Съвършеният треньор

26.01.2024 | Анонимен

Събудих се жива, изпълнена с енергия. Нищо не можеше да ме натъжи или отчае. Животът е различен, когато след години наред разочарования, болка и обиди, отново можеш да изпиташ онова неповторимо чувство – да си влюбен.

Аз съм Мария, на 35 години съм и имам 10-годишен син. Преди 2 години се разделихме с баща му. Изминах дълъг път на осъзнаване и израстване. Благодарна съм, че имах възможност да премина през този урок. Минавайки по стъпките ми, обаче, бях забравила какво е чувството на “пеперудите” в корема. Какво е това да си разсеян, да си готов да отидеш и до края на света заради НЕГО и само като си спомниш някоя ситуация, само секунда от нея, усмивката да обладава лицето ти.

А кой е той? Най-прекрасното същество. Какво знам аз за него – само че е треньор във футболния отбор, в който и синът ми тренира. Казва се Димитър, но всички му казват Дими и това е. Възможно ли е да се влюбиш в някого, когото дори не познаваш? Ами ако е убиец? Извратен? Арогантен? Едва ли. Гледам го как се държи с децата – хем е строг с тях, за да ги научи, но и винаги е готов да ги похвали. Грижи се за тях, все едно са негови деца.

А как изглежда – както вече казах, прекрасен е! Веждите му са изписани, очите – топли, а усмивката – нежна и широка, озарява цялото му лице. Реших, че сигурно има нещо, което ще ме подразни – вероятно има татуировки или пък си епилира краката. Ами не, няма. А е футболист! Интересно?

Все по-често започнах да ходя на стадиона, за да го видя. Стоях отстрани, без никой да ме забелязва, наблюдавах го и му се любувах. Представях си различни ситуации – някои от тях ме караха да се усмихвам, други – да се изчервявам.

Няколко пъти срещахме погледите си – подарявахме си едва доловима усмивка или традиционно кимване с глава. Аз полудявах от щастие след такъв “близък контакт”.

Беше петък вечер. От онези, в края на лятото – горещините са си заминали, сега е прохладно и приятно. Облякох една от красивите си рокли – като за жена на 35 все още събирах погледите, наметнах леко сако, сложих удобните кецове и закрачих към стадиона. Имаше някакво объркване по терените и все още треньорите уточняваха кой къде ще тренира. Разпределиха децата, а Дими остана. Дочух го да казва, че отменя тренировката, но беше далеч и не бях сигурна дали това е така. Стоях си кротко пред съблекалнята, заедно с останалите родители и чакахме да видим кой къде ще отиде, за да знаем и ние къде да се позиционираме. Дими беше наоколо, което ме караше да се чувствам леко развълнувана и притеснена. Извадих телефона си и безцелно започнах да превъртам приложенията. Той беше там, а аз умирах от срам. Доближи се, подаде ръка, за да се ръкува с всички. Започна от най-далечната от мен страна – подаваше уверено ръката си и поздравяваше всички родители. Стигна и до мен. Вече треперех. Успях да се овладея, подадох ръка и усетих нещо неестествено. За части от секундата явно промених физиономията си, а той деликатно кимна, в знак на съгласие. Сложи другата си ръка отдолу, след това пусна моята и аз останах с бележка в себе си. Добре, че не я изтървах. Дискретно я прибрах в джоба на сакото си, а любопитството ме изгаряше. “Това не е случайно, не е грешка!”.

Казах на другите родители, че отивам до магазина за вода, за да мога да остана насаме с емоцията, тремора и... бележката. Отдалечих се, седнах на близката пейка и прочетох: “След 10 минути в близкия парк до магазина?”.

Сгънах я и се изправих, все едно някой ме беше полял с гореща вода. Седнах. Не можех да повярвам. Той. На мен. Защо? Несвързани мисли препускаха. “Добре, това е въпросително изречение. Трябва да му потвърдя. Как? Това е бележка, за Бога!”. Реших, че направо отивам. Пък каквото – такова.

