Папагалката

22.10.2023 | Анонимен

ЦИКЛОН на Fairy с поклон!

Работя много. Особено последната година. Обичам работата си, печеля добре. На 43 години съм, здрав семеен мъж, с две деца – момчета, големият е седмокласник, а малкият – на шест. Съпругата ми е уважаван лекар в градската болница.

Оказа се, че последните ми изследвания не са много ОК. Препоръчаха ми много движение – поне по 5 километра на ден, отказ от някои храни, от цигарите и... от джина. Въобще, никакъв алкохол!

Лятото – юли и август почивам, мога да си го позволя, а пък и момчетата обожават ваканцията да прекарвам с тях, по мъжки.

И така, от началото на юли тръгнах в парка покрай реката, всеки ден, рано сутрин, по хладно. Алеята минава до самата река, стига до малко изкуствено езеро, обикаля го и обратно. Общо, около 6 километра в двете посоки. Там, около езерото, има две-три заведения – кафе, барче, ресторантче.

След десетина дни почнах да поздравявам постоянно разхождащите се, а и те мен – всички спортно облечени по анцузи и тениски, с удобни обувки.

Забелязах една жена – всеки ден ярко и цветно облечена, много стилно, не като за разходка, всеки ден различна и безупречна, от шапката с козирка, до маратонките. В началото ми стоеше като цветно ярко петно на фона на сиво-кафявите и червено-черни анцузи и фланелки на останалите, включително и на моите дрехи. Ден след ден, взех все по-често да отбелязвам с какво е облечена и да си казвам: “Вчера беше в лилаво и жълто, днес е в зелено и бяло...”.

Един ден, обикаляйки езерото, я забелязах на отсрещния бряг. Движеше се в противоположна посока на моята. С нея вървеше възрастен мъж, разговаряха. Щяхме да се разминем някъде около езерото. Беше в безупречно съчетани по цвят дрехи – резедав клин, същия цвят маратонки. Наситено мастилено синьо горнище, от което се подаваха отдолу краищата на снежно бяла блуза, и от ръкавите също по малко бяло. Шапка с козирка – също резедава. Извадих телефона и снимах – чак отсреща на езерото, цветовете ме омагьосаха. Срещнахме се, и както обикновено щяхме леко да си кимнем за поздрав, но аз спрях:
- Добро утро, аз съм Цветков! Приятелите ме наричат Циклон. Извинете, но не мога да не поздравя дамата за вкуса ѝ към облеклото! Тя е радост за очите!
Двамата се засмяха, възрастният мъж ми подаде ръка.
- Аз съм Вальо. А тя… истинска приятелка, не съм ѝ баща. – засмя се.
- Казвам се Флорина... За приятелите съм Фейри. – подаде ми ръка. - Не сме Ви виждали по-рано тук, отскоро сте... Вие също сте забележителен мъж, толкова висок, стегнат, интелигентен...
Стана ми приятно, някой е забелязал и мен! А между другото, всички в парка я наричаха “Папагалката”, защото беше прекалено ярка, в цветовете на онези шарени папагали, които всички сме виждали. И изглеждаше различна и недостъпна, толкова цветна!

Следващата седмица се разминавахме или застигахме по алеите на парка, разменяхме по някоя учтивост, пожелавахме си приятен ден и толкова! Но аз се хванах, че непрекъснато мисля за следващата сутрин и за това как ще я срещна и с какво ще е облечена. Дори отидох в мола и си купих няколко цветни тениски – такива цветове никога не бях носил. Съпругата ми отбеляза, че разходките ми сутрин се отразяват добре – ето, освежил съм дори гардероба си!

Една сутрин, след като обиколих езерото, седнах на пейка пред кафето там. Ровех в телефона си, видях в сайта, че точно са пуснали разказа “Точно толкова лилаво – част 1”. И нали съм авторът, си го четях с кеф. В един момент обърнах поглед към алеята, а там тя, Фейри, облечена от глава до пети в лилаво, лавандулово, плътно, без нюанси! Скочих и я догоних. Показах ѝ заглавието в телефона.
- Не може да е такова съвпадение! Аз чета, а ти се появяваш като лилаво видение...
Продължихме заедно на връщане, говорихме непрекъснато, не помня какво, но сякаш наоколо нямаше никой, пътят на връщане ми се стори като миг.
- Утре ще бъда в жълто! Харесваш този цвят, нали Циклон?
- Да, добре… и аз ще намеря нещо подходящо.
Представете си ранна лятна утрин. Слънцето още не е изгряло. Аз – в жълта тениска, бял клин и бели маратонки. Подранил съм, стоя скришом зад храстите в началото на парка, чакам я... Идва!

От запад сякаш друго слънце изгря! Цялата в патешко жълто – от шапката с козирка, до маратонките...
- Действаш ми като слънцето! – казах.
- Оооо, така ли? И как? – попита тя.
- Ами... не мога да те гледам...
Смълча се... Тръгнахме заедно. Говорихме, говорихме, говорихме за всичко, за семействата, за работата, за почивките през лятото, за общите познати...
- Утре, дрес код зелено! – засмя се Фейри и се разделихме.
Така, след около седмица, вече бяхме атракцията в парка, защото, уж случайно, се обличахме в един и същи цвят. Разминавахме се под усмивките на разхождащите се. Дали им беше забавно или ни се подиграваха?

