Ина, която промени всичко

03.11.2023 | Анонимен

Поглеждам тук понякога. Общо взето не знам дали има нещо вярно в повечето истории. Както и да е! Това му е хубавото на нета – можеш да излееш, каквото те мъчи. И да се надяваш да се почувстваш по-добре. Поне за малко. Един авер ме открехна за тоя сайт и реших да разкажа какво ми се случи преди време. Една история конкретно, която много ме промени и много ме разтърси. Явно, колкото и да живее човек, колкото и да си мисли, че е преживял – винаги може да се изненада. Ама винаги!

Наясно съм, че ще си навлека много негативизъм в коментарите вероятно, обаче след всичко, което се случи, наистина не мисля за това в момента. Толкова съм разтърсен из основи и променен, че по едно време си викам да ида на терапевт направо. Отказах се. Няма да ме разбере терапевтът. Никой, който не се е оказвал в такава ситуация, няма да ме разбере, без да ме осъди и да каже, че съм тотален кретен. Особено предвид на това, което работя.

Предполагам, че доста хора може пуритански да се възмутят и шокират, защото аз съм свещеник. Най-обикновен български мъж. Просто свещеник. По убеждение. Говоря няколко езика, имам гражданско образование, опитвам се да движа някакъв бизнес – заради децата основно. А и защото ме бива, достатъчно умен съм. Пък и кой нормален човек, ако има възможност, би разчитал само на една заплата, нали така? Нормален човек на 54 години съм. Заради десетилетията активно спортуване много не ми личат. Пък и сега редовно ходя пеш, плувам, боксирам се още понякога. Яздя, карам ски. Прекарвам доста време в обикновен кърски труд. Имаме къща в Родопите с голям двор и овощна градина, без да броим оранжерията, така че си работя сериозно и наравно с хората, които ми помагат. Та затова съм в перфектна не само за моята възраст физическа форма. Само прошарената коса и сребърната брада ме “издават”. Сигурно затова постоянно ми налитат млади девойчета. Странното е, че докато косата и брадата ми бяха напълно черни, не беше така. Явно не е мит, че младите момичета честичко си падат по зрели мъже. Сещам се и за още десетина причини за това, но това е друг разговор.

Много изкушения, много нещо. Е, предполагам и добре работещият ми инструмент има нещо общо. Не се оплаквам, Слава Богу! Справям се. Малко трудно мога да го вдигна за осем секунди както някога, ама такъв е животът. Важното е, че си го вдигам.

Работя в прекрасна църква на хубаво място. Виждам най-хубавото и най-лошото от живота всеки ден. Затова се опитвам да не съдя и да помагам според силите си. Сещате се, че с тая работа всичко съм виждал. Ама всичко!

Историята, която искам да разкажа – и на която вероятна мнозина няма да повярват, толкова е абсурдна и невероятна, е свързана с едно момиче от квартала. Нормално момиче. Нищо особено. Ако я видиш на улицата, може и да не я забележиш, въпреки че е симпатична, има излъчване. Просто не е очевадна красавица. Среден ръст, леко пищна точно където трябва – аз много харесвам такива точно, ммм! Да има къде да пусна ръка. Тъмнокестенява коса, доста дълга. Носи я на кок обикновено, но често и пусната. Да ти е кеф да заровиш пръсти в тая коса и... както и да е! Тъмно кехлибарени очи. Обикновено момиче. Обаче с едно такова особено излъчване. Хем изглежда добро момиче, хем… нещо в тия очи ти казва, че е пълна с изненади. На почти 16 е. Познавам я добре, защото идва да помага в църквата от доста време, може би откакто беше на 14. Близка е с малката ми дъщеря, учат в един клас и заедно ходят на пиано и танци. Помага в църквата, върши разни неща, включително със сметките. Добра е с математиката, страшно добра. Идва вкъщи понякога. Майката работи в чужбина и се прибира по веднъж на няколко месеца. Тя не иска да ходи с нея – не искала да е все с ново училище и без приятели. Близо до дома им живее някаква леля, вдовица, но Ина е практически сама. По-скоро тя се грижи за лелята, отколкото тя за нея. Бащата починал, когато била на 10 – това го знам от Вики, дъщеря ми. Каза ми, че това е жестока травма за Ина. Даже не мога да си го представя. Тя последователно отказва да говори за това, опитвал съм. Момичето е доста с акъла си – освен, че според Вики е най-добрата в училище, чете доста и казва, че целта ѝ е Масачузетския технологичен институт. Сигурно ще я постигне, като я гледам как систематично кълве книгите и ходи на уроци по математика и физика. През другото време е в църквата, даже се занимава с децата в неделното училище. И все една такава умислена. Затворена, дистанцирана от света някак. Викам си, че трябва да говоря с майка ѝ, като се върне. Подкачаме я всички що не си намери гадже, ами все в църквата при нас стои. А тя:
- Оу, да бе! Те тия моите връстници направо си умират за мен. Да ми обясняват колко съм дебела, ква съм гениална и скучна, щото чета книги. Колко съм гадна, щото не им давам да преписват домашни. И колко съм задръстена, щото не пуша, не пия и не се дрогирам. И къв съм сноб, щото не слушам гадната чалга. А, и да не пропусна най-любимото ми… да ми обясняват, че съм позора на даскалото, щот съм още девствена! Не че си спомням да съм обяснявала това на някого. И не че е работа на когото и да е дали съм девствена или дали го правя с различен всеки ден! – всичко това казано с огромен сарказъм и обилни дози самоирония.
Но… аз съм баща на две момичета и знам кога зад “нахаканите” пози всъщност има нещо друго. Например самота и болка. Да, трябваше да говоря с майка ѝ. Задължително!

И така, всичко си беше наред с Ина – името е променено, разбира се. Помагаше със сметките, понякога я оставях на касата, с децата в неделя, с почистването. До момента, в който един от другите свещеници в църквата ми каза, че на няколко пъти я е намирал в един килер, който имаме. Църквата има едно ниво под основното – там имаме перално помещение, санитарен възел, гладачна маса. И тоя килер. Подрежда вътре нещо и плаче. Обаче нищо не му казвала. Само повтаряла, че всичко е наред. Накрая, за да я остави на мира, казала:
- На никого не мога да кажа! Ужасно е! Бих могла на отец Георги, само на него имам достатъчно доверие, ама не смея.
Това съм аз – въпросният отец Георги. Естествено, ние и двамата решихме, че някой ѝ е посегнал, но тя не казва, защото се срамува. Идея си нямате какво се оказа! Това не прилича на нищо, което съм преживял, повярвайте ми! А както отбелязах – видял съм всичко!

Първата събота, след като разбрах че Ина има някакъв проблем, казах на всички, ако дойде в църквата да я пратят при мен, защото искам да ми помогне с едни документи. Точно правех един проект за финансиране на реставрация на стенописите. Никаква помощ не ми трябваше на мен, ама помислих, че ако успея да я придумам да ми каже нещо в канцеларията, ще е по-лесно. Щом като е казала на другия колега, че “Аз в черква такова нещо не мога да кажа!”, “Брех…” – викам си, “…човек ли уби това момиче!?”. Казах ви, с колегата решихме, че някой идиот ѝ е посегнал. И си викам на акъла: “Като не можеш в черквата, в един прост кабинет ще гледам да те придумам!”. И само се молех наистина да не ѝ е посегнал някой. Ще го убия! Само да го разбера кой е! Просто ще го ликвидирам!