Паркът беше съвсем близо. Седнах на една пейка, запалих цигара, огледах се. Нямаше го. Продължавах да треперя, вълнувах се като дете. Дадох си сметка, че с години не съм изпитвала тази емоция. Мислих си за това и изведнъж той изскочи. Въобще не видях откъде се появи.
- Благодаря ти, че дойде. Малко глупаво го измислих с тази бележка. – неуверено започна той.
- Стига, няма защо! За мен е удоволствие да съм тук! – и то какво!
- Исках да се свържа с теб, но ти си неоткриваема, момиче! Не че много съм търсил, не исках да разпитвам много другите колеги. Та, прибегнах до добрата, стара бележка.
- Чудно! Не ми се беше случвало от пети клас, но определено е вълнуващо.
Засмяхме се и двамата, бяхме доста напрегнати.
- Такаааа, сега трябва и да ти кажа защо сме тук, нали така?
- Не е задължително. Може просто да седнеш и да си мълчим с усмивка. – казах аз, като бях съвсем сериозна.
- Не е лоша тази идея. Да пробваме… ако не се получи, ще мисля как да го кажа.
Той седна близо до мен, аз се обърнах към него. Той ме гледаше с прекрасните си очи, лека усмивка озаряваше лицето му. В крайчеца на очите му се появиха онези бръчки, които се появяват само когато се усмихваш искрено и си щастлив. Смрачаваше се. Трудно виждах в тъмното без очилата си, които, разбира се, не бяха с мен. Не знам колко време сме се гледали така, в мълчание. Може би минута, две, час, два? Времето беше спряло и аз бях само там в този момент. Нищо друго не ме интересуваше. Посегна към мен и погали лицето ми. Аз притворих очи и леко се отпуснах на ръката му. Толкова беше приятно. Наведе се към мен и целуна челото ми. Целувката беше кратка, но задържа устните си след това. Доближи се до ухото ми и започна да говори с мек глас:
- Толкова си красива! Не искам това да свършва. Толкова е приятно. Имам чувството, че от цяла вечност се опитвам да направя крачка към теб, но се страхувах.
- От какво? – гласът ми беше тих и се губеше.
- Не знаех дали в нараненото ти сърце има място за някого. Не исках да те карам да се чувстваш зле.
Не вярвах на това, което чух.
- Откъде знаеш, че сърцето ми е наранено?
- Вижда се в очите ти. Тези прекрасни очи биха били още по-красиви, ако са щастливи.
Отдръпнах главата си назад, погледнах го в очите и му казах:
- Ако това е вярно, то сега очите ми трябва да са най-красиви!
Доближи се до мен и ме целуна. Усетих топлите му устни, комфортно слети с моите, все едно са две части от едно цяло и сега си пасват идеално. Ръцете му обгърнаха лицето ми, минаха през косата ми и властно завладяха тялото ми. Обгърна ме силно, страстно, но и много нежно. Най-после се чувствах сигурна. А какви ръце имаше само – мускулести, силни!

Приключихме с тази целувка и опряхме челата си едно в друго. И двамата бяхме притворили очи, сякаш искахме да опитомим страстта, която ни завладяваше.
- Ти си... не знам, не мога да намеря подходяща дума за толкова идеално същество.
- А ти си съвършен!
- Искам те, побъркваш ме, не мога да спра да мисля за теб! – докато говореше това ме взе в себе си.
Аз го бях обкрачила и имах възможност да го докосвам където пожелая. И то наистина, не в съня или в съзнанието ми.
- Искаш ли? – попита с дрезгав глас той.
- Повече от всичко! – не вярвах, че ще го кажа. - Живея наблизо... – продължих да не вярвам на себе си.
- Не мога, искам те сега! – ръцете му вече настойчиво се разхождаха по тялото ми, благодарение на лесния достъп от красивата ми рокля.
Това ме подлудяваше. Неговата възбуда и треперещите му ръце – още повече! Отдадохме се един на друг в парка, на пейката. Грижливо премести бельото ми и нежно проникна в мен. Дискретно се помръдвахме, спотаявайки всичко, което искахме да изкрещим. За пръв път изпитах това, за пръв път достигнах кулминация, заедно с партньора си, за пръв път бях така влюбена.

Продължих да стоя така, върху него. Никой от двама ни не помръдваше. Аз се чувствах цяла, щастлива, толкова щастлива.
- Казах ли ти че си съвършен? – наруших тишината аз.
- Ти си съвършена! – усмихна се той.
- Много ли ще бъде трудно да сме заедно? – замислих се на глас.
- Може би, но заедно ще преминем това.
- Ако искаш да обсъдим на по чаша вино вкъщи? – попитах с лукава усмивка.
- С удоволствие, но Алекс няма ли да се прибере след тренировка?
- Ще се прибере и заминава с на вилата на приятелчето си. Ще се върне в понеделник сутринта. – не само усмивката ми беше лукава, гледах го заговорнически и дяволито.
- Много добри новини! В такъв случай плановете ми за почивните дни се променят в този момент. Ще бъдеш ли моя този уикенд?
- И не само този, а всяка минута, в която имам възможност!
- Прелестна си!
- А ти… съвършен!