Сам на Коледа

24.12.2022 | IzkuKurigal

Мразеше Коледа. С всяка година все повече и повече. Не мразеше само Коледа, но тя особено много го дразнеше с лигавите филми и песни, с лицемерните усмивки и пожелания. Всъщност, мразеше всичко до такава степен, че реши за празниците да се махне от столицата и да иде в родното си село – там, откъдето започна всичко. На 24-ти декември влизайки в селото мина по мръсните улици покрай няколко къщи с украсени елхи в дворовете си, а по прозорците им мигаха разноцветни лампички. Той сви в своя двор с колата и я паркира зад къщата. Първата изненада беше, че ключът беше все още на същото място. Втората изненада беше, че вътре беше сравнително чисто и подредено. Внесе чантата с покупки и ги постави на масата до дивана. Огледа се – стаята беше сравнително голяма за кирпичена къща. Беше нещо като всекидневна, като най-модерното в нея беше зидана камина от тухли. На гърба на камината беше другата стая – спалнята. Къщата хем беше същата, хем не – може би от дистанцията на времето. За последно я беше видял като беше на 15, когато завърши 8-ми клас и… Разтърси глава за да пропъди спомените. Сега вече беше мъж на средна възраст с прошарени коси, с добра кариера… която мразеше. Отиде под навеса зад къщата и потърси дърва, нацепи достатъчно за няколко дни и нощи, най-вече за да не мисли за спомените свързани с това село. Влезе вътре и запали камината. Дървата започнаха весело да припукват, докато се разгаряха. Търси дълго по рафтове и долапи и едва намери една стъклена чаша за вода, една дъска за рязане на продукти и един стар, но неръждясал нож. Нямаше ни чинии, ни лъжици, ни вилици. Направи кисела физиономия, но никой не му беше виновен и се примири. Съблече якето си, извади от торбичката, която беше донесъл, малка пластмасова кутийка с руска салата, едно парче суджук, някаква вакуумирана пържола и две бутилки мавруд. Смяташе, че ще му е достатъчно за вечерта, а може би на другия ден щеше да потърси магазин. Тъй като не намери тирбушон помисли малко, след което заби внимателно ключа от апартамента си в София под ъгъл в тапата, започна да завърта и издърпва. Облекчено въздъхна, когато успя да извади тапата и напълни чашата до половината. Навън вече беше тъмно. Взе два стола до камината, единия от който ползваше за чашата си и се отпусна. Затвори очи и се остави на топлината от камината. Без телевизия, без радио и без нищо друго, което да му напомня за шибаната Коледа. Протегна ръка, напипа внимателно чашата, надигна я и отпи голяма глътка. Почувства плътното тръпчиво вино как се разстила до последната фибра на тялото му. “Може би животът все пак не е чак толкова гаден?” – си помисли изненадващо за самия него. Разбра, че беше задрямал, когато го сепна силно хлопане по вратата. Не помръдна, надявайки се нашественика да си замине. След третото-четвъртото хлопане женски глас го повика:
- Хайде, де, Боги, знам, че си вътре! Отвори ми за 5 минути!
Никой не знаеше, че той ще идва тук. Богомил се надигна с мъка. Не помнеше какво беше сънувал, но беше изпънал панталона. Тръгна към вратата опитвайки да намести напрегнатото си “аз” долу. Отвори вратата. Срещу него стоеше жена на неговата възраст с голям поднос на ръце, който явно тежеше. Богомил неволно отстъпи, непознатата влезе и той затвори вратата. Неволно погледът на жената бе привлечен от “палатката” му:
- Охо! Явно се радваш да ме видиш!
След което звънливо се засмя. Този смях… Този смях, който звучеше като хиляди звънчета… Този смях, който искаше да забрави…
- Яна?
Лицето му се издължи. Бентът на потисканите емоции се скъса и всички спомени го отнесоха като потоп. Видя малкото момиченце с двете плитки и кордели, с която винаги бяха заедно. Момиченцето с широка заразителна усмивка, с които си играеха на “майка и татко”, по-късно на “чичо доктор”, а след това бяха гаджета. Смятаха, че нищо не може да ги раздели, докато не завършиха осми клас и семейството на Богдан се премести в София. Сълзи, клетви, писма… Мина време, в което Богдан толкова много обичаше своята Яна, толкова много я обичаше… че я намрази. Мразеше я с цялото си същество, защото тя го разкъсваше. Мразеше родителите си, защото ги разделиха, мразеше съучениците си, а после и състудентите си, мразеше работата си, мразеше кариерата си. Мразеше всичко и всички с повод или без. Мразеше, защото така беше по-лесно. Когато намрази Яна беше лесно да намрази всички жени. Не е чудно, че всичките му връзки се проваляха катастрофално. Никога не се ожени и нямаше деца. Не искаше никого около себе си. Заради НЕЯ! А сега тя беше пред него забила нажежено желязо дълбоко в гърдите му.
