Господ е Българин

19.06.2023 | Giv

- Баща ми, разкажи ни го пак… – докато пиех бира със синовете ми спомена оживя пред очите ми.
Емоцията, която ме владееше тогава ме накара да се усмихна. По тялото ми започна да се разлива топла вълна от възбуда.
- Версията на майка ви или моята да разкажа? – погледа ѝ можеше да пробие дупка в челото ми, но и друго правеше.
Гледах я и сам не можех да повярвам – 30 години заедно и още палеше огньове в сърцето и в слабините ми. Не беше изгубила момичешкия си чар. Стоеше си там в сините ѝ очи, които променяха цвета си в зависимост от настроението ѝ. Когато беше щастлива имаха нюанс на юнски летен ден. Най-красиви станаха когато беше тъжна. Нюанс на морски дълбини. Не исках да виждам тези дълбини върху лицето ѝ. Исках я щастлива. Обожавах тънките ѝ розови устни, когато се усмихваше гънките в ъгълчетата на очите ѝ изпъкваха. В русата ѝ коса отдавна се бяха настанили сиви нишки като паяжинки. Отказваше да я боядисва, защото някога баба ѝ и казала, че всеки бял косъм бил един щастлив спомен.
- Александър, няма две версии… има една единствена истина и това е моята гледна точка! Ти си измисляш! – познаваше ме така както никой друг.
- Мина, на твоята версия вярва само майка ти!
Ядните пламъчета, които се прокрадваха в очите ѝ караха страните на лицето ѝ да горят. Знаех как ще реагира на думите, но не можех да потисна импулса да я ядосам.
- Майка ви беше най-заухавия материал, който съм срещал. Толкова беше смотана, че не я взеха да участва и в “Смотаняци 2”.
Реакцията ѝ беше мигновена – първо ококори очи, невярваща на това което чува, а след това ги притваря, като задържа гневния си поглед върху мен за няколко секунди. Наблюдавам я с любов и очакване да нанесе удар с който да ми го върне. Думите излизат бавно от устата ѝ, а само като си помисля и колко бавно и с наслада го поема там ми става още по-топло.
- Смотана? Аз? Аз съм била смотана? – невярваща и ядосана повтаряше едно и също. - Баща ви имаше... мулет! Ще се разровя да намеря снимки да го видите този красавец. Отпред модерно, отзад дълго! – порасналите ни вече синове, станали отговорни и възпитани мъже, се търкаляха от смях по пода.
Големия беше довел и гаджето си, която от неудобство, че се подсмихва, се въртеше така, че да не я забележим.
- Мина, въпреки умрялото животно, което разнасях върху главата си във вид на прическа, ти беше голяма смотанячка и... плоска!
Излизах от добрия тон и щях за си платя за това. Наблюдавах я как поема дълбоко въздух и гърдите ѝ се движат бавно и тежко под текстилната материя на дрехата ѝ.
- Майко, не му се връзвай! Прави го нарочно, за да те дразни. Не си била смотана...
Не ми и минаваше през ум, че тя ще послуша съвета му.
- Не, баща ви е прав. Аз ако бях по-отворена нямаше да се занимавам с клапанар като него! И гърди ми пораснаха, но на теб акъл не ти е дошъл!
- В нашия случай, кукло шарена, акъл и цикъл не дойдат ли... хич не ги и чакай!
Споменаването на гърдите ѝ предизвика подскок на члена ми. Бяха среден размер. Три бременности, две от които успешни, кърмене и гравитация бяха оставили своите следи върху тях. Имаше отпускане, но не беше нещо което да я притесни или да ме отблъсне. Не бяха загубили чувствеността си към ласките ми. Знаех, че ще ме транжира, но реших да си я дразня. Още палеше от първо ритане, както преди 30 години.
- Е как няма да ти пораснат? Ти изпи 3 цистерни... боза. Мина... Мина върни се. Върни се. Говедо съм… не те заслужавам!
Толкова беше сръдлива и обидчива, че млъкваше на секундата. Без обяснения и без право на помилване.
