За да не може никой никога повече

20.12.2025 | Анонимен

Кръвта му вече бе направила солидна вада по пода, когато посинената и подута от бой негова съпруга излезе навън и зачака баща си да дойде и да оправи положението. Това беше краят на един труден и неравностоен брак: обещаващ син на светила в химията и дъщеря на бивш партизански командир с висок пост в народната власт. И, макар че всички в брака и около него бяха комунисти, партизанското крило се отнасяше язвително към “писарушките” или “кабинетните плъхове”, както ги наричаха. Дъщерята обаче не послуша бащиния “съвет” и се ожени точно за син на “писарушки”. Но немного след това студенината между крилата се открои, а женихът започна да осъзнава своята неравностойност в брака. За капак командирската дъщеря беше не само обвеяна в слава бивша партизанка – заловена и изтезавана, но успяла да избяга от фашистите, без да издаде никого и нищо – но и доста красива жена. Заради последното у него се пораждаше ревност винаги, когато тя излизаше без него или дори когато някой я заговореше. В такива случаи той започваше да пие и всичко преливаше в нескончаеми семейни скандали. Този път обаче, през август 1951 г., в уединената планинска вила на баща ѝ, скандалът за пръв път прерасна в бой, който тя не понесе и застреля насилника си със собственото си оръжие. После се обади на баща си, който щеше да уреди всичко, а убийството и травмите ѝ щяха да бъдат приписани на горяните. И въпреки че никой от родителите ѝ, още повече при вида ѝ, нямаше да я пита защо е постъпила така, тя стоеше облегната на оградата и си повтаряше в унес: “За да не може никой никога повече…”.

***

Беше август 1944 г. Червената армия мачкаше в Румъния и наближаваше българските граници. Българската жандармерия свирепо гонеше партизаните по гори и планини, като ликвидираше ятаците и помагачите им, както и всеки, който попаднеше под съмнение. За да не излага на риск дъщеря си, партизанският командир неохотно взе решение да я вземе в отряда. Да, вече беше на 18, идеологически укрепнала, но телесно не много подготвена да се бори с несгодите на дългите преходи и глада. И въпреки това я приеха в отряда, като една от най-младите партизанки с партизанско име Вихра.

Два дни, след като я приеха, се разрази тежка битка между отряда и жандармерията, която завърши с изтегляне на отряда по-високо в планината и с голям брой убити и изчезнали без вест. Но това не бяха последните премеждия. Едва понаучила да държи пистолет и да стреля, Вихра попадна в нова тежка битка. Пътят ѝ за отстъпление беше отрязан и тя лекомислено изстреля всички налични патрони, след което обкръжена опита да се самоубие, скачайки в близката река, но беше извадена и пленена. Сбъдна се най-ужасният ѝ кошмар: да падне в плен на омразната фашистка сган.

Поведоха я към града пеша, заедно с още трима мъже от отряда, всички с вързани ръце и блъскани в гърбовете с прикладите на пушките. Когато стигнаха до двора на полицията, беше омаломощена и с радост седна на земята, както ги накараха. Стори ѝ се, че дълго време не се случва нищо, без да знае, че и четиримата заловени участват в разпознаване от пленен преди дни друг партизанин от отряда. Плененият посочи партизанските им имена и други данни за всеки от тях. После с ритници бяха поведени към подземието на една от сградите в двора, като тримата мъже бяха бити по коридора, а тя беше отделена и въведена в една странична стая. Вратата се тръшна зад нея и тя видя пред себе си на светлината на една оскъдна електрическа крушка сравнително млад мъж, облечен безупречно в полицейска униформа.

- Седнете, госпожице… Вихра. – гласът му беше твърд, но не неприятен и въпреки това казаното я попари.

Седна. Той направи същото срещу нея.

- Значи ни се оказва висока чест? Гостува ни самата дъщеря на командира на отряда!

Прималя ѝ. Не знаеше как е разкрита, но разкритието не предвещаваше нищо добро.

- Признавам, условията ни не са на ниво за такава важна визита. Но, ще се съгласите, са по-добри от вашите там горе в шумите.

- Нашите по нищо не ви отстъпват! – показа твърдост тя.

Той се засмя с лека ирония и продължи:

- Е, ако беше така, ние с вас бихме се лесно разбрали: вие оставате там горе, а ние тук долу. Но бедата, знаете ли, е, че вие твърдите, че ви е хубаво горе, но искате също да дойдете долу. Просто истината е, че мечките, вълците и чакалите не се увличат много от марксизма и комунизма.

В този момент се чуха удари, крясъци и стенания. Някой злобно налагаше някого из подземието и болката се усещаше през стените. Младата партизанка усети прилив на гняв и извика:

- Никой не иска фашистката ви измет! Скоро всичко ще свърши и ще висите по дърветата! – идеологическата ѝ закваска от малка си казваше думата, но спокойният му тон я изуми.

