Бащински проблеми

15.10.2022 | Анонимен

Артур за пореден път хвърли поглед върху часовника си и разсеяно огледа шарената обстановка. Късен и топъл есенен следобед. Под обувките му се ширеше златист килим, носещ аромата на гниещи листа. Над него се извисяваха пъстроцветни корони, основно преобладаващи в топлите тонове, въпреки че все още се намираха зеленикави шарки. Топъл полъх отнасяше падащите листенца в последният им танц. Припомни си съдбовният момент, в който отношенията им коренно измениха посоката си. Влажните очи, топла и нежна на допир кожа, треперещото ѝ тяло, безпомощно отпуснатата глава върху гърдите му. Несъзнателно крайчетата на устните му се извиха в едва забележима усмивка. “Възможно ли е?” – премигна невярващ, свъсил вежди. Зелените му очи се фокусираха върху чифт дълги крака, смело крачещи в негова посока, които продължаваха в стегнати бедра, тънка талия и лебедова шия, а над нея бледо лице с остри скули и брадичка, големи, лешникови очи и сочни, плътни устни.
- Ирина? Какво се е случило с теб? – попита недоумяващо, когато красивото тяло бе на сантиметри, гордо изправено до неговото.
Ирина впи очи в неговите и с дълбок и чувствен глас отвърна:
- А с теб? – гласът ѝ прозвуча равномерно, плътно и съблазнително.
Артур разгледа чертите на лицето ѝ отблизо. Бяха изминали цели 9 години от последната им среща. Нямаше и следа от малкото момиченце, а Ирина се бе превърнала в красива жена. Изпита странно чувство за гордост, ако не беше той, тя никога нямаше да изглежда по този начин, нито пък щеше да крачи така смело. Ако не беше той, може би в момента щеше да проституира или дори по-лошо. Побиха го тръпки от подобна мисъл.
- Толкова си… различна. – дланта му зачака широко отворена, допира на нейната тъй позната кожа.
Гласът му прозвуча, като шепот, а очите му бяха все така широко отворени, попивайки всеки детайл от красотата ѝ.
- Ти си си същият. – сухо отвърна тя, поемайки топлата длан, а той джентълменски я насочи към устните си, без да откъсва очи от нея.
Артур прехвърляше 45, но по нищо не му личаха. Висок, поддържан мъж, облечен в бяла риза, която подчертаваше стегнатото му тяло, и бежов панталон. Очите му, с цвят на борова гора, тъмни и зелени, притежаваха таланта да накарат всеки да се чувства неловко в обсега им. По перфектно изваяната му челюст се разпростираше тъмна поляна от набола брада, а гъстата му коса бе пригладена назад, закачливо поемайки път наляво. С постоянно застиналото каменно изражение на лицето си излъчваше власт и гордост. И той наистина бе властен и горделив.
- Артур, защо си тук? – попита, докато крачеха към бяло Ауди.
- Връщам се за постоянно. – топло отвърна той, докато отваряше кавалерски вратата, поканвайки я с жест да се настани в колата, както и направи.
- Защо? – не спря да любопитства, наблюдавайки как той се настанява зад волана.
- Защото задаваш много въпроси… И-р-и-н-а. – изговори името ѝ бавно, натъртвайки на всяка буква, сякаш го вкусваше, замислен дали му харесва дотолкова, че да го преглътне.
Остатъка от пътуването премина в мълчание. Ирина разсеяно наблюдаваше сменящата се обстановка през прозореца, а Артур от време на време ѝ подхвърляше къси погледи с крайчето на окото си. И двамата бяха потънали в размисли за предполагаеми отговори на все още незададени въпроси. Не трепна, когато колата паркира пред луксозната му вила, нито когато премина прага ѝ… все пак беше израснала тук, пред очите му, а това имение бе най-близкото определение за дом, което можеше да назове.
- Ирина, как върви живота ти? – попита той, докато наливаше ароматно кафе в красива керамична чаша.
Ирина се настани на махагоновия стол и пое чашата в длани.
- Дипломирах се, Дентална медицина, но не беше нужно да ми плащаш обучението! – изрече го в опит да го накара да се чувства виновен, но много добре знаеше, че без негова помощ тя никога нямаше да сбъдне мечтата си.
Тайно му благодареше, че въпреки физическата му липса, той не бе спрял и за миг да вярва в нея.
- Беше… ти си моето момиче. – студено отвърна.
Погледите им се засякоха за една дълга секунда, а изражението ѝ бе все така каменно.
- Твоя съм отпреди да ме изоставиш, или от днес? – саркастично повдигна вежда младата докторка.
- Откакто за първи изпъшка името ми, си само моя! – изрече с понижен глас, акцентирайки върху думата “само”, докато се настаняваше срещу нея.
Сплете пръсти пред устата си, наблюдавайки издайническите на срам реакции, наподобяващ дебнещ хищник. Бузите на Ирина поруменяха, но горделивостта не ѝ позволи да отмести лешниковите си очи от неговите. При тази гледка на противопоставяне и демонстриране на сила и гордост, той не успя да възпре широката си усмивка от задоволство.
- Какво искаш от мен, Артур? – отпи от топлата напитка, разглеждайки отражението на изминалите години върху красивото му лице.
Почти не откри такива освен няколко нежни бръчици и прошарени косъмчета по брадата му.
- Искам да останеш тук. – просто отвърна той, облягайки се в махагоновата облегалка.
- Какво? – премига изненадано, без малко да се задави с глътката кафе.