Качва се тя при мен в канцеларията някъде следобеда, аз се правя, че работя. Таман се беше стоплило времето. Косите пуснати, никакъв грим, но много съблазнителен парфюм – за моя изненада долових тамян и тютюн. Малката обича тежки аромати. Отиваше ѝ. Проста рокля до пода, но без ръкави и с доста щедро деколте. Осъзнах внезапно. Да, и аз съм от партията на мъжете, които обичат хубави големи цици. Естествените, разбира се.
- Добър ден, отче! Викал си ме? – гласът ѝ равен, нищо не личи по него, но не се усмихва както обикновено.
Ставам да я посрещна, целува ми ръка. И като се приведе да го направи, аха-аха да падна в това щедро, налято деколте. Оххх! Тя седна на свободния стол, погледна ме право в очите. Все така без да се усмихва. И изведнъж аз осъзнах, че всичко това е заради мен. Роклята. Парфюмът. Пуснатите коси. Погледът ѝ. Този спокоен кехлибарен поглед, който просто ме фиксираше, а аз имах усещането, че тя ме съблича… че ме докосва с тоя поглед. Настръхнах. И се налага да си призная, че никак не ми беше неприятно. Да, тя беше едва на 16, но ако някой мъж ми каже, че не му става повече от приятно от такова внимание – малко няма да му повярвам. Познавах я от толкова време, но наистина в онзи момент осъзнах, че тя ме гледа с други очи – като мъж, когото харесва. И един друг спомен, от една вечеря вкъщи за момент прекоси ума ми, но нямах време за това сега.

Овладях вълнението и ѝ казах за какво я викам.

Веждите ѝ се вдигнаха леко, усмихна се иронично.
- Отче, хайде да не си играем на театър с тебе! Познаваме се. Трябва ти помощ с тая документация, колкото на мен ми трябва балетна пачка! Искаш да говорим за нещо? Слушам те. И без приказки под шипковия храст тоя път, нали?
Мда. Когато една жена е хубава, това е достатъчно изпитание. Ако е и умна, става хептен сложно. Усмихнах се. Помолих я да направи по едно кафе – тя прави вълшебно кафе на джезве. Докато се върне, обмислях как да кажа за какво става дума. И реших да е внимателно, но направо. Ина се върна с кафетата, аз прибрах документите. Предупредих да не ме безпокоят, освен ако не е нещо важно и по служба. И без това храмът скоро затваряше. И ѝ казах директно за колегата, който я е видял в килера. Докато ме слушаше, тя видимо се смути. Но не ме прекъсна. Видях, че дишането ѝ се учести. Постарах се да не зяпам този бързо надигащ се и спадащ сочен бюст. Постарах се, но и да не гледах, пак усетих как го вдигам под расото. Ако можех да я убедя да ми лъсне една чекия… Заставих се да мисля за това. Не сега!

Станах, сложих кафето до нейното, а стола си – срещу нейния. И преди тя да успее да реагира, хванах ръцете ѝ. Внимателно, но здраво. Тя цялата потръпна от допира ми. Усетих го. Но усетих и друго. Аз я хванах за китките, но тя плъзна ръце така, че да я хвана за дланите. Кожата ѝ беше гореща и влажна, осъзнах внезапно. Сякаш нещо силно я вълнуваше или много я тревожеше. И в момента в който почувства как пръстите ми обгръщат ръцете ѝ, тя се отпусна. Усетих го с кожата си. Пак онова трептене в слабините… И осъзнаването, че на нея ѝ е приятно да я докосвам. Пак онзи спомен от една вечеря вкъщи… И внезапното осъзнаване, че тя ме гледа така, но от доста време. Просто аз сега забелязвам. Изведнъж си спомних колко пъти ме е прегръщала. И как. Разговорът. Трябваше да се съсредоточа!

Държах ръцете ѝ, гледахме се в очите от сантиметри разстояние.
- Трябва да ми кажеш, момиче! Какво има? Знаеш, че можеш да ми се довериш. Нападна ли те някой?! Само кажи кой е! Ще го сервирам на майка му в тепсия с картофи!
В първия момент тя се разсмя звънко. После в очите ѝ последователно премина объркване, изненада и нещо като силна тревога. Облиза устни. Мммм! Знам аз какво се прави с пресъхнала уста! И нямам предвид само чашата с вода, която ѝ подадох.

Изпи я на екс. Закима енергично с глава:
- Не! Как ти хрумна? Че то някой, за да ме нападне, първо трябва да ме забележи. Не. Но това, което ме мъчи, е още по-ужасно! Толкова е… ужасно! – тя заплака беззвучно, тихо. - Толкова е страшно! И толкова срамно…
Обърках се напълно, но щом никой не ѝ беше направил нищо, и това стигаше. Оставих я да поплаче. Да отпие от кафето. Аз също, имах нужда. Леко избърсах сълзите, с върха на пръстите. Тя притвори очи. Харесваше ѝ да я докосвам. Пропъдих тази мисъл.
- Ще ми кажеш. Знаеш го! И няма да излезеш от тук преди това. Така че кажи! Аз съм свещеник. Като лекаря пазя тайните на хората. Срамно било. Ти кажи, пък ще видим! Не може да се мъчиш така повече!
Тя, като че изведнъж реши. Пое си въздух, спря да плаче, погледна ме право в очите и каза на един дъх:
- Дявола ме обладава, отче! Всяка нощ! И нищо не мога да направя, защото ми харесва… – тоя път захлипа неудържимо, с поглед забит в земята.
Идеше ми да прихна, но не го направих. Разбира се. Усмихнах се вътрешно. Дявола я обладавал. Ти да видиш! Дори не си спомням кога за последно съм чувал тази дума. А на нея ѝ харесвало. Е, поне не беше поредната жена, която екзалтирано ми обяснява, че самият Иисус я обладава, докато се моли. Щото това ако знаете колко пъти съм го чувал, не е истина!

Сипах ѝ нова чаша с вода. Изчаках да изпие кафето. Дадох ѝ кърпичка. Пак се наклоних към нея. Пак хванах ръцете ѝ. Усмихнах се.
- Кошмар. Това е просто кошмар, Ина! Лош сън. Успокой се, хайде…
Трябваше някак да я накарам да ми разкаже повече, но не смеех да я притисна направо. Страхувах се, че ще се затвори и няма да каже и дума повече.