- Права сте! Фашизмът и нацизмът не са никак за предпочитане в последно време. Дори нещо повече: болшевизмът съвсем скоро ще царува в България.

- Никой няма да царува повече! Пролетариатът сам ще държи всичко в ръцете си и ще съди извергите, като вас! Никоя капка кръв и синина няма да остане неразплатена!

Полицейският началник я гледаше спокойно. Крехка беше, мръсна и изцапана. Дори миришеше не много приятно, но пък беше дръзка и красива. “Комунистка, но пък каква!” – помисли си той и продължи с абсолютно формален, почти чиновнически тон:

- Знаете ли, много сте права! Вече Ви казах, че тук не разполагаме с най-добрите условия за посещение, като Вашето. И, за жалост, не разполагаме и с много възпитан и изискан персонал, но това са реалностите. Това проумях и аз, макар че съм тук отскоро. И да, така е, скоро ще съдите и ще осъждате, ще отличавате и ще заличавате. Но дали всичко е толкова лесно? Аз питам точно Вас, защото сте умна и имате дар слово. Например днес. Откъде мислите, че фашистите знаят къде е отрядът ви? А откъде аз, някакъв си провинциален полицейски началник, знам, че Вие сте Вихра и сте дъщеря на командира на отряда, като няма да спомена истинското му име и Вашето също? О, не, само недейте мисли, че имаме топки за гадания…

- Вие сте изтръгнали това от клетите ни ятаци и партизани! Зверове и сволоч сте вие!

- Съжалявам, че ще Ви разочаровам, госпожице Вихра, но повечето от тях нямат нужда от стимули. Е, да, някои се страхуват, други се продават, но по-голямата част сами пожелават да говорят. И нещо повече: те дори не ви вярват, оправдавайки се с лекомислие и липса на информация. Аз знам, госпожице Вихра, че това не Ви харесва и че скоро, като мед и елей, ще потече пропагандата. Партизани ще гастролират пред учениците да им разказват, а поети ще пишат кой колко дена го били и той понеже бил от желязо не издал ни дума, ни стон. Но тези хора, които днес сами ни говорят, утре ще са с вас и край вас и с тях вие ще градите светлото бъдеще.

- Ние ще ги намерим и изобличим! Точно както и Вас!

- Но едва ли ще можете, ако те са от вашата кръв или се окажат на върха на вашата партия! Прочее разговорът ни засега приключи. Отспете си и се възстановете. – началникът мина покрай нея, затвори вратата и скоро в стаята остана само проклетият негов фашистки парфюм.

Скоро при нея влязоха две едри и грубовати жени. Насила я съблякоха и изкъпаха, оставиха ѝ храна и дрехи и застлаха пода със сено. Цяла нощ Вихра не мигна, плачеше тихо и удряше стените с малките си юмруци. На другата сутрин двама стражари я изведоха за разпит с вързани зад гърба ръце и я придружиха до стая на втория етаж в една от сградите в двора. Бутнаха я насила вътре и вратата се хлопна зад гърба ѝ. Пред нея беше скромен началнически кабинет с бюро, малка секция с документи, а зад бюрото стоеше снощният ѝ познайник – отново в безупречна униформа. Заедно с него в очите ѝ се взираше и окаченият над главата му царски портрет, което я ожесточи още повече:

- И сега какво? Ще ме биете и измъчвате ли? Нищо няма да изкопчите от мене!

Мъжът я изгледа небрежно отдолу нагоре, след което отиде до нея, също тъй небрежно извади една кърпичка и стисна силно с пръсти бузите ѝ, така че тя отвори уста от болка. Веднага кърпичката беше вкарана в устата ѝ, след което тялото ѝ чевръсто беше избутано по гръб на бюрото и мъжките ръце повдигнаха докрай полата и скъсаха гащите ѝ. Обзе я ужас и зарита неистово с крака във всички посоки, но, оказа се, желязото този път не беше партизанката, а силните му ръце. Той задържа краката ѝ разтворени хоризонтално на плота на бюрото, след което коленичи и главата му застана току пред гъсто обраслата ѝ путка.

- Извинявайте за грубостта ми, госпожице Вихра! – чу го да казва и направи свръхчовешки усилия да се извърти, да рита или да издава силни звуци, но това не ѝ донесе успех.

Подобна гавра и унижение никога не си беше представяла, че някой може да ѝ причини. Усети дъха му с всяко свое пубисно косъмче, а после и фашисткият му език се плъзна по цепката ѝ. Връхчето на езика разтвори малките ѝ срамни устни и нахлу в девственото ѝ влагалище.

- Долен изверг! Ще те убия! – крещеше през кърпичката, но не ѝ се разбираше нищо.