- Поне за тази вечер… имам нужда от теб! – избута стола си назад, изправи се и мина зад нея, а тя все още недоумяваше дочутото.
- Искаш да се възползваш от мен и отново да ме захвърлиш? – стисна дръжката на чашата, загледана в напитката.
- Ирина, възрастен съм вече. – гласът му прозвуча някак уморено и дрезгаво, пръстите му се изгубиха в дългите тъмно кестеняви коси. - Искам да те гледам как цъфтиш и да ти давам всичко, от което имаш нужда. – прокара върховете на кокалчетата си по нежната ѝ челюст.
Тя се опита да игнорира неговите ласки, но дишането ѝ издайнически се учести. Артур лукаво се усмихна, наблюдавайки реакциите, които предизвиква.
- А може би вече нямам нужда от теб? – опита се да го подразни, усещайки как безнадеждно се предава в опитните му ръце.
Пръстите бяха заменени от топлата му длан, чувствено изучаваща извивките на вратлето ѝ. Гласът му се понижи до шепот.
- Ако нямаше нужда, нямаше да си тук! Аз нямаше да съм тук!
Тялото на Ирина предателски реагираше на тъй жадуваното докосване и едва доловима въздишка се отрони измежду плътните ѝ устни, когато дланта му нежно обхвана гърлото ѝ. Но и въздишката не успя да му убегне. Тя го желаеше толкова, колкото и той нея. Пред очите му изплува споменът за малката Ирина, 10 годишна, невинна и любопитна. Артур бе близък приятел на баща ѝ, с когото отдавна не поддържаше връзка, както и тя. Роман често оставяше, още от невръстно, момичето в негови грижи, докато се напиваше до безпомощност или чукаше някоя проститутка и нямаше значение факта, че Артур не се гордееше особено с подобните на приятеля му навици, той с радост влизаше в ролята на детегледачка и от все сърце се радваше, когато Ирина се появяваше на прага с книжка в ръка. Обичаше да чете. Често му четеше, въпреки че детската литература не бе любимата му литература. Знаеше, че вниманието му я прави щастлива, а това правеше него щастлив. Може да се каже, че тя израсна пред очите му. До момента, в който не опита да върне приятелят си в правия път. Въпреки, че Артур обичаше Ирина като своя дъщеря, не можеше да играе завинаги ролята на неин баща. Артур бе програмист. Парите му се топяха с всяка изминала минута, която прекарваше до Ирина. Работеше за няколко компании, което правеше работното му време неограничено… и все пак отделяше от ценното си внимание за нея.
- Ирина, спомняш ли си как започна всичко? – Ирина вдигна поглед към него с лукава усмивка.
- Ти ми се скара, след като разбра, че съм се натискала с двама съученика в мъжката тоалетна и аз ти казах, че не нямаш право да ми контролираш живота! – той също се усмихна в отговор, прокарвайки палец по челюстта ѝ.
- А след това? – галеше брадичката ѝ, а очите му се оглеждаха в нейните.
- След това ме хвана за китката и ми каза “Щом искаш да си уличница и да се натискаш по тоалетните, бъди!” – тя затвори клепачи, кикотейки се, припомняйки си всеки детайл от разяреният Артур, съскащият през зъби глас и почервеняло лице.
Тогава за първи път в живота си го видя побеснял.
- Много ме ядоса! – прошепна, докато преминаваше с опакото на ръката си по скулите ѝ.
Ядосан беше слабо казано. Не бе влязъл в ролята на доведен баща, за да слуша такива неща за момичето му. Не бе вложил толкова време и усилия, за да ѝ даде всичко, което безотговорният ѝ баща не можеше. Малката Ирина му се развика в лицето, което го вбеси. Още си спомняше широко отворените в шок очи, когато несъзнателно дланта му се сключи около дясната ѝ китка, когато изгуби контрол над тялото си, дали под действието на адреналина, или алкохола, Артур издърпа момичето, полагайки я върху скута си по корем. Надигна поличката ѝ, първата плесница бе остра и болезнена, откъсвайки остър писък измежду устните ѝ, втората бе по-силна, третата още по. Нежната кожа придоби ален вид, а той бе изгубил всякакъв контрол. Сълзите ѝ капеха по дивана, едвам успя да изрече:
- С-с-съжал-ля-вам… – със заседналата буца в гърлото ѝ.
- Знам, че не съжаляваш Ирина! Ако не си го искала нямаше да отидеш там! – сам подклаждаше гневът си.
Обърна безпомощното тяло по гръб и се загледа в размазаният грим и сълзите. Пръстите му, несъзнателно, се сключиха около вратлето ѝ, но не затегна хватката. Взираха се един в друг. Блузката ѝ бе надигната и примамливо надничаха малки, перфектно закръглени гърди, коремът ѝ бе плосък, устните плътни и сочни. Не бе осъзнал кога е придобила тази женственост. Тя престана да хлипа. Неловка тишина и два чифта влажни и объркани очи се изучаваха в търсене на бегла представа какво се случва.
- Артур? – въпросително прошепна Ирина.