Тя ме погледна. Не плачеше. Гласът ѝ беше горчив.
- Не ми вярваш, нали? Нищо не разбираш ти! Нищо! Никакъв сън не е това! Реално е! Всяка нощ! Както и да е… Ти не ми вярваш!
Точно преди да стане от стола, аз реших да рискувам.
- Хубаво де! Как ще ме убедиш, че е така, както казваш, а не обикновен еротичен сън? Просто мъж, който те люби на сън?
Тя пусна ръцете ми. Заби поглед в обувките си. Гласът ѝ беше глух.
- Дявола е! Аз знам, че е той! Защото не ми дава да се събудя! Ако е просто еротичен сън, ще мога да се събудя, нали? Ще имам контрол над това? А той не ми дава да се събудя, отче! Обладава ме и ме обладава! Всяка нощ! На сутринта съм изтощена и толкова… – гласът ѝ трепна, стана гърлен и напрегнат.
Миглите ѝ затрепкаха отново, тя поруменя. “Сякаш изпитваше възбуда!” – казах си. Мисълта за това ме влуди. Едва запазих присъствие на духа.
- Изтощена и толкова какво, скъпа?
Знаех много добре какво. Но исках да го каже. Трябваше да го каже, за да се освободи от товара си. Тя пое дълбоко въздух:
- Мокра. Там… долу. Толкова мокра. И цялата студена вода на света не помага, отче!
Можех да видя отчаянието в гласа ѝ. И желанието също… Чепът ми просто се надърви на секундата. Само се надявах, че не личи под расото. Не точно в момента.

Погалих я леко по косата. Тя някак извъртя леко глава така, че ръката ми се плъзна по лицето ѝ. Разтреперах се до кости от тая нежна, изгаряща кожа. „
- Стига, скъпа… ти съзряваш, променяш се. Тялото ти се променя. Нормално е да сънуваш някакъв непознат, с когото правиш секс. Това са хормони, само това. И не е срамно, а е нормално. Повярвай ми!
Вътрешно си казвах: “Ах тииии! Иска ти се, та ти се плаче! Иска ти се мъж, нали? Ох, сладураната напращяла, само как искам да ти го дам целия!”. Пак тоя поглед, който казва, че съм пълен идиот.
- Виж сега, отче… ти имаш дъщери. И някои неща ги разбираш. Обаче това не е никакъв обикновен непознат. Аз да не съм луда да сънувам, че го правя с първия срещнат! Отче, аз знам, че това е дявола!
Загубих търпение. Признавам си. Просто загубих търпение. Вероятно защото чепът ми отчаяно искаше да изчука тия сочни големи цици, оооооооооооооох! Само как исках да ѝ го сложа на турска чекия! Не исках, но леко повиших глас:
- Ма добре бе, слънце мое! Ти как реши, че е дявола това, а?! Пиете си кафе всеки ден, та го познаваш!
Тя изобщо не се впечатли. Нито от тона ми, нито от думите ми. Сега тя хвана ръцете ми. Здраво. И ме погледна в очите. Беше странно спокойна. И май леко ми се дразнеше. Сякаш си има работа с вироглаво дете. Въздъхна.
- Виж сега, слънце мое… аз може да съм дебелата кифла на училището, както ме наричат тъпите ми съученици. Може да не съм прегръщала момче, да не съм се целувала с никого, да не съм виждала мъж без дрехи. Всичко може! Обаче аз не съм тъпа! И съм учила биология. Според биологията мъжът има един инструмент. Един, отче! И той не е способен да… работи с часове. Без засечка. Без да… омеква и да спада. А този, дето ме обладава на сън, има два! Разбираш ли? Два! Единият… вътре в мен и другият… – тя се запъна, но този път аз ѝ помогнах:
- В устата ти?
Тя кимна, изчерви се, разтрепера се. И продължи:
- Два! И не спира с часове. Цяла нощ. Не спира. А аз не мога да се събудя, защото… защото е толкова хубаво, прости ми Боже!
Заплака отново. Разрида се.
- Направи нещо! Помогни ми! Това е дявола! Няма нормален мъж, който да прави това с часове и с два… И освен това нали все казвате, че за да ни навреди, дявола се прави на нещо или на някой, когото харесваме. За да ни доближи. Нали все това казвате всички свещеници. Просто направи нещо, моля те! Все трябва да има някакви молитви, нещо! Това продължава от месеци. Не мога повече! Не мога!
Тя едва си поемаше дъх от риданията, а аз бях като хипнотизиран на стола. Не смеех да мръдна. Да дишам. И не убягна от вниманието ми, че тя каза, че дявола приличал на някого, когото харесва, но не ми каза на кого. И аз знаех защо. Молитви, как не! Друго ти трябва на теб, прекрасна! Друго… С молитви няма да стане!

***

Затворих очи, облегнах се назад за момент. Трябваше да овладея вълнението си, емоциите си. И възбудата си. Малката сериозна умница току-що ми беше признала, че от месеци сънува, че ѝ го слагам. Че го прави с мен. Не че за пръв път някоя малка кукла ми се хвърляше на врата, не. Но обикновено е ставало доста… делово. Някоя хлапачка ми обяснява, че ми е навита и иска да съм ѝ първия и аз или се съгласявам, или не. Тук обаче ставаше дума за нещо различно. За нещо друго. Отвъд хормоните и простичкия факт, че на Ина ѝ се чукаше до несвяст. Беше млада, апетитна и хубава, въпреки убеждението си. Можеше да си легне с трима от четирима, които евентуално би си харесала. Но тя не го правеше. Значи нещата не опираха просто до едното чукане. Съвсем не ставаше дума просто и само за това. Бях убеден, че ако посегна и я погаля, мога да я опъна в момента. На бюрото. Сигурен бях! Не беше само това. Тая вътрешна борба ме сразяваше. Сащисваше ме. Тоя “срам” – както самата тя се беше изразила. “Шефе, защо правиш нещата толкова сериозни!?” – казах си на ум. Тя си падаше по мен. И това нямаше нищо общо с факта, че искаше да я чукам. Тя си падаше по мен безумно. Само не знаех още – не просто за физическо привличане ли ставаше дума или за нещо повече. За което точно в момента даже не исках да мисля. Беше очевидно, че жестоко си пада по мен. Как е възможно да не забележа толкова време?! И това, че имаше нещо към мен, беше в конфликт с цялата ѝ същност, с някакви неща, които тя очевидно смяташе за важни и съществени. Господи, Боже мой! Откога не съм виждал жена, независимо от възрастта ѝ, която да има скрупули за каквото и да е! Да има усещането, че нещо е нередно. Огромната част жени днес – и мъже, разбира се, не се замислят. Искат нещо, взимат си го. Все едно какво нещо – кола, къща, човек. Съгласете се, че има нещо пленително в това да видиш една жена, която те желае до лудост, която има нещо към теб и въпреки това се бори с всички сили, защото смята това за нередно! Бях сразен. Обезоръжен. Тя не го знаеше, но вече ме беше спечелила. Не заради девствеността си, не. А заради невинността си. Вече казах, че имам две дъщери. Едната беше съвсем малко по-голяма от Ина, с другата бяха съученички. Познавах приятелките им, наблюдавах ги. Да са живи и здрави, все момичета от добри семейства, нормални момичета. Но те до една си бяха това, което мъжете обикновено наричаме с думи като “разпоретина”. Отдавна загубили всяка идея за невинност, свян, ценности. Откъде знам ли? Ами знам! Чукал съм няколко от тях – и на нито една не съм бил първият. А тия, дето за известно време редовно са ми духали – отделно. Да, възползвал съм се. Предлагали са ми се, ебал съм ги. Само като си помисля, че се е случвало да чукам някоя лакома устичка на двора вкъщи, докато жена ми подрежда масата за вечеря. А после малкото путе сяда на масата до дъщеря ми все едно нищо не се е случило. Все едно до преди пет минути не ми е лапала коравия кур и не ми се е молила да ѝ го набия в ебливата пичка.