Започна да рецитира “Нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба: своя пурпурен гняв – величав”, но не мъртвата, а живата утроба започна да потрепва и сякаш да сътрудничи на мръсния фашистки език. Той се въртеше в нея и се галеше в стеничките ѝ, а те трептяха и пулсираха около него.

Мозъкът ѝ все още възприемаше всичко като гавра, но путката ѝ явно мислеше иначе, лишена от идеологически предразсъдъци. Опита да ѝ нареди да спре, но не се получи: явно собствената ѝ полова идеология беше много силна. Врагът движеше умело глава, причинявайки тласъци с езика си навътре. “Позор!” – отекваше в главата ѝ, но блаженство цареше между краката. Беше си представяла, че когато дойде свободата ще излезе с някой млад и красив другар, ще помечтаят за хубави неща, ще си набере хубави полски цветя и ще се разхождат хванати за ръце. Или пък, че ще загине като Роза, Вела или Мара Тасева – храбро и с песен на уста. Но не и нещо подобно! Не и че някакво фашистко копеле ще я унижава върху бюрото си. И то така безславно! И докато тези мисли разбиваха мозъка ѝ, езикът му се заигра с клитора ѝ.

- Умри, животно! Умри кръволооохх! – избълва запушената ѝ уста.

Краката ѝ омекнаха, а зърната ѝ стърчаха безобразно. Клиторът ѝ беше болезнено набъбнал, готвейки се да се предаде. Комунистката не искаше това, но момата се наслаждаваше. Усети как устните му се обвиха около еректиралия ѝ орган и го засмукаха на тласъци. Това замъгли очите ѝ и цялата се разтресе, не можейки да спре вика си.

Все още лежеше безпомощна и непростимо мокра върху изтръпналите си ръце, когато полата ѝ беше върната в нормално положение и мъжките ръце поставиха отново краката ѝ на пода. Кърпичката напусна устата ѝ и избърса неговата. Гледаха се безмълвни, запъхтени и с пламнали лица. После той извика стражарите и я отведоха отново в стаята ѝ. Цяла нощ срамът я разяждаше и не ѝ даде мира. Чувстваше се предадена от собственото си тяло, от всичко там отдолу, от което искаше да се лиши, ако беше възможно.

От следващия ден “разпитите” в стаята на началника зачестиха. Първо по два пъти, а после, след като той откри, че е много сексуална, и по три пъти на ден. Партизанката се мяташе неистово по пътя в ръцете на стражарите, а момата нетърпеливо чакаше да я “разпитат”.

На десетия “разпит” началникът направи промяна в метода на следствените действия: докарвайки я почти до екстаз на бюрото си, внезапно се изправи и започна да потърква твърдия си, неизвестно кога изваден, хуй в силните ѝ косми и цепката ѝ. Тя го изгледа ужасена и отново се заизвива и закрещя в кърпичката. Нямаше да даде на фашист да издевателства над нея и да отнеме девствеността ѝ. Той обаче видимо не се трогна и, стискайки я за глезените и гледайки я в очите, не спираше да си го прокарва между краката ѝ чак до клитора. Комунистката усещаше цялата му твърдост, даже изпъкналите му вени и затрепери. Спомни си стиховете “Треперете вий, тирани, трепери, престъпна власт!”, но всъщност престъпната власт се наслаждаваше, а треперещата беше самата тя. Младото ѝ нежно тяло предаваше цялата революционна борба и идеали. Опита последно съпротивление, но омекналите ѝ крака не я последваха. Твърдият фашистки инструмент неумолимо се триеше и триеше по цялата си дължина по чувствителната ѝ вулва, докато партизанката отново се разтресе в поредица от оргазмени конвулсии.

От този път нататък при всеки “разпит” влизаше в употреба кожената полицейска палка, без значение дали в началото, в средата или в края му. Вихра все още мразеше тялото си, заради предателството му, но приемаше всичко стоически и даже нощно време, прималяла от умора, започна да спи. Нямаше кому да каже какво се случва с нея, а и би било много унизително за нея да признае. През една от нощите сънуваше как прави всичко това с полицейския началник и дори ѝ харесва. Събуди се полудяла от възбуда и започна да се мрази заради това. До сутринта не посмя да заспи, а само нервно обикаляше стаята, без да се докосне. Какво беше направил от нея този подъл фашист? Опитваше се да се събере, да си припомни битките, ударите и стенанията, които беше чула тук в управлението, но в стаята на началника никога не успяваше да надскочи женската си природа.