Той мълчеше. Наблюдаваше красивото създание в скута си. Разкъсваше се между чувството за вина и животинският си инстинкт. Инстинкта надделя. Бавно и нежно погали с длан страните на вратлето ѝ, а тя притвори очи. Искаше да спре, но не можеше. Загледа се в учестено издигащите и спускащи се гърди. Дланта му се спусна към ключиците, все така бавно и нежно. Сърцето му забърза ритъма си, а тя кротко и послушно се отдаваше на ласките. Пръстите му намериха път под памучната преграда, внимателно обходиха и изследваха всяка извивка, докато не успяха да намерят красивите, капковидни гърди. Треперещите върхове на пръстите му обрисуваха кръгове около едното зърно, наблюдавайки как то се втвърдява през памучната материя. Придобило размерите на бобче, той нежно го ощипа, предизвиквайки изпъшкване, което бе равностойно на електрическа вълна през цялото му тяло. Затворил очи, продължи да обработва зърната ѝ, заслушан в дишането и тихите стенания.
- Седни в мен. – дрезгавият му глас наруши тишината.
Ирина покорно се подчини и се настани в скута му.
- Разтвори крачета. – прошепна в ухото ѝ, докато плъзгаше пръсти нагоре надолу по ребрата ѝ.
Тя разтвори дългите си крачета, а той я притисна в гърдите си. Бавно спусна ръка по коремчето, по крачето, обходи цялата му дължина, наслаждавайки се на красивото ѝ тяло, върна дланта си във вътрешната част на бедрото ѝ. Тя трепереше. Той също. Докосваше я така, сякаш бе направена от порцелан.
- Харесва ли ти, Ирина? – дрезгав шепот, вместо глас, погали ухото ѝ.
Тя кимна в отговор. Бе забравила как се изговарят думи.
- Да продължа ли? – попита, въпреки че въпросът му бе ненужен.
Пръстите му преминаха по ръба на белите ѝ гащички, погалиха венереното хълмче и напипаха влажната ѝ гореща цепка, а тя изви тяло от наслада. Започна да описва нежни кръгове, леко добавяйки натиск към чувствената ѝ точка. Тя мъркаше от удоволствие. Нахалните му пръсти намериха отвор към влажността ѝ, и отново заобкръжаваха чувственото местенце, от което се струеше поредната порция гореща влага.
- Защо се въздържаш Ирина… пъшкай ми! – дрезгавият му шепот се сля с накъсаното ѝ дишане, а пръстът му бавно и внимателно потъна във влажния отвор.
Тя простена, влажността се бе пропила през белите гащички, образувайки голямо мокро петно. Той нежно забърза движенията си, предизвиквайки нова вълна от конвулсии в невинното ѝ тяло. Жадните му устни зацелуваха челюстта, постепенно спускайки се към лебедовата шия, когато усети как тя сама се опитва да притисне по-дълбоко пръста му в себе си. Шокира се от перверзията ѝ. Палава усмивка се разля по лицето му.
- Искам да свършиш, скъпа моя! – захапа мекото на ухото ѝ, вкарвайки и изкарвайки малко по-грубо пръста си в нея, а тя се тресеше от удоволствие на ръба на екстаза.
По цялата му длан се стичаха соковете ѝ. Той я изкара от бикините ѝ, и я подаде към притворените, плътни и сочни устни, при което тя жадно пое пръста му в устата си и за пръв път опита собственият си вкус… от чужда ръка.
- Ох, Ирина… ти малка палавнице! – отрони в дълбока въздишка.
Ирина се възползва от момента и изхлузи гащичките през крачето си, разтвори ги още по-широко, все така трепереща го погледна с умоляващи и влажни очи.
- Искаш го отново вътре? – попита с дяволитата си усмивка.
Тя кимна с пламнали бузи. Той отново спусна пръсти към сладостното ѝ местенце, дразнещо обрисува кръгови движения около отвора ѝ, а тя нетърпелива хвана дланта му и сама си вкара пръстчето. Артур, онемял, наблюдаваше спиращата дъх гледка, докато тя, поставила ръка върху неговата, се опитваше да го вкара колкото се може по-дълбоко в себе си. Той пое нещата в свой контрол. Обхвана я здраво през гърдите, със свободната си ръка, притискайки плътно гръбчето ѝ към гърдите си и раздвижи пръста си в нея. Тя стенеше от удоволствие. Продължи да я обработва по този начин, докато внимателно не плъзна втори пръст в тясната ѝ, важна вътрешност. Силен стон се откъсна от гърдите ѝ. Пръстите му я изпълваха. Харесваше ѝ чувството за пълнота в собственото ѝ тяло. Раздвижиха се синхронно в дълбините ѝ, а тя се пристискаше все по-плътно към тях. Пусна гърдите ѝ и добави натиск, с новоосвободеният си пръст, върху клиторчето в кръгови, ритмични движения, докато другите два пръста неуморно обработваха подгизналото ѝ котенце. Не след дълго усети как стените ѝ се стягат, забърза движенията си върху клиторчето ѝ, а крачетата ѝ се разтрепериха. Беше на сантиметри от върховното удоволствие.
- Артур… – изви гръбнак от удоволствие, когато мощният оргазъм я връхлетя.
Премижа очи, тялото ѝ се разтресе в силни, неконтролируеми конвулсии. Екстаза я заля като вълна, стенанията ѝ се превърнаха в животински викове от еуфория. Пред очите ѝ се разпръснаха милиони звезди, а през тялото ѝ преминаваха хиляди електрически вълни. Соковете ѝ потекоха от вагината към дупето, образувайки влажна локвичка върху панталона му. Той не откъсна и за миг очи от тази картинка. Капчици пот бяха избили по челото ѝ. С часове можеше да слуша това гласче, защото то вече не звучеше като на дете. Звучеше като на жена, изпитваща неописуемото удоволствие от първата сексуална наслада. Ирина вече не беше малка. Вече имаше нужда от друго мъжко внимание. Имаше нужда от нежни ласки, а тялото ѝ е започнало да придобива перфектните форми за всевъзможни такива – замислено отбеляза той, наблюдавайки отпуснатото тяло в прегръдката си. Блажена усмивка се бе разляла на лицето ѝ. Не след дълго накъсаното дишане се превърна в дълбоко и ритмично. В просъница се намести по-удобно в ръцете му, отпуснала глава върху гърдите му, а той все още не проумяваше, какво се бе случило, загледан в спокойното ѝ изражение.