Признавам си веднага – никога не съм бил най-верния съпруг на света. Никога! Но винаги съм спазвал три правила – не правя нещата така, че да унижавам или обиждам жена си, дискретност преди всичко и никакви фалшиви обещания. Предполагам, всички ще кажат – егати лицемера, а ни учи на морал! От една страна е така. Обаче от друга – който е безгрешен, пръв да хвърли камък, нали така? Не мога да устоя на жените. В своя защита ще кажа, че поне се опитвам. Старая се. Но особено на по-умните, по-сочните и по-надарените от дядо Господ. Като Ина… Опасявам се, че съм си банален мъж – дай ми една усмивка, хубаво бедро и чифт цици и ми гледай сеира! Но… всичко само по взаимно съгласие, никаква принуда и “злоупотреба с власт” и дискретност.

Всичко съм правил. Ама всичко! И мъжки минет съм опитвал! Имах един преподавател в семинарията, педал и половина. Нищо, че се водеше женен и имаше деца. Вика ми:
- Всичко ще направя за тебе! Всичко! Само ми го дай да го лапам!
Аз двайсетина и нещо годишен, напълно шокиран – все пак следването ми, кариерата ми зависят от тоя човек! Онзи – някъде 40+. Хубав мъж, представителен. Викам му:
- Ще ти го дам, ако ми пуснеш да шибам жена ти! Всеки ден!
Викам си: “Ще ми се махне от главата!”. Нищо подобно! Ония само това чакаше! Същата вечер ме извика спешно “по служба”. И до днес не знам жена му знаеше ли го какъв е, що е. Маце на 30 и нещо. Хубава, симпатична. И неебана. Нахвърли ми се онзи, докато беше в стаята при нас. Не ѝ пукаше, даже го накара да остане да гледа. Аз ѝ го набивам, тя вика като обезумяла, а ония лъска като луд. И не отделя очи от кура ми. Бяха няколко много интересни години. Чуках жената на началника си, а той самият даваше мило и драго да ми го налапа. Категорично отказах да го чукам, но знаех, че други го правят. Любопитно е да се опита мъж да ти духа. Ей така, за опита. Но предпочитам жени, твърдо! Не ми е и хрумвало да позволя на друг мъж да ме доближи дори. А се е случвало да се опитват.

После, по време на първото ми назначение, бях като в сцена от Декамерон. Баналност и половина. Аз на 25 и малко, току-що оженен и ръкоположен. Жена ми в София в напреднала бременност, не исках да стои в селото без лекар и някъде си. Ходех при нея понякога. През останалото време – яки чекии и порно. Въпросното назначение беше в едно село на края на света. Временно. За няколко месеца само. И точно като в Декамерон ме сложиха в най-хубавата къща. Най-близо до църквата. И… при една вдовица. Беше не по-малко от 45 годишна. Загубила мъжа си и единствения си син в катастрофа. Рано посребряла хубава жена с изумително сини очи и сочни форми. Опитвах се да не я виждам много, щото… нали. Обаче още първата седмица стана, каквото имаше да става. Една вечер тя просто дойде при мен. И преди да успея да реагирам, свали тънкия корсаж, който носеше.
- Не мога така повече! Имам нужда! Ще си отидеш след няколко месеца, дотогава защо да не си помогнем взаимно?
Нямаше смисъл да казвам каквото и да е. Курът ми стърчеше и направо ме болеше. Толкова бях надървен. Преди да разбера какво става, тя вече го лапаше. И как само го лапаше, оооооооооооооооооооохххх! Виж я ти, вдовицата за пример! Опита се да го извади, но не ѝ позволих. Хванах я за косата и започнах да ѝ го набивам в устата. Не ми пукаше, че стоновете ми се чуват може би дори извън къщата. Накарах я да отвори уста и да изплези език. Опрях главичката на езика и започнах да го празня. За моя изненада тя започна да гълта. Това ме влуди. Изсмука го до капка. С нищо не показа, че е разочарована, че не ѝ го вкарах. След банята я сложих в леглото. Започнах да я обарвам и да я чукам с пръст. Тя едва дишаше от възбуда, беше безумно мокра. И повтаряше:
- Дай ми го! Кур. Искам кур! Чукай ме!!!
Попитах я откога не е ебана. Ама честно. Тя се засмя тъжно.
- Няма да ти кажа! Моля те, не питай!
Постарах се да я задоволя. Още си спомням как се празнеше да всеки тласък и стенеше да ѝ напълня сливата. През онази нощ не спрях да ѝ го набивам. През всичките пет месеца в онова село. Както отбелязах, банална история. Предполагам, повечето мъже на млади години поне веднъж са опъвали зряла путка. Има особена тръпка в това, когато си млад. Пък и онази жена си беше супер путка. Не защото беше неотразима, а защото обичаше да се ебе. Кефеше се да доставя кеф. Мъжете обичат жени, на които им е кеф. Когато усещам, че на една жена ѝ е кеф да ми достави удоволствие, това ме възбужда още и ме кара да правя чудеса, за да ѝ гот поне колкото на мен. Сутрин ми носеше кафе и докато го пиех на масата до прозореца, тя коленичеше да духа. След като ме изпразнеше, ме вдигаше пак. Облягах я на масата и ѝ го вкарвах на задна. Всяка сутрин. Започвах с кафе, минет и яко празнене дълбоко в путката ѝ. Бяха невероятни няколко месеца. Не изпитвам вина, защото нищо не съм обещавал. И не съм наранил жена си. После животът пое по друг път, преместих се при семейството си и така. Опитвах се да се контролирам, но както казах – аз съм мъж като всички други. Един хубав разговор, един топъл поглед, хубави гърди… Но винаги всичко е било само секс. Просто секс. И нищо повече!

***

Така като го разказвам изглежда дълго, но всичко това ми мина през ума за няколко минути. Тя ридаеше беззвучно, свела очи към пода. И двамата мълчахме. Но аз изведнъж осъзнах, че в живота ми се е случило нещо невероятно. Нещо различно. Това момиче, което се бореше с чувствата си към мен, за секунда ме срази. И вече съм неин. Тя просто още не го знаеше.
Изведнъж видях толкова неща в различна светлина. От различен ъгъл. Изведнъж осъзнах, че през цялото време, през което я познавах, тя се е борила да преодолее това, което има към мен.

Погледнах я. Избърсах лицето ѝ нежно. Тя се усмихна леко.
- Върви. Иди направи по още едно кафе, измий се и ще поговорим спокойно. Късно е, кажи долу да си тръгват, само пусни алармата след касиерката. Ние ще заключим.
И пак онзи спомен. Пак тая мисъл за онази вечер вкъщи преди толкова време. Този път, докато я чаках да се върне, и аз се върнах назад в ума си. В този спомен. Нещо ми подсказваше, че тогава, онази вечер е започнало това, което виждах ясно днес.

