – гласът му беше дрезгав, по-нисък от обикновено.

Почти топъл. Почти заповед.

Влязох.

Без изненада. Сякаш знаеше. Сякаш... ме чакаше.

Стоеше там. Отново черната риза, но вече разкопчана. По-надолу. Гърдите му дишаха спокойно, почти демонстративно. Косата – полуизсъхнала. Очите – същите. Само малко по-дълбоки. По-тъмни. По-близо до моето дъно.

Не каза нищо. Аз също.

ПРИБЛИЖАВАНЕ

Не помня как вратата се затвори. Не помня кога докоснахме първо – дали ръцете, дали погледите, дали нещо друго. Помня само как ме прибра в себе си, все едно съм негова от самото начало. Не с грабеж. С право.

Пръстите му – топли, твърди, целенасочени. Не питаха, не гадаеха. Знаеха.

Стаята беше приглушена. Само нощна лампа светеше – топла, златна. Миришеше на кожа, на мъж, на сапун. На нещо примитивно, което кара тялото ми да си спомни какво иска, преди аз да осъзная.

Не казахме нищо. Стояхме на метър разстояние. Ръцете ми трепереха, но вече не от страх – от напрежение. От близостта.

Той пристъпи първи. Приближи се така, че усетих дъха му по ключицата си. Не ме докосваше. Само стоеше.

- Цялата трепериш! – прошепна, без усмивка.

Наблюдаваше ме. Изследваше.

Тогава пръстите му се плъзнаха по ръката ми. Бавно. После хванаха блузата ми. Не я съблече, само я повдигна с един жест. Погали кожата под нея.

Погледна ме в очите, и този път… аз кимнах.

С едно движение дрехата падна. Стоях пред него – оголена, но не гола. Сякаш тъкмо сега се обличах в желание.

Целувките му – бавни, горчиво-сладки, дълбоки, дишащи. По шията, по рамото, по гръдната ми клетка. Там, където дишането вече не беше автоматично, а молба.

Когато ме вдигна, сякаш олекнах от всички страхове.

Всяка целувка беше глътка. Жива, тиха, без време.

Целува ме под ухото. Там издишах рязко. Усети го. Усмивка се плъзна по устните му – не подигравка, а победа.

Докосна ме между бедрата. През плата. Натисна леко. Бях мокра – още преди да влезе в мен. И той го знаеше.

Седнахме на дивана. Той – срещу мен, на колене. Сваля дрехите ми бавно – все едно разопакова нещо ценно, което може да се счупи. Целува коленете ми. После бедрата. После по-нагоре…

СЛИВАНЕ

Не беше просто секс.

Беше… разпад. И събиране. Беше отговор на въпрос, който не съм посмяла да задам. Беше допир, който говореше на забравен език. Той влизаше в мен така, както се влиза в спомен – дълбоко, със страхопочитание, но и с власт.

Аз не бях срамежливата, студената, контролиращата. Не бях дори жена. Бях усещане. Бях пулс. Бях всичко, което никога не съм си позволявала.

А той… той беше онова, което бях чакала – с кожата, с ума, с утробата си.

Когато влезе в мен, беше бавно. Не бързаше. Целият. До край.

Очите му – в моите. Ръцете му – около тила ми. И аз… не дишах. Не мислех. Само чувствах.

Движех се с него. Имах усещането, че ако спрем, ще се разпадна. Или ще избухна. Или ще изчезна.

Тялото ми го прие не като натрапник, а като завръщане.

Беше бавно. После – по-силно. После – пак бавно. Гласовете ни – приглушени, разкъсани. Моето “да”, неговото издишване, хрущенето на кожата, допирите… Чувствах го – топъл, твърд, влажен. Всяка гънка от мен го обгръщаше. Приемаше го. Поглъщаше.

Очите му – в моите. Ръцете му – около тила ми. Дишаше дълбоко, равномерно, овладяно.

И аз… не дишах. Не мислех. Само чувствах.

Все по-дълбоко. Все по-вътре. Чух кожата ни да се среща – плът в плът, звук от плесване, топлина, пот, глад.

- Толкова си мокра… – прошепна в ухото ми, езикът му облиза ръба на ушната ми мида, а бедрата му се забиха още по-силно в моите.

С крака го обвих. С бедрата си го притиснах. Не исках да излезе. Никога.

- Не спирай… – казах.

Или издишах. Или само помислих. Не помня. Но той ме чу.

Темпото му се ускори. Вече не беше само нежност. Беше нужда. Беше глад.

Той ме чукаше. Истински. С цяло тяло. С все сила. Точно тази нужна агресия.

Все едно искаше да ме отвори. Да ме разпори отвътре. Да влезе навсякъде, където никой не е бил.

И аз… го пуснах.

Разтворих се. Отвътре. Отвън. Душата ми крещеше без звук.

- Да, точно така… – стиснах мускулите си около него.

Усещах как пулсира вътре в мен, как гърдите му се търкат в моите, как всичко се размива.

Сблъсък. Звук. Дъх. Пулс.

Цялата стая беше секс. Само секс. И нещо още. Нещо много по-дълбоко.

Движех се с него. Ако спрем – щях да се пръсна. Щях да се изгубя.

А така… се намирах. Във всеки тласък. Във всеки удар. Във всяка капка. И накрая – експлозия.

Не в тялото. В ума. В нещо отвъд всичко телесно.

ТИШИНАТА

След това не говорихме.

Нямаше нужда.

Главата ми – върху гърдите му. Тялото – покрито с пот и истина. В стаята – само дишане. Моето – още учестено. Неговото – стабилно. Закотвящо.

Той ме галеше по гърба – с върховете на пръстите. Без да казва нищо.

Не знам дали ще се повтори.

Но знам, че няма да забравя.

Никога.

***

Благодаря за вниманието! И за да изясня нещата – не, не съм някоя тийнейджърка, която се изживява тук, слава богу! Просто рядко изпитвам такива неща, даже почти никога, затова се смятах и за асексуална, но както каза една “готина кака”, може би просто не съм разбрана. Отново благодаря за думите под първата част и за съветите! Нямам търпение да чуя какво мислите и за това :)