***

- Благодаря ти за кафето Артур, но смятам да се прибирам. – остави празната чаша върху чинийката.
- Не мога да те задържа насила. – тихо отвърна загледан в пръстите ѝ, които продължаваха в нежен маникюр в телесен цвят.
Зачуди се, дали ѝ пречат по време на работа. Тя кимна в отговор. Изправи се и закрачи към вратата. Ботите почукваха по мраморния под, а шумът отекваше по стените в продължително ехо, напомняйки му, че това ехо ще му се причува дълго в късните часове на идната вечер, в очакване тя да се появи отново. Артур уважаваше личното ѝ пространство. Добре знаеше, че свободата е предпоставка за любов, а любовта не вирее там където има заграждения. Нямаше нужда да я притиска от страх да не я загуби. Тя беше негова, както той беше неин и въпреки непознатото лице на място спомените за нея, тя си оставаше неговата малка Ирина… просто вече не беше малка и повишаване на глас нямаше да доведе до положителни резултати. Откара я до един от апартаментите си в центъра на Сиатъл. Преди да изчезне ѝ даде ключ за него, в случай че някой ден се почувства застрашена от това да не остане на улицата. Роман обичаше алкохола и проститутките, но най-много обичаше хазарта.
- Радвам се, че те видях, Ирина. – каза, докато плъзгаше длан по нейната.
Въпреки, че очите ѝ отвърнаха със същата нежност, каквато се струеше от неговата, той забеляза как челюстта ѝ стои стегната, а устните присвити.
- Лека нощ, Артур! – издърпа ръката си изпод неговата и за последен път го погледна.
Страните ѝ поруменяха, а крайчетата на устните ѝ едва забележимо се извиха нагоре. Артур се бе облегнал в кожената тапицерия, извърнал глава в нейна посока, наблюдаваше как излиза от колата и поема по пътеката към апартамента му… апартамента ѝ. Натовареното движение го забави на излизане от града. Колата му бе пропита с нейният аромат, от който той поемаше на дълбоки вдишвания. Поредният червен светофар. Докато чакаше зелената светлина си припомни, как учеше малката Иринка да кара колело. Как тичаше след нея от страх да не падне, но неговото момиче не беше мека китка. Справяше се отлично дори в острите завои. Зелена светлина. Последните лъчи на есенния залез проблясваха по затъмнените му прозорци. Имаше нещо особено чаровно в миговете преди Слънцето да отстъпи място на Луната. Точно когато мракът поглъща светлината, в красиво преливащи се нюанси на розово, лилаво, тъмно синьо и завършващи в бездънно черно. Червена светлина. Деляха го точно две пресечки към изхода на града. Отново се спусна в спомени. Този път си припомни 12-тия ѝ рожден ден. Един от малкото спомени за Роман трезвен, след появата ѝ на бял свят. Ирина издуха свещичките и двамата щастливо и ентусиазирано ѝ ръкопляскаха, а звънливия ѝ смях огласяше хола на бащиният ѝ дом. Тя скочи в ръцете на Роман, казвайки му колко го обича и не пропусна да смигне на чичо си Артур, защото на него нямаше нужда да му го казва. Артур също и смигна в отговор. Зелена светлина. Денят му се стори безкрайно дълъг. Но беше щастлив. Часът минаваше 19:30. Изпитваше жизнена нужда от душ и няколко часа сън. А може би и едно питие. На излизане от Сиатъл платната за движение се разделиха на 8 – 4 в едната посока и 4 в другата посока. Пое най-лявата лента към посока Северен Йелм. Движението по магистрала I-5N не беше особено натоварено, което му позволи да настъпи газта повече от необходимото. Избра Йелм заради спокойствието, което му носеше чистотата на свежия въздух, шумът на потоците и красотата на горите и хълмовете. Вилата му се намираше в близост до Камбожданския будистки храм, и въпреки че не бе особено вярващ, красотата и величието на храма бяха подходяща гледка за сутрешно кафе и позитивен старт на натоварен ден. Разстоянието между Йелм и Броадмор в Сиатъл се равняваше на 110 км., час и половина път с нормална скорост, през което време често се отдаваше на размисъл. Въпреки, че разполагаше с няколко жилища в различни точки на Сиатъл, сякаш част от душата му се намираше между гъсторастящите дървета и сравнително голямото му имение. Там намираше покой. Там се чувстваше изцяло в свой води. Мислите му този път го върнаха в не толкова приятен спомен.
- Ирина! – повиши глас, несигурен дали въобще се намираше в имението.
Заслуша се в очакване на отговор, вместо това дочу задавено и приглушено хленчене, идващо от една от гостните спални, която се бе превърнала в нейна лична. Артур притвори вратата, натъквайки не са легналата по корем Ирина, със заровено лице в пухената възглавница и моментално разбра откъде идва въпросния шум.
- Ох, Ирина, какво е станало, скъпа моя? – Артур приседна към края на леглото, погалвайки косата на ридаещото дете.
Ирина се извърна към него с подпухнало лице и стичащи се сълзи.