Случи се преди няколко месеца, вкъщи…

Напращялата Ина, с пищен задник, огромни кехлибарени очи и циците. Ох, тия цици, дето ходеха три минути преди нея! Като сочна праскова, готова да я отхапеш. Сладката Ина. И на всичкото отгоре – свенлива една, затворена, тиха. Само като ме погледнеше с тия очи и го дървех неистово. А тя все една такава умислена. Вики ми разправя, щерката:
- Абе тате, заради тия идиоти в училище. Подиграват ѝ се, че е дебела. И я мразят, щото е най-умна и не дава да преписват домашните. Ама ѝ е гадно. Няма приятели, семейство няма. Тъпаци!
Вдигам вежди.
- Как така бе, Вики, няма семейство? Винаги е пригледна, изгладена...
Мойта върти очи.
- Бе тате, много си зле! Ми няма семейство! Майка ѝ нали е в чужбина? Да не ѝ избяга тъпата кариера! Татко ѝ починал. И я оставили на някаква леля, тя сто години живяла в Канада. Тая леля деца няма, грижи се за Ина. Мъж няма. Ама леля! Не е майка. И без баща... – Викито не довърши.
И аз така, леко тактично, взех да я карам да кани момичето вкъщи. За празник, в неделя, за уикенд. Имаме хубава къща край София. Трезвия ми глас казва: “Вземи се в ръце, пич! Ти си над 50. Дръж се сериозно! То е преживяло вече доста това момиче. Всяка втора келнерка ти връзва. Чукай си и толкова!”. Обаче... обаче мерак! Пък и тя като взе да идва вкъщи... Все да помогне на жена ми, все пишат нещо домашни с Виктория. И все при книгите – имаме голяма библиотека. Все там. И тая нейна затворена натура. “Добър ден, отче!”, “Лека нощ, отче!” – целува ми ръка. Оооох! А аз си представям как целува друго... И скъсвам жена ми. Еба като невидял. Докато си фантазирам как го подавам на Ина. В чудо се видях, докато я убедя, че не е нужно да ми казва отче и да ми говори на вие, като е вкъщи – само пред други хора. Не можело така, не било редно! Накрая успях. Убедих я. По-лесно е като си говорим на ти и на име. Малко по-малко тя посвикна с нас. А аз се чудя как да не си личи как искам да ѝ го сложа. Не ставаше дума за секса просто. Чаровница, сладка. А и много си падам по свенливките. Насаме стават съвсем други! Жена ми и Виктория свикнаха, че с Ина се застояваме при книгите и си говорим, на никого не правеше впечатление. Другите ни две деца са в чужбина отдавна.

Така една вечер преди месеци, пак я видях там. В къщата беше топло, носеше някаква риза с навити ръкави и пола до коляното. Само от мисълта как прокарвам ръка по тая кожа ми стана. И от чуденето дали носи сутиен. Ммм, надървих се брутално! А тя ми се усмихва от лавиците с книги – вратата отворена. Аз по стълбите – към най-близката баня, да го изпразня… болеше ме направо! Таман да тръгна…
- Добър вечер! О, Жоро… здрасти!
- Здрасти, Инче! Сега идвам, само да махна расото…
- Жалко! Толкова хубаво стои, подчертава раменете ти, ръста ти. И зеленото на очите ти!
Очите ми са зелено-синьо-сиви. Наистина се подчертават от черното расо.

Вцепених се. Буквално! На второто стъпало. Гледам надолу към нея. Тя ме гледа право в очите. Спокойна. Усмихната. И за пръв път си давам сметка, че ме гледа като жена. С интерес. С желание? просто стои там и ме гледа. Казах:
- Сега ще дойда, нали?
Тя само кимна и затвори вратата на библиотеката. В банята не спирах да я чувам, че расото ми стояло добре и очите ми... И този поглед. Този спокоен, ведър поглед. Представих си как го плъзгам между циците ѝ, как нежно ѝ го давам в устенцата. Нежно... АААА! Само мисълта за това ме взриви. Докато се къпех, го изпразних пак. Ох, Ина!!! Ох! Докато се приготвях да сляза обратно, си спомних думите ѝ, че расото ми отива. Не че и друг път не съм го чувал. Една много палава домакиня веднъж ми каза, че в расото изглеждам гол. Защото съм висок, добре сложен и изваян. Вика ми:
- Отче, закон трябва да ти забрани да носиш расо! Престъпно хубав си!
Разбира се, комплиментът не ѝ помогна много – глупави жени не пипам. Не ме кефят. Но сега, от устата на това невинно хубаво момиче, което вероятно за пръв път казваше на мъж, че ѝ харесва... Спомних си това и реших да я зарадвам. Не беше нещо особено свещеник да носи расо, по-точно така наречения подрасник, дори у дома. Но за разлика от обикновено, останах по бельо, не обух панталон отдолу. Избрах един, тъмночервен на цвят. Обличаме ги обикновено по празници под расата. Тя обичаше бордо. А и цветът контрастираше със сребърните ми коса и брада, подчертаваше ги. Сложих малко парфюм, който Вики обожава – с тютюн и кожа. Вика ми:
- Леле… тате, как да не ти налети да те целува човек! На татко слабостта!
Слязох долу, поздравих всички. Попитах дали да помогна нещо. Жена ми вика:
- Няма нужда! След малко сме готови с масата. Върви, моля ти се, при Ина. Часове не е подвила крак. Тя направи салатите и торта с маскарпоне, откъде я измисли тая торта? Да е жива и здрава! И крем карамел. Върви при нея, Вики ще ви извика.
Така значи! Торта с маскарпоне и крем карамел. Двата ми любими десерта. Които само веднъж бях споменал бегло. Но явно достатъчно, за да ме чуе. И да запомни. И защо ги беше приготвила сама за обикновена съботна вечеря? За мен?

