Офисът

17.01.2026 | Анонимен

Офисът беше затворен, но не и тих! Климатикът бръмчеше ниско, а лампите хвърляха студена светлина, която не прощава на никого. Вратата беше заключена, а щорите спуснати наполовина – колкото да си повярваме, че сме в безопасност.

Той стоеше прекалено близо. Усещах го още преди да ме докосне – топлина, напрежение, онова тежко мълчание, което идва, когато и двамата знаем, че сме минали границата и вече не ни пука. Сърцето ми биеше бързо – не от романтика, а от риск. От факта, че ако някой влезе, всичко се срива!

- Спри да ме гледаш така! – казах, но гласът ми беше дрезгав.

- Ти започна! – отвърна той. - Още сутринта!

Беше прав! Цял ден го държах на къса каишка – погледи, паузи, изречения, които спират по средата. Сега си плащах – и ми харесваше! Когато ме притисна към бюрото, студеният плот контрастираше с тялото му и това ме накара да си поема дъх рязко. Не беше нежно. Не беше внимателно. Беше честно.

Ръцете му не питаха. Моите също. Всичко между нас беше бързо, нетърпеливо, сякаш се опитвахме да наваксаме за всяка минута, в която сме се престрували на професионалисти. В главата ми минаваха абсурдни мисли – за отчети, за срещи, за това колко е нелепо – и точно това го правеше още по-силно!

- Мълчи! – прошепна той, когато не успях да сдържа звука си.

- Закъсня! – отвърнах. - Вече е късно!

Времето се разпадна. Имаше само натиск, разтваряне, дъх, близост, която не оставя място за мисли. Усещах всяка секунда прекалено ясно – как губя контрол и едновременно с това го държа. Това не беше любов. Беше нужда. Чиста, мръсна, неудобна нужда!

Когато всичко утихна, първото, което чух, беше отново климатикът. Реалността се върна рязко! Оправих дрехите си, пригладих косата си с треперещи пръсти и се огледах – сякаш офисът можеше да издаде какво се е случило.

Той ме гледаше, без да говори.

- Това беше грешка! – каза накрая.

Засмях се тихо.
- Ако беше грешка, нямаше да я повторим!

Седнах на стола си, отворих служебния файл и започнах да пиша, сякаш нищо не се е случило, само че ръцете ми още леко трепереха.

Знаех, че това не е краят. Просто пауза.