- Артур, никой не ме харесва! Защо в очите на хората съм толкова странна? – изхлипа малкото момиче, сгушвайки се в скута му.
Артур погали бузите ѝ, изтривайки горещите сълзи.
- Защото си умна, а умните хора са различни! Хората са привлечени от себеподобни. Ако повечето са повърхностно мислещи, то тези, които не са, или ще се опитат да се слеят с тълпата, за да не се чувстват като теб в момента, или ще проявят воля и характер и ще останат в своите цветове, различни от обкръжаващата сивота. Било то и на цената на самотата.
- Това означава ли, че умните хора винаги остават сами и аз също ще остана сама? – попита Ирина с нов страх в очите.
- На умните хора рядко им трябва компания. Те владеят силата на мисълта и въображението, а въображението е най-верният спътник, ако бъде усвоено.
Ирина се позамисли върху чутото. Тя наистина предпочиташе книгите пред глупавите игри на гоненица. Рисуваше картини, които само тя бе в състояние да разбере какво се крие в замисъла им. Често си представяше други светове или собственото си бъдеще. Усмихна се и гордо каза:
- И какво като не ме харесват, аз пък не харесвам глупавите работи! – скокна от скута му и се затича към ливадата пред входната врата.
Артур остана загледан след нея. “Сигурно за това почти не говориш с баща си?” – помисли си той. Навлезе в Дюпон, където лентите се стесниха до 2 в едно платно за движение. Оставаха му приблизително 40 минути път. Мракът бе спуснал плътната си мантия. Около него се разпростираха борови гори. Намали скоростта от предпазливост. Усети как му се доспива. Пусна си музика за да го разсейва. Любимата му песен зазвуча в колата. Несъзнателно се поклащаше в ритъма на песента, усмивка се разля на лицето му, когато осъзна какво прави.

***

Артур се прибра след поредния дълъг работен ден. Беше изморен, клепачите му натежаваха с всяка изминала секунда. Не намери обувките на Ирина в антрето. Отдъхна си предателски. Колкото и да обичаше малката палавница, понякога имаше нужда да остане насаме със себе си. Остави куфарчето с документите върху махагоновата маса и спусна пердето. В хола настана сумрак. Хвърли се върху кожения диван и уморено прокара ръка през косата си, когато чу някакъв шум. Реши да го игнорира, но шумът не престана. Появяваше се за секунди и изчезваше.
- Котка? Енот? Извънземно? – простена подразнено.
С последни сили се изправи от удобното си гнездо и се запъти по посока на шума, който се оказа, че идва от неговата спалня. Бавно и безшумно се приближи. Видя, че вратата е леко притворена. Стъпваше на пръсти, подпрял ръце по стените. Опита се да погледне през процепа.
- М-м-м… – подскочи като ужилен.
Постави длан върху устните си. Погледът му се фокусира върху интересната картинка, която бе изрисувана на собствената му спалня. Ирина бе възседнала възглавницата му, подобно на ездач, и се движеше напред, назад. Забеляза, че няма бикини. “Та тя е само на 17, откъде знае такива неща? Тя е на 17…” – сам си отговори на въпроса, без да откъсва очи от нея, и се усмихна на собствената си наивност. Въпреки, че беше редно да я остави насаме с тялото ѝ, той остана като вкаменен на мястото си. Струваше му се невъзможно да откъсне погледа си от нея. Ирина прокара ръка по корема си и я скри под черната си, къса блузка. Артур осъзна, че тя си играе със зърната си, защото поредния стон се откъсна измежду устните ѝ. Усещаше как се възбужда от гледката, което го накара да се отврати от себе си. Ирина забърза движенията си върху възглавницата, простенвайки още по-силно. Изведнъж се претърколи в легнало положение по гръб. Разтвори крака и разтърка клитора си с ръка. Крачетата ѝ започнаха да треперят. Тялото ѝ се изви в дъга. Стенанията ѝ станаха чести и пискливи. Гърбът ѝ ту се извиваше, ту се спускаше. Дишането ѝ бе шумно и учестено. Артур имаше перфектна видимост към розовата ѝ цепчица, която проблясваше от влагата. Пъшканията ѝ отекваха по стените и коридорите. Ирина се отпусна на леглото със затворени очи. Това бе перфектния момент за Артур да се измъкне от ситуацията. Излезе на пръсти през вратата и реши да се поразходи в гората до имението, давайки ѝ време да се почисти и да прикрие следите си. Възбудата му не намаляваше, тя бе взела връх, пропорционално на погнусата, която изпитваше от себе си. Направи нещо, за което впоследствие се самообвиняваше в продължение на цяла година. Пред очите му бе само треперещата Ирина и стичащите се от нея сокове. Извади втвърдения си до пръсване член, подпрян с гръб към имението в ствола на едно дърво, и със свободната си ръка започна да го разтрива. Не си спомняше кога за последно бе така възбуден. Отдаде го на сексуалната липса. Главичката на члена му бе придобила ален цвят, всъщност целият му член бе изключително чувствителен. Хиляди картини му минаха през главата, докато движеше ръката си нагоре надолу, но най-ярка бе как влиза в спалнята и среща стреснатия поглед на полуголата Ирина с ръка между краката. Как сяда до нея на ръба на леглото, обвива ръка около раменете ѝ, целува я по косата, прошепвайки: “Няма от какво да се притесняваш!” – и поставяйки опитните си пръсти, вместо нейните нежни пръстчета. Първо бавно и нежно започва да я разтрива, на моменти вкарвайки пръст в нея, тя се отпуска в прегръдката му, отдавайки се на приятните усещания. Пъшканията ѝ все още му се причуваха. Изважда пръста си от горещата ѝ вътрешност и го подава към устничките ѝ, а тя го засмуква. Към него се включва и безименния пръст. Ирина жадно поема и двата в устата си, след което нежно ги прокарва по цепката ѝ, и внимателно ги вкарва в нея, следейки лицето ѝ за следи от болка. Ирина простенва, а той раздвижва пръстите си в нея. Преминава с палец по клитора ѝ и го разтрива, а тя притваря очи от удоволствие. Забързва движенията си, не след дълго тялото и потреперва, нежно впива устни в нейните, а тя разтваря крачета още по-широко. Като по команда той започва да движи ръката си по-грубо в нея, довеждайки я до неконтролируемо треперене. Представи си как хапе устни от наслада, когато екстаза я завладява. Как драска с нокти и извива гръбнак в дъга. Артур също свърши при тази гледка в съзнанието му. Електрически вълни танцуваха по цялото му тялото. Изви глава назад, простенвайки от удоволствие. Топлата течност падна по листата под краката му, няколко капки останаха по дланта му. Уморено отпусна главата си в ствола на дървото и извади мобилния си от джоба.
