Остави на мен

24.05.2025 | Анонимен

Остави на мен
(една почти неизмислена история от едно друго време)

- Ще хвърлим ли въдиците или ще разпъваме смотаните палатки? – извика най-нетърпеливият рибар между нас, от самия бряг на язовира.
Денят прегаряше и във въздуха се носеше аромата на сухи треви и стърнища, примесен със свежестта на водата. Току-що пристигнахме и само защото все още беше лято, можеше да разчитаме на още два-три светли часа до падането на нощта. Нашият нетърпелив приятел не мислеше да си губи времето с организацията на бивака, а предпочиташе да се отдаде на любимия риболов. Ако питаш него – можеше да спим в колите. Е, ако някой иска по-удобно легло, да си разпъва разни там палатки и биваци. Демек, де да можеше някак си жените да се заемат с лагера.

Тази химера, за жалост, се спука като сапунен мехур още преди да е полетял, защото никой не може да си представи как би изглеждала палатка, разпъната от жена. Да ме прощават дамите! Да не вземе сега някой да се сърди!

В процеса на изграждането на временното селище от рибарски тип, не успяхме да пропуснем нито един хронологичен етап от подобаващата суетня. Не минахме без споровете при избора на строителния терен, нито без технологичните перипетии при същинското оформяне на отделните жилищни помещения тип “палатка”, нито без монотонната гюрултия, която чат-пат бе прорязана от внезапните подвиквания от сорта на: “Мария, къде си сложила брадвата?” и съответен отговор: “Ама, че си некадърен! За всичко мен ме питаш!”. Най-накрая, след като цялата суматоха по комунално-битовото осигуряване поутихна, се оказа, че след забиването на последното колче пътят на една от колите е напълно отрязан към останалата част от националната пътна мрежа. Започнаха спорове дали да се съборят част от палатките, за да се измъкне автомобилът-заложник или последният да си остане в плен до края на излета. В крайна сметка надделя вторият вариант и ние пристъпихме към по-приятната част от почивката ни на язовира.

Бяхме три млади приятелски семейства, решили да прекарат отпуските си заедно сред природата, в края на едно красиво лято, там някъде през първите години на “демокрацията”.

Настъпваше нощта под скрибуцането на щурците и кресчендото от жабешкия хор. Огънят пращеше ведро във вечерният хлад, разпръсвайки безброй искри към звездите. Режеха се салати, нижеха се шишове, разливаше се по някоя и друга огнена напитка. Сякаш други бяха времената, мама му стара, нямаше уискита и глезотии, а парите все още не бяха увенчали върха на ценностната ни система. Светлината от огъня и глъчката около него привлече други рибарливи палаткаджии, които надонесаха какви ли не домашни пикантерии и напитки и веселбата се заформи. Отнякъде звънна китара, а-бе всички салтанати, както си му беше редът в подобни случай.

На другия ден, аз и жена ми се събудихме нейде към обяд и то благодарение на захлупващата ни жега. Измихме се набързо и тръгнахме да се социализираме към останалите сълагерници. До брега под палатките съзрях една гумена лодка да се поклаща самотно. Хрумна ми, че в тази жега, особено след снощния алкохол, причинител на настоящия главобол, най-добре щях да се чувствам сред хладните води на язовира. Спомних си смътно, че нашият приятел – заклетият рибар, нощес се уговаряше с някой от гостите за някаква лодка, та да можел да си разпъне шаранските тояги. Намерих го и него, естествено на брега при въдиците. От традиционните рибарски въпроси и отговори разбрах, че засега беше привършил с лодката и за момента не му трябваше. Обаче, ако му удари някой шаран, а той щеше всеки момент вече да удари, ще му потрябва незабавно лодката и за целта – да съм се навъртал някъде в обозрима близост.

Казах на моята съпруга за плавателните ми намерения, а тя ми нареди:
- Скъпи, изчакай ме, моля те! И аз искам да дойда с теб...

