Ангелите на Щръклево

29.01.2021 | Kaloqn

Беше тежък ден, изпълнен с физически труд. Дали беше от изкореняването на плевелите, или може би стъргането на засъхнали курижки в курника, тялото ми беше отпаднало. Болката в мускулите ме приковаваше към невидима тежест и едвам си вдигах краката да ходя. Слънцето тъкмо залязваше, имаше още десетина–петнадесет минути, преди да се сверечи напълно.

Никога не съм си падал по физически дейности, но когато се оттеглих от града, за да поема юздите във фермата на покойните ми дядо и баба, ми се наложи да върша доста работа. Неохотата, с която вършех работата, си проличаваше във все по-бързо занемаряващия двор и безмирните пилета в курника. Не исках да стоя в забутаното село Щръклево, но и не исках да се върна в града. Изпитвах напрежение при мисълта и за двете — кошмарът не спираше докато не заспях и дори тогава бях спокоен за не повече от миг. Сърцето ми беше изпълнено със стрес и ме биеше като чук, а аз се бях предал на наковалнята.

Изключих радиото, което бръждеше в търсене на правилната честота. Нямах против, понеже вървеше някакъв тъп български рап, който шумът от лошия сигнал правеше поносим. За момент светът ми притихна и усетих кръвта в ушите ми, чух си пулса и почувствах цялата тежест на умората наведнъж. След това запя щурче. Извърнах поглед към курника — Семен и Шунда клъвваха по чистата земя, доволни, пухкави. Сърцето ми се изпълни с тръпка, която погаделичка крайчетата на устните ми нагоре. Градината беше обезплевелена от моята ръка, а тя от своя страна беше готова да посегне към по-висша от нея сила, която да попие умората. Имах ракийка, кайсиева, висок градус, намираща се в шкафа под мивката, където коля сприхавите, безполезни кокошки. Не мога да храня усти, които не връщат. Даже снощи, лека ѝ пръст, бях заклал Амброза. Клоаката ѝ беше поела твърде много задачи и се беше запекла и възпалила. Изпитваше болка да ходи. Беше ми жал да я гледам на фона на щастливите пернати приятели, затова наточих ножа и го преместих през врътът ѝ.

Жена нямам, не толкова по желание, колкото по зла прищявка на съдбата. Не знам какъв грях сторих на природата, когато се родих, но тя никога не ме дари с красотата и каризмата, необходима да ухажиш женски човек. Разбира се, опитвал съм, безсполучно, но унижението прекали и не след дълго ми омръзна да играя една и съща роля в един и същ филм. Имаше една, Дани, която построяваше колосален фар в панталоните ми само с поглед. Ако беше мехур от сапун, тя щеше да се пръсне мигновено под налягането на цялата Вселена, толкова напръщяла беше във формите, които описвала пленяващата ѝ фигура. Лицето ѝ сияеше като злато, а очите, тези черни бездни, ме всмукваха във фантазии как тя смуче мен с пълните си устни. Мисълта, че мога дори да хвана молекула от уханието ѝ ме плашеше, че ще извърша природен грях. Кълна се, когато застанах пред нея в 12 клас и я поканих на бала, фарът ми се скоси до размера на изгоряла крушка, като че ли потъна, но не у когото се надявах...

Селото беше друго — далеч от прилъстяващите форми на женския човек, тук можеше единствено да се цупиш, когато бабата отсреща се наведеше да дърпа морковите. Караше ме да се сбръчквам като болна пиперка, и не след дълго се излекувах от желанието да сея семена у женска почва. Вместо това дарявах реколтата си на тоалетната. Това не ми стигаше, не и сега, когато бях уморен, пиейки ракия на прозореца, който гледаше към красивия залез. Лъчите се плъзгаха ярко по покрива на курника, а тайнствения шум на вечерния живот в селото тропаше тихо по еднопластовото стъкло на гнилата рамка. Оставаха пет минути до залез, когато сенките прерастват в мрак — а мракът забулва всяка тайна, която му споделиш. Палецът ми галеше бутоните на радиото, потен, треперещ не само от умора, но и от възбуда.

Когато дойдох на село мина година, докато свикна с живота. Приех, че съм отшелник, че гражданското ми потекло е останало някъде на пътя към Щръклево, по който нямаше да се върна (ако не броим пътуванията с юридически и семейни цели). Не поддържах връзка с малкото роднини и приятели, които ми бяха останали, нито имах намерение, да си припомням за живота извън селото. То беше моя дом, хранеше ме с правилните гозби, които не ме тровеха като градските блюда. Но едно нещо не ми стигаше, и то беше незадоволимата ми страст, зависимост, от палеолитния занаят познат като лъскане. По ръката ми имаше мазоли, за които допринасяше и палавостта ми в тоалетната, но изпразването ме караше да се чувствам именно така — празен. Имаше дни, в които мечтаех за женско тяло в обятията ми, да залепим кожите си като лепки за обувки и да пронижем всяка дупка с наконечника, та после да вързваме възли до сутринта. Вързулката ми се виеше в кръгове в тясната клетка между краката ми при тези мисли. Потях се безсънен с часове, преди умората и сълзите да ми затворят достъпа до мислите. Отчаяността ми достигна границата на екзистенциализма, дума, която мислех, че съм оставил в Русе преди пет години, но уви, беше ме догонила. Имаше ли значение, че намерих покой, ако изпитвах яростта на дивеч, посинял от наличието на фертилна плънка? Не, не можех да си позволя това. Но на село е скучно, така че не можех да си позволя да спра. И тогава, като ябълката на Нютон, едно перце кацна пред моите крака.

Радиото запя момента, в която тъмата настъпи. Нощта изпи светлината от двора, а курникът замлъкна, когато открехнах вратата на къщата. Закрачих, тихо, опипвайки пясъка под кратата си. Тягостно премествах бедрата си напред, запътени към курника. Там, заровили глави в сеното, бяха моите пернати приятели. Щурчетата едва се чуваха от Радка-пиратка от радиото. Усещах елекритчия въздух покрай пилетата, когато ги огледах. Семен бе особено тлъста днес. Но пък Топлоджобка се переше доста нравствено пред мен, докато стъргах нечистотии от пода. Очите ми се спряха на щастливата дойка — нежната Даня, особата на моя господар; ракъвицата на моята ръка; блянното петно на сънищата ми. Две потни ръце я сграбчиха и тя изкудкудяка в екстаз. Беше готова. Потрепнах от нетърпение, при което калъфът падна и разкри нажеженото копие, на което щях да набуча Даня. Чиста и едва използвана, здравата ѝ клоака се разтвори пред възбудения ми поглед като крилата на красива пеперуда, само дето тази пеперуда беше и стимулантна дупка за неврологично удовлетворение. Без да се замисля дали съм намазал прътът с олио, нанизах Даня да се върти. Исках да я опека отвсякъде, да открия релефа и границите на всяка яйцепроводна гънка. От курника бълваха звуците на Радка-пиратка, но затаени в тях пръскаха кудкудякания и стенания. Окалян в изпражнения и урина, и може би в желтъка на унищоженото производство на прелестното тяло на Даня, аз се окъпах от умората само с помоща на няколко успешно положени тласъка. Плънката не беше специална или вкусна, но беше предостатъчно за пилето. Потта поля зяпналата ми уста, докато рецепта от междувидова смес от телесни течности се лееше от клоаката по чистения под. Спокойствието ми мигновено замръзна и кристалите ме побиха като игли в цялото тяло: Даня кървеше обилно. Каква жалка загуба. Понесох треперещия ѝ труп към мивката, съпроводен от звуците на Радка-пиратка.