- Пчеличке, ще идваш ли днес? – каза, когато усети, че Ирина е на отсрещната линия.
- Ами… на път съм. – усмихна се на лъжата ѝ.
- Добре, аз след час ще се прибера.
- Добре, ще те чакам, Артур. – в начина, по който произнасяше името му, се криеше особена мекота.
Артур се възползва от часът преднина, който ѝ даде, и се поразходи по екопътеката, стигаща до езеро, в чийто отсрещен край се спускаше малък водопад. Замисли се върху случилото се. Струваше му се толкова неправилно. Тя му беше, като дъщеря. Обичаше я, като такава. Какво се бе случило? Огромно извращение се бе надигнало в гърдите му. Сякаш обезсмисляше цялото му съществуване. Почувства се, като пълен перверзник, като един огромен провал. Сърцето му се свиваше при тази мисъл.
- Ирина, тук ли си? – след час се върна в имението.
В гласът му липсваше обичайната власт и сигурност. Звучеше изгубен.
- Тук съм. – отвърна Ирина от към спалнята му.
Той открехна вратата и веднага се вгледа върху възглавницата, която беше със сменена калъфка.
- Сменила си калъфката? – опита се да не прозвучи подозрително.
- Изцапах я със сок… прости ми. – извини се Ирина.
Този път не го излъга, просто не уточни, че е изцапана с нейният сок. Той кимна, настанявайки се до нея в спалнята.
- Ти ми прости скъпа, но съм много изморен и искам да си почина. – взе дланта ѝ в своята и прикова поглед към лешниковите очи.
- Ще почета книга в хола. – разбрала намека, тя го прегърна и излезе от спалнята, а той надникна под калъфката на възглавницата и видя мокрото петно, след което прокара пръст по него.
- Ирина-а-а… защо ми го причиняваш?
Усети, че членът му се втвърдява при този спомен. Тъкмо навлизаше в Олимпия, след 20-тина минутки се очакваше да е между пухените си завивки. Ускори скоростта, въпреки че не беше добра идея, но прегръдката на съня го задушаваше. Пусна си климатикът на студен въздух, за да издържи още малко.
Отдъхна си, когато премина покрай табелата на Северен Йелм и изпита детска радост, когато кулите на Будистктия храм, със своите златисти проблясъци, изскочиха край пътя. Междувременно Ирина бе заровила лице между пухените завивки, намираше се някъде между 5-ия и 7-ия сън. Преживените емоции я бяха изцедили. Артур можеше само да завижда в момента на дълбокия ѝ сън.

***

- Отвори широко! – каза Ирина на пациента, насочвайки кръглото, зъболекарско огледалце към устата му.