Отдалечавахме се от брега. Аз седях с гръб към носа и се опитвах да греба, без да оплитам веслата. Жена ми беше с новия си бански костюм. Какъв бански, само! От две части – доста изрязан и почти прозрачен след намокряне, което в комбинацията със слабичкото ѝ телосложение, предизвикваше въздишки в мъжкото съсловие.
- С този бански ще подлудиш момчетата, Скъпа! Ако беше останала при тях, щеше да ги принудиш да опъват палатки, ама от онези другите! – подхвърлих злорадо аз.
- Какво ми е на банския? По-добре е от без бански, като жените на твоите приятели. Мислиш си, че не се досетих накъде си се запътил с тази лодка! – не се предаде тя.
Пак нещо не бях разбрал и се опулих учудено срещу нея.
- Не се прави, че не знаеш! Те сега се печат голи на плажа в заливчето и ти се беше наострил да ги зяпаш от езерото! Нали ви видях снощи как се кикотехте с мадамата на този, дето само риби са му в главата. – тя ревнуваше отчаяно.
- И ти реши да си сложиш този предизвикателен бански, за да ми го върнеш! – продължих да я дразня аз.
- Не ставай глупав! Не ти ли харесва? Мислех, че ще ти хареса, затова го купих! – бях я засегнал.
Бях прекалил с дебелашките си шеги и ми стана тъпо. Погалих я по бузката.
- Извинявай! Поувлякох се! Много си хубава! Изглеждаш неустоимо в него и аз те ревнувам, май. – признах си аз.
- Сега нали сме само двамата. Защо ще ме ревнуваш? Искаш ли да го сваля? – попита и не дочака отговора ми.
С едно движение вдигна горнището и изсипа разкошните си гърди. Не бяха големи, но формата им беше съвършена, подсилена от ефекта на едрите твърди зърна, стърчащи предизвикателно напред и леко нагоре. Провокативното въздействието на красивите гърди на жена ми, облени от лъчите на жаркото слънце и поклащащи се в синхрон с полюшването на гумената лодка, разпали в мен еротични желания. Сякаш стана още по-горещо! Ромоленето на вълничките около борда развихриха въображението ми. Сладострастните талази на настъпващата ерекция гъделичкащо се разнесоха по члена ми, подсилени от приятното усещане за съпротива от разтягащата се материя на плувките ми.
- Я виж какво правиш с мен... и с него! – попитах и демонстративно дръпнах връзките на банския ми, освобождавайки нарастващия немирник.
- О-о-о! Как си се надървил! Толкова ли те възбуждам? Мислиш ли, че бих въздействала и на другите по подобен начин? Май случаят не търпи отлагане! – погледна ме дяволито тя и се огледа за любопитни погледи.
Лодката беше двуместна и ние седяхме на дъното, един срещу друг. Бордовете не бяха високи и прикритието беше недостатъчно. Трябваше да се импровизира. Жена ми смъкна таза си към мен и прехвърли краката си върху моите.
- Искам да се погаля с него! Дано никой не ни гледа от брега. Ще трябва да внимаваме, за да не привлечем любопитството им. – прошепна тя.
Разстоянието доскъсих и аз, като се изсулих максимално към нея. Тя обхвана члена ми нежно с ръка и започна да го гали, стремейки се да го насочи към себе си. Той се втвърди съвсем и непоколебимо се насочи в противоположна посока – нагоре. Беше невъзможно, геометрически погледнато...
- Няма да стане в тази поза! – изпъшках аз. - Ще трябва да дойдеш върху мен, но тогава приятелите от брега ще се досетят какви ги вършим и ще включат в действие биноклите, с които са се оборудвали.
- Остави на мен! – погледна ме тя с тези невероятни пъстри очи, които в този миг отразяваха слънчевите лъчи и зеленикавите отблясъците от водата шир.
Имаше ли представа колко я обичах!

Отпуснах се и се облегнах на надуваемия нос на лодката. Ръката ѝ продължи нежно да ме гали. Нагоре, надолу, нагоре... Докоснеше ли оголената плът на чувствителния му връх ме побиваха тръпки – сякаш светкавици преминаваха по гърба ми. Разтопявах се в ръцете и я желаех неистово!
- Трябва да спрем! Ще оплескаме лодката. Няма къде да се изпразня! – казах с пресъхнала уста.
- Остави на мен! – изумрудените очи ме хипнотизираха.
Със свободната си ръка тя отмести встрани тънката материя на долнището и откри изцяло почистената си прасковка, която се беше разпукнала в еротично очакване. Струйка сладостен нектар проблясваше в розовия процеп...

Беше си я обръснала за първи път, ако не броим задължителните манипулации при раждането. Сега беше по-различно, защото идеята явно беше друга! Бях приятно изненадан от провокативната инициатива! Ето какво я беше накарало да се забави толкова в банята, преди да тръгнем. Смело решение за онези времена. Даже в еротичните списания, все още рядко се виждаха мадами с интимни прически.
- Виж ме! Харесвам ли ти така? Исках да те изненадам! Искаш ли вече така да бъда? – запита жена ми и леко си я разтвори с пръсти.
- Невероятна си! Искам! Искам да я целуна! По дяволите...

Започна нежно да я разтрива, разнасяйки соковете си върху клитора. В едната ръка държеше моята твърда решимост, а в другата – своята нежна отдаденост. Каква магия! Цялата вселена сякаш се беше вместила в една рибарска лодка, едва забележимо поклащана от ленивите талази, в края на едно горещо лято...

Вкара пръстче дълбоко в себе си и миглите ѝ се преплетоха. Раздвижи го плавно и леко простена. Още сокове се стекоха към дупето ѝ. Проникваше методично и дълбоко навътре, после обратно се изплъзваше до набъбналия клитор и пак максимално навътре, отново бавно навън, като леко си я разтваряше, разливайки обилния нектар. Премреженият поглед ме влудяваше! Прехапа устни и инстинктивно понечи да свие колене при настъпващия оргазъм.

Същите тези палави пръстчета, целите окъпани в сладкия нектар от собствената си наслада, се пренесоха върху моя твърд немирник и с игриви движения навлажниха главичката му. Чувствителността ми се увеличи многократно. Тя го обхвана по-здраво с другата си ръка и ускори обхода, като прибави и леко въртеливото движение от китката. Бесовете в мен пощръкляха! Нови урагани от страст забушуваха в слабините ми! Губех контрола.

Усетила необратимостта на надигащата се стихия, тя неочаквано се наведе и го пое орално, без да се съобразява с крайбрежните погледи. Езикът ѝ се стрелна диво и се заусуква бясно около опънатите му до скъсване юзди.

Експлодирах в нея и запулсирах в нескончаемите спазми на изпразването. Тя изпиваше всяка впръсната от мен капчица, концентрирала в себе си буря от похот и страст.

Изумрудените очи потърсиха съзаклятие в моите.

И там, някъде дълбоко в моята същност, изтъкана от емоции и мечти, там някъде – където заглъхващият тътен на страстта освобождаваше една безкрайност, плахо пристъпи една жена, за да остане и изпълни завинаги моето сърце, със своите изумрудени очи. Очи, които сякаш казваха: “Остави на мен...”.

Спиро Киров