- Прекалих. Мина извинявай! Не те заслужавам ти си моето съкровище и... чудовище. Хайде добре, разкажи ти историята…
Спомена, който озари лицето ѝ омекоти чертите ѝ. Гледам я и пак го виждам това влюбено 17 годишно девойче. Седна на коляното ми и започна да чурулика весело.
- Бях много красива и... – млъкна, когато усети силната ми длан, която незабелязано мушнах под тениската ѝ за да галя топлата кожа на гърба ѝ.
Притеснението ѝ я накара да потръпне и да се стегне, като изправи и скова рамената си. Задържах ръката си и я прекъснах:
- Още си красива. – диханието и тялото ѝ се отпуснаха, когато каза:
- Абсолютен факт, а ти продължаваш да си същия ужасен ръб!
- Факт, Мина… така е, но хайде разкажи историята.
- Бях още ученичка, ммм… 1993, когато се запознах с баща ви. Вуйчо ви е виновен, той ни запозна.
Надя, гаджето на сина ми, се намеси:
- 90-те в момента са много на мода.
Тук и двамата се споглеждаме мълчаливо, като кавалер отстъпвам тя за ги въведе в обстановката.
- Мило мое момиче, 90-те не са мода. Това е времето на едно събуждане от дълга летаргия. Чарът на това десетилетие за нас беше в неизвестното. Будно време от придобитата свобода. Кърт Кобейн беляза цяло едно поколение с “Smells Like Teen Spirit”. 90-те беше десетилетието, което не подлежи на подражание.
- Мина, с риск да спя пред входа, за теб беше розово, защото беше влюбена глупачка. Друго помня аз. Организирана престъпност... ВИС и СИК. Помниш кой ни беше съсед, когато живеехме в Стрелбище? Доларът, заплатите, Виденова зима. Нямах пари да те заведа някъде, да ти купя подарък, ти за Кърт Кобейн си говориш!
Трудни години… студент, ненаучил се да го вади на време, забременил ученичка. Още ми се стягаше стомаха, когато си спомних как баща ѝ я ошамари когато им казахме, че се женим и е бременна. Пикла, още не пораснала, семейство тръгнала да прави. Със свещ да я бях търсил нямаше да я намеря, защото отговорът ѝ ме остави без думи:
- Не съм искала да ме водиш някъде или да ми купуваш подаръци. Исках времето ти, вниманието ти, любовта ти и филийки с пастет и кисели краставички. – гледам я седи на кракът ми, същото момиче си е без промяна.
Искам да я отвлека в спалнята и…
- Но как е станал инцидента? – големият ми син продължаваше да настоява за тази история довела до неговата поява.
- Е, брат ми, не се ли досещаш? Ти си плод на една пиянска нощ и... извинявам се… – преди да довърши майка му му загря врата набързо.
- Не прекъсвай майка си и не обиждай батко си! Същия си като баща си! Аз разказвам! – гласът ѝ не търпеше възражение.
- Надя, чичо ти Сашо е голям ръб. Той не е като нормалните мъже. Ако беше аз нямаше да се занимавам с него. Когато гледа футбол обича да е сам, без разни неандерталци около него да крещят: “АААА… ПОДАЙ, ПОДАЙ, ПОДАЙ БЕ! НА МАЙКА ТИ ДА ГО... ЕЕЕ ВИДЕ ЛИ ГО ТОЯ? АААА… АЙДЕ НАЗДРАВЕ! ЗАСАДААА, ТОВА Е ЗАСАДА! СЪДИЯТА...”. Гледа в пълна тишина, анализира играта и ѝ се наслаждава. Но едно събитие ме превръща в талисман и ме принуждава да гледам футбол с него. Ноември 1993 година…
Усещам топлината на тялото ѝ, аромата на чиста възбуда… чувам гласът ѝ, като през тунел. Затварям очи за миг и имам чувството, че МАШИНАТА НА ВРЕМЕТО ме връща почти 30 години назад…

17.11.1993 г. на стадион “Парк де Пренс” мач между България и Франция. Епично дата за българския футбол, през която се ражда легендата за българския лъв, който изял френския петел. Спомена е толкова жив. Мина попълва лексикона на съученичката си. Опитва се да изписва отговорите красиво, но това само допълнително я изнервя. Не ме интересува, нека си рисува сърчица, стига да е тиха и да спокойна. Главата ѝ е наклонена към дясното ѝ рамо, като това движение оголва шията ѝ. Непослушни кичури коса се пускат пред лицето ѝ. Услужливо премятам златните снопчета зад ухото ѝ. Усмихната е, поглежда ме за секунди и продължава да пише нещо. Когато се прибере боя не ѝ мърда. Не ѝ пука, оставала при мен. Тишината е тягостна, Ерик Кантона в 32 минута е отбелязал гол – това означава, че проклетите франсета са с единия крак в САЩ 94. Толкова съм съсредоточен в екрана на телевизора Велико Търново 85, че подскачам когато я чувам.