- Защо...? – изхриптя той.
- Какво? – тя го гледаше объркано.
- Защо дойде?
Предателска сълза се търкулна по бузата му. Ръцете на жената явно отмаляха, а може би не само за това, но те почнаха да треперят. Подносът всеки момент щеше да се окаже на земята. Богдан инстинктивно го пое, а Яна с въздишка на облекчение отпусна ръце.
- Аз… Извинявай! – жената беше много объркана от реакцията на Богдан и неволно се оправдаваше. - Просто те видях като пристигаш сам и… реших да ти донеса малко сарми, баница, домашни кюфтета, руска салата… Не искам да се натрапвам. Извинявай!
Като в някаква скоропоговорка тя ръсеше хиляди думи опитвайки се да прикрие треперещата си брадичка. Богдан остави подноса на масата и тръгна към нея. Тя продължаваше с пороя от думи:
- Просто наготвих твърде много, а съм сама. И като те видях… И… Извинявай, не исках да ти досаждам! Дошъл си тук сигурно, за да бъдеш сам. Много съжалявам!
Тя изведнъж се извъртя и изхвърча през вратата.
- Яна, почакай!
Тя не спря и той я подгони. Настигна я на улицата и я хвана, извъртя я към себе си и я прегърна. Тя сгуши лице в гърдите му и заплака. По-късно бяха взели две истински чаши за вино със столчета, чинии и прибори за хранене от къщата на Яна и се върнаха в старата къща на Богдан по негово настояване. Говориха дълго. Разказваха си спомени от детството и за след раздялата им. Смееха се и плакаха, плакаха и се смееха. Тя му разказа как година след като завършила гимназия се омъжила. За мъжа си тя каза:
- Беше добър човек, добър съпруг и истински мъж… Но не беше ти!
Имали нелош брак, от който им се родил един син, завършил висше и сега работел в София, а мъжът ѝ починал преди шест години и нещо при трудова злополука. Периодично тя почиствала и поддържала старата къща на Богдан вярвайки, че рано или късно той ще се върне заради неговото момиче от детството. Богдан с много притеснение ѝ разказа как я намразил. Срамуваше се от себе си, но тя го разбра. По-късно, след като бяха хапнали доста и бяха изпили виното, Яна беше започнала да дреме на рамото на Богдан. Той я пренесе на широкото легло в другата стая, но тя се разбуди и настоя да си отиде, за да не го притеснява, но той настоя тя да остане и тя след като се загледа в очите му се съгласи. Беше твърде горещо и легнаха по бельо. Яна взе инициативата и като прекрачи с едното си бедро Богдан плахо го целуна. Той извъртя глава и отговори на целувката ѝ. Едната му ръка бавно галеше гърба ѝ, а другата – лицето ѝ. Не бързаха. Имаха цялото време на света. Тя се притисна още малко в него и той усети сладкото хълмче между краката ѝ на своето бедро. Ръката му от гърба се плъзна по дупето ѝ и нежно започна да го гали и притиска. Другата му ръка галеше бедрото ѝ, което беше върху него. Яна започна леко да движи таза си напред-назад и все по-силно усещаше напрегнатата му мъжественост притисната от бедрото ѝ. И двамата бяха неопитни в целувките, но това не им пречеше да се разгорещяват. Той синхронизира движенията на ръката си, която стискаше дупето ѝ, с нейните движения с таза, а другата му ръка правеше същото с бедрото ѝ. Дори започна леко да я драска по същите места с нокти, след като тя го правеше по гърдите му. Тя се качи върху него притискайки срамните си устни върху горещия му “кокал”. Двамата изстенаха тихо. Яна беше наведена напред и гърдите ѝ, все още в плен на сутиена, бяха близо да главата на Богомил. Той я притегли към себе си и обсипа врата ѝ с много целувки както и тази част от гърдите незащитени от бельото ѝ. Дишането ѝ се учести. Мъжът обхвана двете гърди и леко ги притисна. Без да спира да целува голата им част започна бавно да ги мачка, а палците му се опитваха да намерят зърната ѝ. В един момент явно успя, защото когато натисна с палци отпред гърдите ѝ тя изпусна стон и ги притисна към лицето му. Гласът ѝ прозвуча леко дрезгаво:
- Мммммммх… Освободи ги! Разкопчай ми сутиена!