Този ден бяхме в светло синьо... Тръгнахме заедно, говорихме, някъде до средата на пътя. Изведнъж и двамата млъкнахме. Така, в тишина, само се поглеждахме и вървяхме... Обиколихме езерото. Фейри ме хвана за ръка и ме поведе към ресторантчето, недалеч от езерото. Там, под навеса – тапицирани столове и маси, някои непочистени от снощните клиенти.

Побутна ме да седна. Наоколо – никой. Само шума от реката. Бавно, много бавно и нежно погали лицето ми. Притвори с ръка очите ми. Останах така, без да гледам. Целуна ме – по лицето, навсякъде... Не отварях очи. Олекнах, въздух бях. Усетих голотата на тялото ѝ с лицето си. Тя бе съблякла светлосинята си тениска, гола от кръста нагоре. Гърдите ѝ притискаха носа ми, движеха се около устата ми и втвърдяваха зърната си. С ръцете си я притиснах към мен. Не виждах лицето ѝ, само ароматът на тялото ѝ изпълваше ноздрите ми.
- Фейри... Какво...
- Циклон, замълчи!
Тя седна, намествайки се срещу мен, в скута ми. С ръце повдигна главата ми и устните ѝ се впиха в моите. Така никоя жена не ме е целувала... Страстно, езикът ѝ шареше навсякъде, облизваше брадичката, после около носа, после искаше бърз танц с върха на моя език, после го засмукваше до болка. Вакуум! Въздух нямах, време – никакво, безвремие... Фейри свали и моята тениска, голотата ми май още повече я настърви. Ръцете ми – неориентирани върху голия ѝ гръб, хладен в утрото, да я стоплят, галейки я инстинктивно. От движението на тялото ѝ, там долу, под анцуга ми, аз вече бях твърд и готов. Тя го усети, тя го почувства, бръкна вътре, на голо. Ах, какъв импулс от хладната ѝ ръка, обхванала дълбоко горещото ми достойнство! Повдигнах се на стола, тя изхлузи долнището на анцуга ми и се притисна към пениса ми, вече свободен, така, с дрехите, сякаш да го стопли.

Огледах се – никой. То, в ресторантчето само вечер имаха клиенти, охрана и камери – никакви. А Фейри стана от мен (бррррр... студено) и за секунди свлече всичките си дрехи надолу, събу ги през маратонките, захвърли ги на съседния стол. Моментално се намести в предишната поза – срещу мен, седнала на голо в скута ми. Сама вкара члена ми в путката си – оххх, топличко, влажно, сладко! Хванах с ръце дупето ѝ, още по-добре се намести. Та аз почти не се движех, тя ме обяздваше като мустанг. Не ме изпускаше от поглед, хванала ме за раменете. С усмивка... Разтече се. Стопли ме, страхотно, в хладното утро. Усещах как вагината ѝ засмуква и притиска всичко отдолу. Тя почти не издаваше звук, само по учестеното ѝ дишане разбирам, че ѝ е хубаво. Раздвижих се и аз, просто я спрях и определих моя ритъм. Тя стенеше вече. Готов бях, казах ѝ, че ще свърша след миг.
- Искам те, целия вътре! – каза тя.
- Искам те… – отвърнах.
След минута спермата ми изригна, а аз – щастлив, доволен, я притисках силно, до болка към себе си, сякаш щеше да избяга. Тя се наведе и долепи гърдите си към моите, целуваше ме още, и още, и още...

Някакъв шум откъм реката, погледнах – нищо. Все едно, бях замаян, не мислех. Вятър или някой гледаше?

Фейри стана с неохота от мен, бели струйки се стекоха отвътре по бедрата ѝ. Взе бикините, захвърлени на съседния стол и се избърса, поизбърса и мен. Облякохме се набързо – тя на голо светлосиния клин.

Тръгнахме обратно, покрай езерото, към града. Вървяхме усмихнати и тихи... Поздравявахме всички, които срещнахме... За следващия ден забравихме да определим дрес код...

***

На другия ден Фейри не се появи...Следващите 3-4 дни също я нямаше. А паркът без нея не беше същият – липсваше цвят, липсваше настроение...

След около седмица, на връщане от парка, я видях. Вървеше срещу мен с Вальо, възрастния мъж. Поздравих ги, попитах как е, добре ли е, защо я няма? Някакъв отговор, потънала под шапката си, сякаш не ме познава.
- Сърдите ли се? Вальо, какво става? – попитах.
- А, не… не се сърдим, нищо... – на него му стана неудобно.
Така и следващите дни – дори не отговаряше на кимванията ми за поздрав, вървейки с възрастния мъж. Болеше ме. Много. Не знам... обидих ли я с нещо, къде сгреших, защо? Папагал ли съм или не съм... И тази болка!!!

Кой ражда болката –
красивата, капризна, горда болка?
Кой ражда болката
и защо така сме влюбени във нея?
Кой ражда болката –
ужасната, позорна, грозна болка?
Кой ражда болката
и защо така от нея се борим?
Кой ражда болката?
Неповторимата, безсмъртната, измислена и земна болка?
Не я ли раждаме
самите ние?

Fairy, не плачи...

ЦИКЛОН