- Спокойно, ще ги бием 2:1.
Мигам в шок – тая чисто си е луда по цялата дължина на главата!
- Сашо, виж ей тука в утайката от кафето ми има числото 2. Бием ги. Отпусни се…
В момента в който се чудя, дали да ѝ обясня колко е неадекватна, ЕМИЛ КОСТАДИНОВ изравнява в 37 минута. От възбуда, спортна и сексуална, в този момент не дишам. Курът ми подскача заедно с трибуните. Във въздуха се усеща едно нагнетяване и задвижване на вихър.
- Казах ти, бием ги. 100 процента! Трябва само да мълчим до края на мача.
Още не мога да повярвам – пет минути разлика и вече резултата е равен. Почти 30 години от този паметен ден помня всяка подробност. Пренебрежително отношение от големите, пускайки френски петел на терена в 87 минута. Зелените гащета на екипа на нашите. Финални секунди преди да изтече редовното футболно време… на забавен кадър ми е всичко. С примирен глас чувам коментаторите:
- Вече, може би последен шанс за нашите, ако успеят да изнесат топката в близост до Бернар Лама... – коментира ВАСИЛЕВ.
И докато го казва интонацията в коментара набира като болид от Формула 1.
- КОСТАДИНОВ влиза на скорост, изстрел и... ГОЛ-Л-Л!
Възбудата ми вече напряга цялото ми тяло. Усещам как между небето и земята пространството се изпълва със застрашителен тътен, който ще помете като огромна електрическа вълна българската земя. Толкова сърца бият в един ритъм, поели дъх като за първи път. Приковали погледи с изпотени ръце и надървени курове. Възбудата е обща, радост е обща, лудостта е обща и за бедни и за богати. За първи път обединени, опиянени и свободни. Второ полувреме... 44 минута и 58 секунда с мощен изстрел, след отлична асистенция на ЛЮБОСЛАВ ПЕНЕВ, ЕМИЛ КОСТАДИНОВ “Екзекутора на петлите” отбелязва втори победен гол. Не дишам… не знам жив ли съм. Чувам как НИКОЛАЙ КОЛЕВ МИЧМАНА, отдавна покойник лека му пръст, се присъединява към колегата си ПЕТЪР ВАСИЛЕН, който крещи:
- ГОЛ-Л-Л! – с култовата фраза: - ГОСПОД Е БЪЛГАРИН, ГОСПОД Е БЪЛГАРИН!!!
Усещам едно затопляне в скута. Устата ми е пресъхнала, когато чувам спокойния ѝ глас:
- Казах ли ти, че ги бием... – не успява да довърши.