Богомил се бори 10-15 секунди със закопчалката докато разбере как да се справи с нея. Сутиенът отлетя настрани и гърдите се полюляха по лицето на мъжа. Докато бавно галеше едната гърда с върховете на пръстите си обсипваше с целувки другата, като и в двата случая избягваше зърната. Яна нетърпеливо започна да опитва да вкара поне едното зърно в устата му. Между палеца и показалеца си Богомил притисна не грубо едното ѝ зърно и леко го издърпа. Тя се вцепени с кратък стон. Той започна да върти зърната ѝ между палците и показалците си възможно най-нежно. Тя беше преплела пръстите си в косата му, беше прехапала устна и дишаше бързо през носа си. Когато езикът му направи два оборота около зърното ѝ тя изпусна едно дълго:
- Аааааааааааааааа…
Езикът “издевателстваше” над зърната поне минута. После мъжът нежно целуна и засмука едното от тях. Яна дишаше тежко с отворена уста. Притискаше главата му към гърдите си и неконтролируемо движеше таза си напред-назад търкайки горещата вагина, все още прикрита с бикините, по корема на Богомил. Той редуваше все по-бързи целувки със силни или слаби засмуквания, едва удържайки се да не ги захапе от страст.
- Богиии… мммммммм... Богииииииииии…
Жената все по-силно се извиваше върху него.
- Боги, люби ме! Моля те! Не издържам повече!
Той продължи сладкото изтезание все едно не я е чул. Тя нетърпеливо бръкна в гащите му зад гърба си и го замачка. Във внезапен порив на възбуда той се изви със тежък стон:
- Ууухххъъъъъъъммм…
Осъзнал, че тя е в по-добра позиция за изнудване, я събори по гръб и я покри с тялото си. Тя разтвори краката си и извиваше съблазнително таза си. Той заслиза с целувки по корема ѝ. Когато той достигна ластика на бикините ѝ тя вече беше повдигнала таза си и го извиваше толкова еротично, че Богомил едва не захапа и разкъса бикините ѝ със зъби. После, опитвайки се да я “охлади” малко, започна да драска с нокти вътрешните страни на бедрата ѝ. Тялото ѝ потрепери. Той продължи с драскането и тя все повече трепереше и стенеше. Изведнъж той лизна клитора ѝ. Яна извика и се изви на дъга. Той бавно обхождаше срамните ѝ устни с езика си. Жената беше награбила главата му и нетърпеливо така силно го притискаше в слабините си, все едно искаше да го вкара целия вътре. Въпреки болката от скубането на косата му, той успяваше да налага своето темпо. В един момент тя се гърчеше и изглеждаше като обладана от зъл дух:
- Боги! Богиии, сприииииии!
- Защо? – той спря от изненада.
- Ох, Боги! – тя говореше като в транс, като в бълнуване. - Ако свърша ставам свръхчувствителна там долу и чак ме боли клитора при докосване. Моля те, умолявам те! Люби ме най-после!
Той събу слиповете си и покри тялото ѝ със своето. Тя се извиваше нетърпеливо подканяйки го час по-скоро да угаси пожара в тялото ѝ. Когато той най-после проникна в нея тежките им стонове се сляха. Той се опитваше да се движи по-бавно, но тя нетърпеливо го подканяше извивайки се и притискайки го към себе си. Той знаеше, че не може да издържи дълго, защото не беше правил секс от много отдавна, отпреди незнайно колко години. Въпреки усещанията от проникванията му в нея, той успяваше да се контролира достатъчно. Двамата със стонове на глас отбелязваха всеки тласък, всеки щурм дълбоко в нея. Това, че и двамата не бяха правили секс от около десетина години, а и от това, че бяха се намери след около тридесет, правеше този акт много по-чувствен. Яна се извиваше и подканяше Богомил:
- Боги! О, Боги! Давай! Люби ме! Изгори ме! О, да! О, да, давай, Боги! Ммммм умирам! Искам да умра в ръцете ти, Боги! Даааааа…
- Ммх, Яни! Толкова си нежна! Толкова си гореща! Мммм. Искам те завинаги!
- Имаш ме! Ооооох! Твоя съм до края на света! Богиии, по-бързоо! Ооох, толкова е… даааааа…
- Ох, даа... оооо, дааааа…
- Да, да, давай! Още! Ощеее! По-бързоо! Ооо, Богииии…
- Ох, не мога повече! Ооох, Яни! Побъркваш ме!
- Дааааа, умирам… аааааааа…
- Яни, свършвам! Аааахх…
- Дааа, искам те целия в мен! Аааааааа-аааааъъъъх-ооооуъъъъъххххъъъъ…
Яна се гърчеше неконтролируемо в оргазма си, което накара Богомил целия да избухне в нея. Той неусетно захапа шията ѝ, а тя издра с нокти гърба му. Дори когато неговият оргазъм отмина той остана в нея. Тя още трепереше в сладки тръпки. Минути по-късно тя лежеше по гръб, а той – странично обърнат към нея.
- Яни… аз…
- Не казвай нищо! Утре ще говорим.