Той откликна на молбата, а тя започна да изследва зъбите за кариеси, или потенциално развиващи се в такива. Успя да открие петънце на предния кътник от дясната страна на долната челюст и веднага се зае с изпилването му. Процеса не траеше повече от 10-тина минути, през които пациентът, мъж на следна възраст, едвам се въздържаше да не пусне сълзи. След като изпили дупката и запълни пломбата, така че да бъде идеално приравнена с дълбочините на зъба, тя успешно се опита да я пресъздаде като част от самия зъб. Зъболекарството за нея бе изкуството да превърнеш недостатъка в съвършенство, а отделно съчетаваше в себе си майсторството на овладяването на страха, в съзнанието на пациента и създаването на предпоставка за пълно доверие, понякога се чудеше защо в денталната академия не изучаваха и основи на психологията. Мъжът, на име Саймън, се изправи от зъболекарския стол, плати ѝ в кеш услугата и усмихнат се сбогува с нея, въпреки че съдейки по хигиенните му навици и натрупалият се зъбен камък, със сигурност тази среща не се очертаваше да им е последна. Работният ѝ ден мина доста по-бързо от очакваното. В 19:00 окачи престилката си на закачалката в кабинета ѝ, слагайки край на посещенията за днес. Всъщност, кабинета ѝ бе доста просторен и елегантен. Стените бяха бели, като във всеки лекарски кабинет, но по тях бяха окачени маслени картини, в ъглите на стаята бяха поставени стъклени вази, на дъното посипани с бели камъни, а от тях гордо се изправяха бамбукови клонки. Едната стена бе заменена с огромен прозорец, предлагащ гледка към преминаващия трафик под кабинета, а другата стена, от дясно на зъболекарския стол, бе изцяло огледална. Самият стол бе с червена тапицерия, но най-интересната част от него беше малката плазмичка, поставена с цел да разсейва пациентите от болката, но също привличаше и нови такива. Телефона ѝ извибрира. Получи СМС от Артур: “Ще дойдеш ли на вечеря?”. Зачуди се, дали да му отговори. От една страна искрено ѝ липсваше неговото присъствие, от друга изпитваше нужда да остане насаме със себе си и да премисли евентуалните последствия. Не искаше да се връща към това минало. Не можеше да преживее факта от потенциалната последваща раздяла с мъжът, който я направи човек. Неговата липса бе равностойна на починал роднина, неговата липса я съкруши… и точно тя я направи по-силна и здраво стъпила на земята дама. Не искаше да разрушава това, което бе изградила със себе си, но имаше възможността отново да изпита блаженото бягство от динамичното си ежедневие и вихърът от опияняващи емоции… а може би и усещания. Ирина, с много силна воля, предпочете да остане насаме със себе си. Взе си душ и си легна рано, но сънят така и не я приюти в прегръдката си. Артур, на свой ред, бе потънал в дебрите на програмирането. Завършване поредния проект и някак си успя да се разсее от вълнуващите мисли. В кътчето на съзнанието си беше сигурен, че тя ще се върне. Погледът му съсредоточено преминаваше по редовете, изписани в кодове, в търсене на най-малката грешка. Изведнъж подскочи върху кожения стол, когато силен трясък го откъсна от съсредоточението му. Изправи се и се загледа във вратата на хола, в очакване на въпросния посетител.
- Артур? – отдъхна си от познатия глас, но сърцето му заби с нов ритъм.
- В хола съм.
На прага се появи Ирина… облечена в бежова, къса, карирана пола и черна риза с дълбоко деколте, през което закачливо надничаше дантелата на черния ѝ сутиен. Краката ѝ бяха подчертани с черен чорапогащник. Артур се облегна на бюрото си, изучавайки съблазнителната гледка. Долови интересен блясък в очите ѝ, блясък на похотливи пламъчета.
- Извинявай, не съм усетил кога си дошла. – отблъсна се от бюрото си и тръгна в нейна посока.
Тя не отвърна. Обиколи я, като хищник. Забеляза закачливия детайл на гърба – панделка, в която продължаваше края на ризата. Прокара пръсти по кръста ѝ, бавно издърпа края на панделката, която падна, под формата на две черни опашки. Долепи устни към ухото ѝ и нежно го целуна, а дланта му обхвана шията ѝ. Дишането ѝ се учести. Тя се обърна с лице към него. Приглушената светлина, идваща от коридора създаваше приятна, сумрачна атмосфера. Повдигна брадичката ѝ с палец, загледан в сочните ѝ устни.
- Не можах да заспя… – промърмори тихо.
- Както виждаш и аз. – повдигна я на ръце, а тя сключи крака около кръста му.
Постави я върху бюрото си и жадно впи устни в нейните. Тя на свой ред се притисна плътно към него. Усещаше възбудата му през сивия анцуг. Целувките станаха по-настоятелни, изучаваше езика ѝ със своя, а ръката му настойчиво галеше бедрото ѝ. Устните му се спуснаха към челюстта, преминаха по врата ѝ и се спряха върху ключиците, като дръпна надолу ръкава на ризата, за да открие още места за ласки. Можеше да я дарява с такива непрестанно, можеше цяла вечер да…
- Артур… – прошепна, отблъсквайки го нежно от себе си.
- Какво има? – неразбиращо попита.
- Моля те, спри… – очите ѝ бяха широко отворени, като на стреснат заек.
Все още го държеше настрана от себе си. Не разбираше какво се случва, нали допреди миг се наслаждаваше на ласките му?
- Ще ме оставиш ли за минутка сама? – той премигна невярващо, но все пак уважи желанието ѝ.
- В спалнята на втория етаж съм. – заобиколи я и излезе, зачуден къде беше сгрешил.

***

Ирина остана още няколко минути седнала върху бюрото. Не, че не искаше да му се отдаде. Може би страхът я спря. Представяше си как му се отдава и как той отново изчезва. Не, че не беше сигурна в обичта му, но той я обичаше и когато я изостави. Разпокъсана измежду желанието и страха отиде до кухнята и си наля уиски. “Какво правя за Бога?” – изпи чашата на два пъти и се облегна на плота. Алкохола не забави действието си след пропуснатата вечеря. Обърна се и тръгна към спалнята. Самата тя не разбра от какво беше водена, липсата на секс, алкохола или неговото дългогодишно отсъствие, но беше сигурна, че привличането, което изпитваше към него, беше несравнимо с друго. С годините само се бе засилило. И когато си мислеше, че е здраво стъпила на земята, той реши да се появи. Представи си стотиците жени, с който беше споделял леглото си, в колко ли от тях се беше влюбил, представи си го в пълния му перверзен блясък. Безграничната му перверзия, която стигаше до всякакви сексуални извращения, едно от което бе да я наблюдава как мастурбира. Възбуждаше я умишлено, наливаше си уиски и сядаше в канапето, докато тя изучаваше тялото си пред мръсния му поглед. Тази игра беше любима и на двама им, въпреки че я беше срам да си признае. Започна съвсем случайно. Не бяха минали и 2 седмици след дипломирането ѝ. Прибра се пияна от купон, съвсем сигурна, че той не е в имението. Краката ѝ отказаха да се провлачат по-далеч от хола, грабна дистанционното от масичката и се просна върху пухения бял килим. Включи телевизора, осветявайки хола. Беше порно канал. Стресна се и инстинктивно намали звука му, въпреки че Артур не би трябвало да е тук. Тъкмо щеше да смени канала, но остана загледана във филма. В този кадър се виждаше как една жена стои на колене, подпряна на лакти, върху диван, докато други две я лижат. Брюнетката стенеше от удоволствие. Втората брюнетка жадно засмукваше клитора ѝ, дръзко вкарваше и изкарваше език от нея, докато блондинка пърхаше с език по ануса ѝ. Усети как се възбужда от гледката. Усили звука на телевизора за да слуша стенанията. Беше облечена в лятна, бяла рокля, която надигна и прокара пръсти по влажната си цепка, през подгизналите гащички. Разтвори широко крака и продължи да се докосва. Кадърът се смени. Сега едната брюнетка беше застанала върху другата, телата им бяха преплетени. Търкаха клиторите си един в друг, докато блондинката бе седнала върху лицето на първата брюнетка, която на свой ред облизваше и смучеше клитора ѝ. Ирина свали гащичките и презрамките на роклята си. Пощипа зърната си с ръка и бавно вкара пръст в себе си.