Вкарвам езика си дълбоко в устата ѝ… не съм я целувал така. Крадях си малки сладки целувки или леко я закачах с език. Желанието ми сега е да я изям. Хващам лицето ѝ с длани за да не може да ми бяга и прониквам дълбоко. Въртя езика си и натискам нейния. Разигравам го в устата ѝ все едно топка в краката ми. Ръцете ми са по тялото ѝ. Искам да разкъсам дрехите и плътта ѝ. Еуфорията от случилото се напълно ме е завладяла. Не мога да контролирам желанието си. Дрехите ни падат. Несигурността ѝ я кара да покрие с ръце младите си малки гърди. 17 годишна девойка, напъпила и цъфтяща. Вече няколко пъти бяхме правили секс, кой от кой по-комичен. Свенливо пулсира от трепет и притеснение. Грубиянските ми ласки я плашат. Надървения ми кур опира в пъпа ѝ. Продължавам да държа лицето ѝ и да я целувам. Пускам езикът си опознавателно по нежния терен на тялото ѝ. Целувам рамото ѝ и продължавам нагоре по тънката ѝ шия. Малко преди да бръкна с език в ухото ѝ гризвам меката му възглавничка. Контрастните усещания, които езикът ми предизвиква в нея от облизването и засмукването през ухапването, изпращат импулси по тялото ѝ. От възбуда зърната ѝ вече се втвърдяват, цвета им се променя, заедно с цвета на устните ѝ. Опитвам се да я предразположа. Не я искам стегната и притеснена. Езикът ми предприема изненадващ финт между краката ѝ. Карайки я да ахне, но и да подскочи от изненада. Малкото топче на клитора ѝ вече е в очакване. Тялото ѝ откликва, но съзнанието ѝ още е в ступор.
- Не там! Там е... – думите ѝ увисват във въздуха.
Непознатото я плаши, желанията ѝ и реакциите на младото ѝ тяло я карат да се чувства виновна. Неадекватно сексуално възпитание от консервативни майки обрече толкова момичета на сексуална неудовлетвореност. Моето момиче нямаше да тъне в това блато. Ще се забавляваме заедно и ще надграждаме сексуалните си желания. Повдигам я, гърдите ѝ са на нивото на очите ми. Засмуквам зърната ѝ. Дъхът ми и докосванията ми я караха тихо да стене. Притиска се, докато я нося към дивана.
- Лягай! Искам те спокойна.
Опита се да протестира, но погледа ми ѝ е достатъчен за да се отпусне. Лежи по гръб и диша бавно и тежко. Целувам я като луд. Езикът ми предприема атака, като се спуска между гърдите и пронизва малкото ѝ пъпче. Пред вратата… не футболната, а тази на удоволствията ѝ съм. Нежни руси косъмчета покриват пубиса ѝ. Меки и тънки поели аромата и вкуса на възбудата ѝ. Заради мъзгата ѝ са мокри и спластени, един нюанс по-тъмни от тези на главата ѝ. Клитора ѝ срамежливо ме очаква. Той е моя най-добър приятел толкова години. Впих устни в младата ѝ путка. Беше топла и гостоприемно наливаше в устата ми соковете на наслада, които отделяше. Облизвах и я лижех като обезумял. Гърчеше се, като гъсеница под мен. Стоновете ѝ вече не бяха тихо скимтене. Почувствах как ми поднася путката си в устата ми. Откликваше. Сама движеше таза си в нетърпеливо очакване. Хванах крачетата ѝ и ги качих на раменете си. Олигавената ѝ плът ме побъркваше. Имах чувството, че кура ми ще експлодира в момента в който проникна в нея. Не мислех, исках само да я чувствам. Усетих как прокара пръсти в косата ми и ги стисна. Движенията на таза ѝ бяха скоростни усещаше, че нещо ще я връхлети. Движех езикът си по цялата дължина на путката ѝ, сменявах темпото и натиска. Движенията ми се променяха от въртене в посока на часовниковата стрелка и минавах в контра атака. Сладката агония в която я мъчех ме опияняваше. Усетих я как стисна бедрата си около главата ми, чувах я като през тунел:
- Не спирай, моля те... не спирай! Ето тук е хубаво… – и с лек финт намести гредата на футболната си врата така, че да знам къде да атакувам.
