Този сайт не е подходящ за лица под 18 години. Ако сте под тази възраст или не желаете да го разглеждате, моля напуснете!
Днес се прибрах в града. След две седмици командировка във Варна, тествахме програма за софтуера на клиниката, в която работя.
Звъннах ѝ, да се видим. Каза ОК, да отида у тях. Набързо се изкъпах, сложих дънките и ризата, жега е, този юли ни свари като великденски яйца.
Паркирах на две пресечки от къщата ѝ, пред тях все е пълно с коли. Отвори ми. Не ме погледна. Събух набързо маратонките, без да ги развържа, протегнах ръце да я прегърна. Не! Отблъсна ги долу. Каза ми да вляза в хола.
- Седни! – посочи ми синия диван.
Врътна се и отиде към кухнята. След минута ми донесе купичка сладолед и чаша вода. Обърна се и излезе. Изядох набързо всичко, изпих водата.
Тя се появи на вратата гола, с купичка сладолед и за себе си. Облизваше лъжицата бавно и похотливо. Станах, да я целуна.
- Не мърдай! – бутна ме леко, седнах.
Без да ме погледне, без думи, приближи до мен, повдигна ризата и събу дънките ми. Под боксерките малкият човек вече пулсираше. Тя приклекна и прокара ръка по пакета ми. Започна да го мирише и души, както звяр проучва плячката си. Пресегнах се, да я погаля по косата.
- Не мърдай! – отблъсна ръцете ми назад.
Когато се насити, внезапно смъкна боксерките ми и пенисът ми щръкна като дулото на оръдие. Тя се обърна, взе от масичката вече разтопилия се сладолед и почти го изсипа върху горещото ми достойнство. Преряза ме като с нож. Извиках. Наведе се и взе да облизва разтеклия се сладолед лакомо и неспирно.
- Не мърдай! – пак заповяда.
От хладината там долу и от стреса леко се отпуснах, какво ли да очаквам...
Обкрачи ме и го напъха в себе си. Застина така минута или повече...
- Не мърдай! Не говори!
Седях като статуя, неподвижен, безгласен. Тя го притисна с бедрата си… бавно, сигурно, властно. Подпря се с длани на раменете ми и започна да се движи напред-назад, без да ме погледне, без да ме целуне, така, с моя член вътре в нея, като секс играчка. Огъваше тялото си ритмично и въртеливо, търкаше при всяко спускане клитора си все по-бързо и по-бързо!!!
И аз бях вече готов, целият мокър от нейните сокове и сладоледа....
- Само да си посмял да свършиш! – не ме поглежда, подскочи и се изхлузи внезапно.
Обърна се с гръб и легна по корем върху масичката пред дивана. Под мен, на седалката имаше мокро петно.
- Вкарай го! – заповяда.
Станах и бавно го наместих в мократа възбудена вагина.
- Стой така, не мърдай!
Тя се подпря на масичката и започна да се нанизва сама – ту бавно и плъзгащо, ту бързо и бясно!
- Ще свърша! – казах.
- Не! Аз казвам кога! – отговори ми и спря.
Бавно се изправи, без да го вади от себе си. По стъклото на масичката се бяха отпечатали следи от мокрите ѝ гърди и корем. Прихвана с ръце задника ми, да не избяга пулсаря отвътре и ме примъкна в коридора. Застана пред шкафа за обувки, наведе се и подпряна на него извика:
- СЕГА! Давай бързо! Давай силно!
Аз се засилих така, отзад, сложих ръце на корема ѝ, за опора някаква.
- Не ме пипай! – отмести ги от себе си. - По-бързо!!! – простена.
- Свършвам! – казах, а тя се отскубна от мен и остави спермата ми да хвърчи навън.
Оплесках всичко-шкафа, огледалото, плочките на пода... Подпрях се, без сили с гръб на стената, едва дишах. Целият плувнал в пот и смазан от напрежение.
Тя донесе дрехите ми от хола и каза:
- Тръгвай!
Обух се на две на три… исках да побягна. Докато си развържа маратонките и се обуя, тя вече отиваше към банята. Пак не ме погледна. Отворих вратата да изляза.
Пристъпи към мен, смачкан, потен, мръсен, изсмукан. Хвана ме с две ръце за ушите и ме целуна.
- Изчезвай! – каза.
Слизах по стълбите. Броя механично: една, две, три... Излязох на тротоара, тръгнах към колата. В главата ми – кадри, като от филм: купичка сладолед; мокро петно на син диван; лепнещи отпечатъци от женско тяло на хола масичка; омазан шкаф и плочки... и тишина.
Щастието обича тишината...
А аз се разприказвах. Глупак!
Ммм, браво! Много хубавичко. Вълнуващо. Дожаля ми естествено :), дано човекът преживее бързо тая игричка. Наистина живеем твърде много паралелни животи. С реално време споделянето, сме в течение на мислите, ежедневието и проблемите на още много хора. Независимо, че човек се обгражда с тези, които избира сам, приятелите, в един момент няма по- добро от Тишина. И от хора, които не насочваш. Почиваш си с тях, защото знаят какво правят. И има взаимно доверие. Авторе, бравос!
Машалла за завършека особено! Владислав
Според мен главната героиня е дъщеря на някой полковник от запаса и оттам е усвоил тия привички, а героя е син на изкрейзала дърта даскалка и обича да се подчинява! 15см
Автора...Четейки коментарите към предишния разказ , разбирам , че има изисквания към минималния брой думи . Изпратила съм ви още две заглавия "ХАЙДЕ , НАХРАНИ МЕ" и "С ВКУС КЪМ ДЕТАЙЛА ". Но май са с по-малко от 500 думи. Ако прецените , че стават , моля биха могли да се обединят под едно общо заглавие , защото емоционално са две различни настроения , но стилът си е моят. Дайте съвет...Благодаря!
Ей това тука е литература...Та няма повторения , лексика брилянтна , стил-професионален.Да не е някой филолог...Браво !!!
Интересно как някакви мисли са се въртяли и сега от дистанцията на вихъра, окапват и мозайката добива образ. Преди малко ми проблясна мисъл и решавам да я споделя, въпреки...Така учи Дънов. Откриеш ли си грешка, поправѝ я, без самоупрек и вайкане. Та, Циклон, веднъж сподели за болка в това твое произведение, която досега не разбирах откъде може да идва. Но ми блясна, че имаме сходства в сюжета с моето "Третият път", което бях обещала да е за О75. Но когато го пишех, влизах в роля и усещах, разбираш ли, се спрях за едни времена, мъчих, колебах и не сложих очебийното униформено яке. Защото виждах, пипах и усещах друго. Написах друго. Неопределеното "Отхлупи връхната дреха." За да съм в хармония със себе си. Защото винаги е бил един. Само един. Това е. Извинете за късното включване. :))) изниз-изниз :))