Накрая на втората седмица, в един от първите дни на септември, тя отново се намираше на “разпит” при началника. Тази вечер беше много чувствителна отдолу и сръчният му език безпроблемно и бързо я докара до оргазъм. Лежеше отпусната, разтворена и мокра върху бюрото в сумрачния кабинет, дишайки тежко в кърпичката. Усети как твърдият му хуй се потърка в цепката ѝ, предполагайки, че му се играе още с нея. Но този път щеше да е различно!
Главичката на кожената му палка се провря между месестите ѝ малки срамни устни и проникна в началото на влагалището ѝ. Вихра се ужаси, но нямаше сили да противодейства. Ръцете му я хванаха за омекналите крака и ги вдигнаха на рамената му. После заслизаха надолу и обгърнаха горната част на бедрата ѝ. “Нима ще...?” – мина през главата ѝ. И веднага след това ѝ беше демонстриран отговорът – да, ще! Движеше се леко и внимателно и тя не усещаше болка. Беше сигурна, че ще я заболи, но нищо подобно не се случваше. Подири настойчиво и най-малкия знак за болка и сякаш го откри – просто за секунда – а после хуят му навлезе свободно в нея и я изпълни. Беше ѝ странно, но хубаво. Задвижил се полека в утробата, той я изстреля във вселената на възбудата.

Тя потърси комунистката в себе си, но нея я нямаше! Беше замлъкнала с патоса и революционния си кипеж и само нежеланието на Вихра да издаде със стенания, че ѝ е хубаво, показваше, че още има съпротивителни сили. Чукаха я мълчалива във все по-мрачния кабинет. Но този фашист, този нахален мъж, все пак знаеше какво прави с нея. И го правеше възхитително! И въпреки че беше получил всичко насила, беше чаровен! Проникваше в нея и се опияняваше от младата ѝ, стегната и красива путка, с големите ѝ месести, малки срамни устнички. Създаваше в нея жената, знаейки, че бъдещето е нейно и няма мъж, който да ѝ устои. Очевидно неподходяща за партизанка, но каква жена само!

- Оххх, Вихра… – изпусна глас той и забърза тласъците в нея, масажирайки с пръст клитора ѝ.

Това я пречупи окончателно и тя даде израз на усещанията си. Застена и се подчини на удоволствията. Началническата стая, видяла толкова неравноправия, за пръв път се превърна в място на двама равни. В място, където не се срещаха идеологии, а тела – сливащи се, горящи и избухващи. Първа избухна тя и със сподавен от кърпичката вик се загърчи и отпусна безсилна на бюрото. Последва я той, с мъка напускайки красивата ѝ путка и изливайки с огромно нежелание обилни залпове ергенска сперма по пода. После се наведе и я целуна по вулвата за пръв и последен път. Това беше последният ѝ разпит и тя – непитана и неизслушана – наистина не издаде никого и нищо.

Много рано на другата сутрин стражарите изведоха Вихра от стаята ѝ. Завързаха ръцете ѝ отпред и я качиха на предната седалка на автомобила на полицейския началник. Партизанката го видя да идва, а зад него един от стражарите каза:

- Моля, гусин Началник, да откарате днес и пощата в областния център.

Тя веднага разбра и се разтревожи. Едва изчака да излязат от града и го попита:

- Защо в областния град? Какво ще се случи с мен?

Той не я погледна и мълчаливо продължи да шофира. Пътят минаваше през пресечена и гориста местност и никой не се мяркаше по него в този ранен час. Внезапно колата отклони встрани и двигателят спря. Вихра погледна уплашено началника:

- А сега какво?

- Слизай!

Беше чувала за много безследно изчезнали комунисти и ятаци, включително и докато са били превозвани от едно място на друго и ѝ прималя:

- Това ли ти наредиха?

- Слизай веднага! – изкрещя той, без дори да обърне поглед към нея.

Тя слезе и се вцепени. Спасение не се виждаше отникъде, отвред само гора. Обърна се и го погледна. Началникът я приближи, вдигна ръка и започна да я бие. Биеше я силно и неумолимо. Удряше красивото ѝ лице, устата ѝ, насини очите ѝ, разкървави и поду устните и веждите ѝ. Просна я на земята и започна и там да я налага и рита – по ръцете и по краката – без да се спира от молитвите и болезненото ѝ крещене. Стори ѝ се, че я бие цяла вечност, а по тревата наоколо имаше пръски кръв. След това спря, хвана я за подмишниците, сякаш беше парцалена кукла и я изправи на крака. Погледът му беше забит в земята и само гласът му изкомандва:

- Върви! Там в гората са вашите, а малко встрани има село.

Тя стоеше зашеметена и неразбираща какво ѝ говори.

- Върви!!! – изкрещя ѝ нечовешки той, треперещ целият.

Все още неможеща да проумее ставащото, Вихра го погледна с мъка с подутите си очи и леко вдигна завързаните си ръце, сочейки към лицето.

- Защо? – едвам се отрони от устата ѝ.

- За да не може никой никога повече да те бие! Сбогом! – прокънтя, като присъда, гласът му.

ɱ