- М-м-м…
Тя подскочи, побърза да се покрие, но телевизорът още светеше.
- Спокойно, Ирина! Продължи с каквото правеше… искам да те гледам!
Беше седнал в канапето и държеше чаша уиски в ръка. Слабата светлина бе достатъчна за да забележи лукавата му усмивка.
- Моля те, продължи…
Ирина остана вцепенена, почувства се изключително неловко и засрамено. Телевизорът продължаваше да нарушава тишината със стенания и пъшкания. Обърна отново поглед към екрана и забеляза едно двойно дилдо, двете брюнетки го облизваха от едната страна, а блондинката го поемаше от другата. Опиянена от алкохола усети как отново се възбужда. Върна поглед към Артур, който също бе загледан в кадъра. Излегна се по гръб, така че той да има перфектна видимост. Обърна глава по посока на програмата. Дилдото бе потънало в брюнетките, а блондинката търкаше клиторите им. И въпреки, че телевизорът бе съвсем леко усилен, стенанията им оглушаваха няколко стаи по-напред. Отново плъзна пръсти в себе си, а с другата ръка мачкаше малките си гърди. Чу как поставя чашата с уиски върху стъклената масичка.
- Оближи си пръста! – нареди ѝ той.
Пое го в устата си и жадно го засмука, докато с другата ръка щипеше зърното си. В кадъра се включиха и двама мъже. Имаха огромни еректирали членове. Единият грубо притисна главата на блондинката в скута си, при което тя пое члена му в уста, а другият разтвори краката на втората брюнетка в поза “кучешка” и грубо го вкара във вътрешността ѝ, докато с другата ръка вкара средния си пръст в дупето ѝ, а тя на свой ред лижеше първата брюнетка. Ирина потопи втори пръст в себе си.
- Харесва ти да гледаш групов секс, така ли, Ирина? – беше много възбуден от похотливостта ѝ.
Съсредоточено наблюдаваше всяко нейно движение. Тя пъшкаше и стенеше, жадно се облизваше и грубо вкарваше и изкарваше пръстите си. Първият мъж застана под брюнетката, а втория премести члена си в дупето ѝ, докато първия я нанизваше върху своя. Ирина ахна. За пръв път виждаше подобно удоволствие. Следи от болка преминаха по лицето на жената, но бързо се замениха с блажена усмивка. Започнаха грубо да я чукат, докато блондинката и брюнетката се лижеха в поза “69”. Ирина, усещайки че е близо, вкара средния пръст на другата ръка в анусчето си, докато два пръста грубо влизаха и излизаха от нея.
- Боже мой! – прошепна зашеметен Артур.
Не след дълго стенанията ѝ се превърнаха в нечленоразделни, пискливи викове. Цялото ѝ тяло се разтресе, а тя не спираше да се обработва с пръсти.
- Да… – изпъшка на свой ред Артур, хипнотизиран от гледката.
Оргазмът ѝ беше силен, продължителен и много влажен. Мъжете свършваха на лицето на блондинката, докато брюнетките свършваха, търкайки се една в друга. Ирина се отпусна зашеметена върху килима. След този инцидент последваха още няколко подобни “инцидента”, докато не им стана честа практика. Понякога и той се включваше в играта. Наблюдаваха се, като обезумели зверове, и двамата изгубили контрол над всякакви морални ценности.

***

Открехна вратата на спалнята му. Той стоеше в седнало положение, облегнат в стената, а краката му бяха опънати върху леглото.
- Съжалявам. – промълви.
- Какво има Ирина, притесняваш ли се? – подаде ръка напред, а тя я пое в отговор.
Издърпа я да седне върху него, в същото положение. Тя плътно се притисна в гърдите му, а тоя спусна длани от раменете и към китките.
- Отдавна не съм…
- Няма да те притискам. – прошепна и нежно целуна ухото ѝ.
Ирина извърна глава и допря устни към неговите. Нежно ги разтвори и пое долната му устна измежду своите.
- Мисля, че е по-добре да си тръгна. – отвърна между целувките.
Издиша тежко.
- Не си играй така с мен…
- Тази вечер по-скоро играх със себе си…
Изправи се и в действителност си тръгна.