Почуках на вратата, не исках да я стряскам. В първия момент не я видях. Беше зад единия ъгъл на лавиците с книги. Седеше в едно кресло. С нещо дебело в ръка. Понечи да се изправи, но ѝ направих знак да си седи. За част от секундата видях искрата в очите ѝ. Тя сведе поглед моментално. Но аз видях. О, да… не можех да сбъркам този пламък! Този огън! Малката свенливка имаше нещо към мен. Като пълен пубер усетих замайване, слабост, трепет. Само да не подплаша сърничката... Усмихнах се.
- Здравей пак!
Тя се усмихна в отговор:
- Здрасти. – и преди да реагирам, се изправи и ме прегърна.
И преди го е правила. Хиляди пъти. Пред жена ми, пред децата, в църквата. Тя е доста нисичка, миньонче, аз съм над 190 см., така че е леко сложно с прегръщането. Тя просто уви ръце около мен и се притисна. Както казах – хиляди пъти го е правила. Но този път! Този път... цялата се притисна в мен. Плътно. Сякаш се опитваше да се увие около мен, да “влезе” в мен. Плъзна ръце по гърба ми, вдъхна дълбоко въздух:
- Ммм, любимият ми аромат! Благодаря!
Усетих как лицето ѝ леко се вдига и една много внимателна, но гореща целувка леко докосна шията ми. Тя нямаше как да ме стигне, не се бях навел. После тя отново сложи глава на гърдите ми и замря така. Плътно притисната в мен. Бях толкова сащисан, че ми трябваше около минута да реагирам. Тя за пръв път ми позволяваше такава близост. За пръв път. Окопитих се.
- Благодаря за какво, Ина?
Тя се дръпна от мен. Трябваше да седна. Просто трябваше. Виеше ми се свят. Тя остана права до креслото, държеше ме за ръка.
- За този аромат, любим ми е. И много ти отива! И за расото… – гласът ѝ едва се чуваше, сведе очи, поруменя.
О, Боже! Господи, Боже! Защо невинността е така изкусителна!? После ме погледна право в очите и каза все така тихо, но отчетливо:
- Прекрасен си. Съвършен. Сякаш те е направил Микеланджело. Но ти знаеш, разбира се. А и какво значение има какво ще кажа аз. Хлапачка някаква.
Пусна ме и понечи да тръгне към книгите. Хванах я малко по-твърдо, отколкото исках. Тя се смути видимо.
- Искаш ли да седнеш при мен?
Имаше свободно кресло. Тя поклати глава, стори ми се, че ще заплаче.
- Искам да... – тя не довърши.
Очите ѝ заблестяха. Не знаех на кой свят съм. Дръпнах ръката, за да я накарам да дойде по-близо. Сложих я да седне в скута ми. Беше рисково, но... Но тя просто се настани удобно, сложи глава на рамото ми, едната ѝ ръка се плъзна зад мен, а другата леко докосваше лицето ми. Усещах как препуска сърцето ѝ, чувах дишането ѝ, чувствах топлината ѝ. Не мърдах. Не дишах. Само я гушнах с цялата нежност, на която бях способен. Тя се потопи в прегръдката ми. Буквално. Сякаш само това е чакала. Спомних си как прошепна “Искам да…” и не довърши. Усмихнах се вътрешно.
- Това ли искаше, Ина? Да ме прегърнеш?
Тя се притисна още. Плътно, нежно, ласкаво. Като жена, която не е прегръщана много, осъзнах внезапно. Гласът ѝ ме извади от вцепенението:
- От първия миг, в който те видях. Разбираш ли? От първата секунда! Искам да потъна в тия ръце. Искам да ги усещам около себе си. Знам, че не е редно. По хиляди причини. Но това искам. Само не ме пускай, моля те!
Ооооооооооо, Господи Боже! Шефе, ЗАЩО правиш всичко толкова трудно?! Тя притихна в обятията ми, а аз си разреших да се насладя на момента. Докато си мислех за всичко, което вече знаех за нея. За това, че животът не е бил добър с нея. Не ѝ е дал много, но вече ѝ е взел достатъчно. В този момент нямах никакво желание да я прелъстя. По-скоро да я пазя, да ѝ дам, колкото мога.
- Как си?
Тя се сепна леко. Погледна ме. Пак тая усмивка:
- Добре съм. В безопасност. Поне за малко…
Толкова горчивина имаше в гласа на това дете. На тая малка разцъфтяваща жена. Която дори не осъзнаваше, че ме гледа като жена и ме милва като жена. Пък може и да го осъзнаваше, кой знае...
- В безопасност ли? Какво става, Ина? Искаш ли да ми кажеш?
Тя се усмихна невесело.
- Живея с леля, която така и не прие смъртта на мъжа си. Имам майка, която не познавам, защото съм тежест за нея. Чувам я по телефона, получавам подаръци и пари и това е. В училище всички ми се подиграват, защото съм дебела и грозна, но най-умната от всички. Само Вики ми е приятелка. Само тя не ме мрази, че съм по-умна от нея. Само тя не ме нарича презрително “дебела умница”. Адски ме е яд на твоя Бог, че си нямам никого. Никого. Никой не ме обича. Не ме вижда. Няма ме. Още ли ти е чудно, защо се чувствам в безопасност?
Въздъхнах шумно. Дълбоко. Тя се сгуши цялата в мен. Плачеше. Погалих косите ѝ, докоснах леко лицето, обърсах сълзите. Допирът ми я разтрепери, усетих го. Цялата потръпна. Да му се не види, Шефе! Това нещастно, самотно, прекрасно дете се превръщаше в жена в ръцете ми. Буквално разцъфтяваше от допира ми. Кажете ми един нормален мъж, който да устои на това? Да, правилно – не съм аз тоя мъж! Изведнъж мисълта, че вероятно аз съм първият, който я докосва изобщо, ми подкоси коленете. Добре че бях седнал. Още бършех сълзите ѝ. Преди да се усетя, тя хвана ръката ми, накара ме да отворя дланта и просто положи лице на нея. Притисна леко, усмихна се. Без да ме пуска. Това не беше начинът, по който ме беше докосвала до сега, не. Това беше нещо друго. Опитах да се овладея.
- Вечерята. Трябва да отидем. Но може би искаш да ми кажеш нещо? Само не казвай пак, че съм направен от Микеланджело. Ще ти повярвам. Няма ли... някой друг на когото да кажеш, че е съвършен?
Тя се изправи бавно. Не ми позволи да стана. Изправи се и коленичи пред креслото. Господи, Майко Божия и вси светии! Тя да не би да... Докато се опитвах да не откача, тя опря ръце на коленете ми и ме погледна. Тия очи. Тия прелестни очи, които сякаш виждаха душата ми. И тези красиви гърди, полюшващи се точно пред очите ми! Стиснах зъби. Погалих я нежно, тя хвана ръката ми, обърна я с дланта на горе и я целуна. Но не както целуваш ръка на свещеник, не! Целуна я дълго и с такова чувство, че ми прималя.
- Искам да ти кажа нещо, да. Не, не искам. Но трябва. Така е правилно. Сърцето ме боли, но това е последната ми вечер с вас тук. Не е редно, Жоро. Не е правилно. Виктория ми е приятелка. Жена ти ми има доверие. Не е честно. Не е редно. На Вики ще казвам, че на леля ѝ трябват грижи, ако ме покани, а на съпругата ти че имам много за вършене, освен училището. Не мога да стоя в една стая с теб, нима не разбираш? Без да те докосвам. Без да те прегръщам. Без да чувствам топлината ти. Искам да съм с теб! Искам теб! Ти си… всичко! Всичко! Не знам как, но трябва да се науча да живея без теб. Така трябва.
Когато я попитах дали иска да ми каже нещо, Бога ми, не съм си и представял, че ще каже каквото и да е! Мислех, че просто… ще ме прегърне. Нещо такова.