Натиснах меката плът и хватката на крачетата ѝ ме задържа в плен на първия ѝ оргазъм. Исках да ѝ хубаво в този момент, и във всеки следващ интимен момент най-важно ми е било нейното удоволствие. Пулсациите ѝ я разтърсваха, невярваща, че тялото ѝ може да предизвика такива реакции. Секундите в които се беше изгубила ми бяха достатъчни за да проникна с твърдостта на желанието си. Не спираше да ме целува. Нямах власт над страстта си. Толкова много я желаех. Прорязвах я с кура си. Контролът ми губеше в битката с възбудата. Тласъците ми проникваха надълбоко и топло в лоното ѝ. Още един и още един… и още един. Колко ли хора в този момент обхванати от еуфорията на историческия мач правеха същото? Отдръпвам се от нея изпотен, само за да мога да я изненадам като я обърна. Натиснах с ръка гърба ѝ, така че да я притисна надолу, за да изнесе високо дупето си. Стиснах здраво хълбоците ѝ и я подкарах юнашката. Набивах ѝ го. Злобно, без да има грам злоба в сърцето ми към нея. Сама се нанизваше върху члена ми. Използваше го като кол, около който започна да изписва осморки. От мъдницата ми почувствах как едно приятно затопляне щеше да предизвика изпразването ми. Трябваше да отложа още малко, чувствах я… беше почти готова още малко. Аромата от изпотените ни тела изпълваше пространството. Прониквах и усещах как натежалите ми мъди се удрят в нежната ѝ вулва. Исках да ѝ ги набия и тях с кура. Усетих как около него вътрешността на вагината ѝ се стяга. Секунда и последен тласък изтръгна от нея стон на наслада. Заедно с нея свърших в нея. Въздух нямах, беше ми изпила силите. Спермата ми превземаше вътрешността ѝ. Тежестта на тялото ми се стовари върху нейното, целувах тила ѝ, опитвах се да отстрани косата от лицето. Отдръпвах се от нея само за да мога да я наблюдавам, докато се обръщаше към мен. От високо изглеждаше беззащитна, а какъв огън предизвикваше. Нищо не сияе така, както задоволена жена. Дивността в очите ѝ, руменината на лицето ѝ, аромата на тялото ѝ, вкуса на устните ѝ. Знаех, че това е моето момиче. 30 години по-късно не е имало момент в който това да е подлежало на съмнение. Морно се отпуснаха върху нея, дишахме заедно, не вярвах на това което чух от нея:
- Костадинов отбеляза 2 гола… не си и помисляй, че ти се е разминало! Искам те пак, искам те в мен до... хеттрик! – затворих за миг очи.

Отваряйки ги отново МАШИНАТА НА ВРЕМЕТО ме беше върнала 30 години по- късно. В скута ми седи и обяснява:
- И му казвам… ей тука в утайката от кафето ми има числото 2. Бием ги. Отпусни се. Така ли беше?
Потвърдих думите ѝ.
- Оттогава си втълпи че бием, защото аз съм гледала мача. И ме кара да гледам и да мълча с него.
Топлината и близостта ѝ караха нападателя ми нетърпеливо да подскача в очакване.
- Така… майка ви се отплесна, както винаги. Ааа айде, време е да хващате на някъде… имате си домове, имате си там каквото си имате. Милан започва след малко, а с майка ви си имаме ритуал. Айде довиждане!
Изпратихме ги набързо да си вървят, достатъчно време им бяхме отделили. Зад затворената врата на жилището ни натиснах олигавения си от спомена и от възбуда кур към меките кълба на задника ѝ. Дъхът ми зад ухото ѝ и ръцете ми по тялото ѝ я накараха да се притиска към мен.
- Милан не играят тази вечер. – гласът ѝ съюзнически ме беше разконспирирала.
- Не, но ние ще играем и ти ще бъдеш моята гръцка футболна врата от САЩ 94!
Дяволитата ѝ усмивка ми действаше, като покана за нарушение в наказателното поле.
- Не се надценявай толкова! Чак пък гръцка врата, искаш да отбележиш 4:0? Стар си, НО с удоволствие ще бъда твоята Немска победа ;)

КРАЙ