Богомил се събуди късно. През прозореца се виждаше, че вали сняг. Беше сам в леглото! Нещо неприятно му подсказваше, че срещата с Яна е била сън. Разрови чаршафите, като че ли се надяваше тя да се е скрила в някоя гънка. Намери петно от сперма.
- По дяволите! – изруга той и удари ядно с юмруци по дюшека. - На всичкото отгоре като някакво момченце съм имал “мокър” сън!
Стана, и въпреки че не беше студено се облече, и започна с надежда да обикаля из стаите търсейки безнадеждно доказателство, че все пак не е било сън. Нямаше такова. Всичко си беше както го беше оставил. Кутийка пластмасова с руска салата – неразпечатана, парче суджук – недокоснато, вакуумирана пържола – също, дъската за рязане с ножа също бяха на масата, а торбичката беше на земята, където беше я захвърлил. Единствено двете бутилки мавруд бяха изпити и бяха на масата до водната чаша, в която беше си налял.
- По дяволите! – изруга отново. - Шибано село! Само ядове ми носиш!
Снеговалежът навън се усили. Беше дошъл тук, за да намери покой, а беше по-ядосан от всякога. Не можеше да остане повече тук. Болката беше твърде голяма. Беше готов да заплаче, но все още се удържаше. Оглеждаше се какво да счупи, за да си изкара яда. Освен старите столове и някой долап нямаше нищо за чупене. Обикаляше нервно из стаята, псуваше и ругаеше. Излизаше навън с надежда, че тя ще е на прага или поне, че ще има някакъв белег че е била тук. Нищо. Мръсните улици бавно побеляваха. Отиде няколко пъти до двата стола до камината с намерението да ги срита, но се отказваше в последния момент. Изпсува още веднъж и се зае да събира нещата в торбичката. Нищо не го задържаше тук. Не можеше да остане и секунда повече. Облече якето си, заключи вратата и остави ключа, където си стоеше винаги. Влезе в колата и постави ключа. Рече си: “Ако не запали от първия път, значи не е било сън!”. Но колата запали на втората секунда. Започна да удря с длани волана все едно колата му беше виновна. Излезе от нея докато подгрее и започна да крачи нервно из двора. После си рече: “Ако има някой човек на пътя, който и да е, значи не е било сън!”. Нямаше никого. Улицата беше пуста докъдето му стигаше погледа. Отново отключи и влезе в къщата. Премисляше в главата си всяка секунда от мнимата среща с Яна и се оглеждаше из двете стаи. Нищо. Едно шибано нищо. Всичко говореше за това, че е бил сам, че е изпил две бутилки вино и че докато е спал е имал “мокър” сън. Отново излезе, заключи и прибра ключовете на тайното място. Влезе в колата и я подкара. Напускаше шибаното село, за да иде в шибаната София. Една слаба искрица му даде наистина последна надежда. Нарочно мина по улицата на Яна. Къщата ѝ беше необитаема – стените бяха напукани, а покрива имаше хлътнали и счупени цигли.
- ФААААААК! – изкрещя той.
Опитваше да сподави напиращите сълзи минавайки покрай табелата за край на населено място. Загуби последната надежда да спре да мрази. А му трябваше толкова малко топлинка… Изведнъж скочи на спирачките, ABS-а укроти колата.
- По дяволите! Камината! Сигурно има още жар. Може да запали къщата!
След кратко колебание дали не е по-добре къщата да изгори, за да няма повод да се връща тук повече, реши все пак да се върне. Угаси колата пред къщата, взе една кофа и лопатка и влезе да почисти пепелта и жарта от камината. Наистина имаше доста жар. Докато внимателно я сипваше в кофата нещо проблесна под столовете, които бяха до него. Загледа се – две винени чаши със столче! Задържа дъха си. Протегна ръка и ги докосна – бяха истински! В тях все още имаше по глътка вино. Той започна да се смее. Започна да подскача и да вика:
- Не е било сън! Не е било сън! Юхуууу!
Излезе навън за дърва. Всичко наоколо беше напълно побеляло. Видя фигура в далечината. Без да е сигурен, че е тя се затича натам. Тя беше! Той стигна до нея. Тя беше объркана:
- Какво…
- Вашата къща! – прекъсна я той разтърсвайки я за рамената. - Минах покрай вашата къща и беше изоставена!
- Нашата къща? А, имаш предвид на родителите ми. Нали ти казах, че се омъжих и когато родителите ми починаха продадох къщата им.
Той се смееше като малко дете.
- Защо колата ти е отвън? Тръгваш ли си?
- Никога! Никога повече!
Той я хвана за ръка и я поведе към неговата къща. Мислеше си: “Утре ще си пратя оставката по пощата. А днес… днес ще схрускам коледната курабийка на тази сладурана!”.

Изку Куригал