Гласът ѝ беше глух и тъжен, плачеше. Бях напълно шашнат. На 50 плюс едно обикновено момиче ми показа какво значи да имаш смело сърце. Какво значи да обичаш без да очакваш нищо в замяна. Тя се изправи, тръгна към вратата.
- Вечерята. Хайде!
Вцепенението ми премина.
- Чакай!
Прегърнах я. Силно, с цялата си нежност я прегърнах. Седнах в креслото пак, сложих я да седне в мен. Накарах я да ме погледне.
- Сега ще отидем да вечеряме. А тези дни с теб ще поговорим спокойно, и не ми противоречи! Няма да те пусна! Не! Ще ти дам всичко, което мога. И запомни добре… свещеникът в мен ти го казва! Няма нищо нередно в това да обичаш. Никога не се извинявай за любовта си!
Тя се усмихна леко, неуверено. Целуна ме леко по бузата. Усмихнах се:
- Ако искаш, можеш… да ме целунеш. Няма да те отблъсна. Знаеш го. – мислех, че ме целуна по бузата, защото се притеснява.
Тя избегна погледа ми.
- Аз… искам. Но не знам как! Никога не съм… Ох, добре де! Задръстена съм. Просто не знам как.
Прималя ми. Господи Боже. Значи бях не просто и не само първият мъж, когото обича. Бях първият. Изобщо!

Хванах я за брадичката, за да я принудя да ме погледне.
- Искаш ли да ме целунеш?
Тя само кимна.
- Тогава не ти трябва да знаеш как. Просто го направи. Когато си готова.
Тя се сгуши в мен. Оставих я. След малко тя се изправи леко, погледна ме в очите. Не се усмихваше. Погалих я по косата.
- Спокойно! Дишай. Не бързаме.
Очите ѝ станаха огромни и сериозни. Тялото ѝ се напрегна. Плъзнах леко пръсти към врата ѝ. Тя простена тихо. Ооооооох, това винаги действа. Продължих да я галя. Като в сън видях, че главата ѝ се приближава към мен, очите ѝ се притварят. Устните ѝ докоснаха моите леко, несмело, като дихание. Отворих моите съвсем малко, нежно отвърнах на целувката ѝ. Обви ръце около шията ми, леко сложи глава на рамото ми. Без да отделя устни от мен. Пак ме целуна. По-смело, по-дълго. След секунда устните ѝ вече знаеха точно какво да правят. Мина цяла вечност. Тя не можеше да ми се насити, аз не исках тази целувка да свършва. Отдели устни от мен с лек стон.
- Е? Какво ще кажеш за първата си целувка? – опитвах се да звуча шеговито, да я успокоя.
Тя не се засмя:
- Съвършената първа целувка! Защото е с теб. И защото… – спря.
Почаках, но тя не каза повече.
- Защото ме обичаш, знам! Но сега трябва да отиваме на вечеря.
Поклати глава.
- Не. Нямаше да кажа това. Но не защото не те обичам. Защото… защото те желая! До лудост! Неистово искам да съм твоя. Само твоя. Знам какво ще кажеш. Знам. Че съм малка. Да вървим… – изправи се рязко и излезе, преди да реагирам.
Наплисках се със студена вода. Постоях на хладно в двора. През цялата вечеря я чувах в главата си: “Искам да съм само твоя!”. Тя говореше с жена ми и с Вики, почти не ме поглеждаше. Но когато го направеше… Когато го направеше, сякаш ме целуваше с очи. Разтребихме масата, оправихме, поиграхме карти. Казах на жена си, че ще кажа лека нощ на момичетата и идвам. Виктория беше почти заспала. Но тя не!

Беше свалила онази рокля. И носеше само един светло бежов корсаж с тънички презрамки, няколко пръста над коляното. Притворих внимателно вратата. Опитвах се да не я зяпам.
- Дойдох да ти кажа лека нощ.
Обви ръце около мен, целунах я. След цяла вечност тя ме погледна.
- Свали го, моля те! Знам, че няма нищо отдолу, само бельо. Моля те. Искам… да те видя. Моля те!
Никога не съм имал проблем да се съблека пред жена. Знам много добре, че изглеждам чудесно. Но сега се напрегнах. Исках тя да ме хареса. А и си давах ясна сметка, че до момента гол мъж не е виждала. Добре де, по бельо. Не, не ми пукаше, че може да види, че съм с ерекция. Напротив, нямах против точно това да види. Просто се притеснявах дали все пак ще ѝ харесам.

Целунах я нежно.
- Ще направя всичко, което искаш. Но трябва да внимаваме, нали?
Кимване. Показах ѝ как да свали подрасника. Беше ми ясно, че иска да ме съблече, но не смее да ми каже. Тя го направи. Бавно. Дръпна се няколко крачки от мен, докато расото падаше на пода. И докато се чудех какво става в главата ѝ, тя ме обгърна с ръце, притисна се нежно в мен. Цялата трепереше, не спираше да ме гали, целуваше ме където ѝ попадне. Тих стон. И гласът ѝ, който беше като гърлен шепот:
- Само ако знаеш от кога копнея за това! За допира на голата ти кожа! И бях права. Съвършен си! Съвършен! Толкова си красив. И силен. И те желая безумно!
Сещате се, че нямаше как да остана безучастен. В секундата, в която тя усети възбудата ми, нещата станаха като на каданс. Казах ѝ, че няма да направя нищо, което не иска. Независимо от възбудата си. Реших, че се е стреснала. Тя едва каза:
- А ако те помоля нещо, ще… ще го направиш ли?
Объркано кимнах. Тя се притисна в мен.
- Искам… да ме съблечеш. Искам да ме видиш. Знам, че не съм красива. Знам го. Но искам да ме видиш. И искам… да го видя. И да ме погалиш с него там долу. Може ли? Много ли ще е мъчително за теб само да му се погаля?
Ааааааааааааах, ти малка невинна изкусителке! След още една дълга целувка, просто свалих презрамките. И бельото си. За моя изненада тя плъзна ръка и го хвана. Нежно, внимателно. Положих огромни усилия да не го изпразня. Някакъв глас в главата ми казваше, че дъщеря ми е през една врата. Жена ми е на същият етаж. Единственото, което можах да направя беше да я притисна леко към себе си. Сложих ръце на дупето ѝ, за да я накарам да се притисне до мен. В секундата, в която го усети, тя изстена:
- Толкова е твърд!
- Да, скъпа! Твърд като скала. За теб! – отворих леко краката ѝ. - Довери ми се! Няма да го вкарам. Добре де, поне не сега! Довери ми се… – говорех ѝ нежно го търках в путето ѝ.
Беше толкова мокра! Обзалагам се, че я беше изпразнила още долу, докато се целувахме в библиотеката. Опитваше се да контролира стоновете си. Това ме възбуждаше жестоко. Тя ускори темпото. След секунда тялото ѝ се напрегна и затрептя. Усмихнах се. Обърнах я с гръб към мен, опитах да го наместя пак, но тя се изплъзна. Дръпна ме към леглото.
- Само главичката! Моля те, искам да го усетя повече. Само главичката. И само докато… – тя не довърши, избегна погледа ми.
- Докато те изпразня, нали?
Лека усмивка. Трябваше да тръгвам, но нямах сили да се отделя от това треперещо, жадно за ласки момиче. За моите ласки. Сложих я да легне по гръб. Застанах на лакът до нея, плъзнах нежно ръка, вкарах ѝ пръст. Тя полудя. Започна да му се намества, да се нанизва и да пъшка:
- Да, не спирай, да!
Наведох се, започнах да я целувам, без да спирам да я чукам с пръст. Отблъсна ме леко.
- Моля те…
Предупредих я, че вероятно ще свърша бързо, но няма да е вътре. Тя кимна. Легнах внимателно отгоре, наместих главичката точно на цепчицата и започнах да го търкам. Тя свърши в същия момент. Вкарах внимателно, като употребих цялата си воля да не ѝ го забия целия и започнах лекичко да я чукам.
- Само главичката… Ооох, само главичката… По-силно! – гласът ѝ беше като скимтене.
Стоновете ѝ се носеха на талази около мен. Приглушени, страстни, възбуждащи ме стонове. Не издържах дълго. След около три минути го изпразних мощно. Но тя беше свършила дузина пъти, така че не се притесних. Отидохме заедно в банята. Облякох се, тя също. Гушна се в мен.
- Лека нощ! И следващият път искам да ме научиш да ти доставям удоволствие по онзи начин.
Зяпнах я.
- Онзи начин?!
Тя се засмя нервно.
- Стига де! Френският начин.
Целия се разтреперах.
- Казваш го, защото знаеш, че мъжете харесват това, нали?
Поклати глава.
- Не знам какво харесват мъжете. Интересува ме какво харесваш ти! И го казвам, защото го мисля. Искам да го направя за теб. Искам го! А сега върви, преди да съм решила, че искам да направим всичко сега и веднага. И благодаря. Накара ме да се почувствам фантастично!
Жена ми вече спеше, слава Богу! От онази вечер имаше много откраднати моменти и много целувки и нежности, но само толкова. Само това. Не стигнахме до повече от ласки и целувки. Мислех си, докато чувах как тя се качва по стълбите. Всичко това ми мина през ума като на лента, докато я чаках. А ето. Няколко месеца по-късно се оказва, че нещата са много, ама много сериозни.

Остави кафетата мълчаливо. Седна. Отпи своето. Не ме поглеждаше. Седнах пак срещу нея, хванах ръцете ѝ.
- Погледни ме, моля те!
Беше плакала. Отново.
- Ти не ми каза на кого е приличал дяволът? Не ми каза. На мен ли? Аз ли съм мъжът, с когото се любиш в сънищата си?
Тялото ѝ се напрегна. Завибрира. Очите ѝ пак блеснаха от сълзи.
- Опитах се. Опитах се, Бог знае! Да не мисля за теб. Да не те виждам. Да забравя, че те има. Опитах се… – вече плачеше. - Не мога повече! Знам, че не е редно. Знам, че си женен, че работиш не обикновена работа като всички. Знам. Но не мога! По-силно е от мен! И не е просто, защото искам да правим секс. Не е това. Всичко е! Искам всичко! Каквото и да е това всичко. Само да е с теб!
Плачеше тихо. Без звук. Не ме поглеждаше.

От този безумен разговор в църквата минаха два месеца. През онази вечер я закарах до дома ѝ. Мълчеше през целия път. Когато понечих да си тръгна, тя не ме пусна. Останалото – сещате се. След всички жени, с които съм бил, след всичко, което видях в този живот, на тази възраст. Доживях до момента, в който си дадох сметка, че всичко което искам е да дам на това момиче всичко, което ѝ беше отказано и отнето. Онази първа вечер за моя изненада беше трепет и за мен. След време разбрах защо. Всички жени, с които съм бил, са ме харесвали. Това е вярно. Всички момичета, които съм отворил, са го искали. Искали са точно аз да съм им първия. И това е така. Но никоя от тях не е имала нищо към мен. И не се е интересувала от мен. Само от кура ми. Трепетът онази нощ беше точно от осъзнаването, че съм първият мъж в леглото и в живота на жена, която не просто ме иска. А ме обича неистово. Обича ме до лудост. И е готова дори да се откаже от мен след тази една нощ, ако реша, че така е правилно.

И ето, вече втори месец “решавам” дали е правилно. Животът ми се промени напълно. Ина някак изтри всичко преди. И всички други жени. Продължават да ми се свалят, да ми се предлагат. Дори не ги виждам. Имам очи само за нея. Имам сърце само за нея. Колкото повече я опознавам, толкова повече хлътвам. Говорим с часове. За какво ли не. Изумя ме колко е мъдра, колко е умна. Но така е с много страдали хора. Ходим на концерти и на опера. С жена ми и Вики, разбира се, рядко само двамата. Но винаги сядаме така, че да сме един до друг. И когато светлините угаснат, тя ме хваща за ръка. И тази малка ръка в моята е цялата любов на света. Житейският опит не е възраст, житейският опит е болка. А тя е преживяла вече много, за жалост. И за разлика от огромната част жени, с които съм бил – не иска нищо от мен. Веднъж я подкачих, че може поне кола да си поиска. Тя ме погледна:
- Още не си разбрал, нали? Още не си разбрал! Не искам нищо от теб! Искам теб. Знам какво ще стане. Знам, че трябва да се разделим. Един ден. Като отида в университета. Знам, че в очите на Бог това е грях. Но докато отида в университета, си мой! И няма как любовта да е грях!
Два месеца. Живея в някакъв унес. Ако не бях свещеник, щеше да е лесно. Просто щях да се разведа. Но ако го направя сега, което веднъж казах на Ина. И реакцията ѝ за пореден път ме убеди, че за нея аз съм нещо много повече от един корав кур, който я прави щастлива и я празни здраво.
- Ако направиш това, ще те лишат от сан. Да, пак можеш да бъдеш свещеник. След пет години. Но преди това… епархийски съд и прочее. Няма да го допусна! Цял живот си искал това. Да бъдеш свещеник. А и съпругата ти не заслужава това. Достатъчно е, че… правим, каквото правим.
Тя можеше да ме разведе. С едно изречение. Не го направи. И ето ме, два месеца след всичко това. Неспособен да реша как да постъпя. Знам само едно. Не мога да си позволя да изгубя Ина. Далеч не само защото мъжът в мен е поласкан от вниманието на това младо същество, и защото все не ѝ стига да я чукам, и защото сексът с нея е невероятно хубав. Не! Поне тук, в това анонимно пространство мога да си призная, че съм хлътнал по това момиче по начин, по който не съм си представял че мога да обичам изобщо някого. Обожавам я и не си представям живота си без нея. Предполагам, че всички ще ме плюят в коментарите, но на никого не пожелавам да е на мястото ми. Жена ми е страхотна и я обичам, но ако не бях свещеник… Ако не бях, щях да се разведа. Не понасям този двоен живот. Не давам на едната това, което заслужава и лишавам другата от любовта си, която дори не смея да ѝ призная още.

Дълга стана историята, но това е! Трябва да взема решение. Защото не мога така повече. Предполагам, че съм смешен отстрани. Че много хора ще кажат: “А какво ще стане, когато тя е на 30, а ти на 130?”. Веднъж и аз се опитах да ѝ кажа това. На Ина. Тя ме прегърна:
- И на хиляда и трийсет ти ще си мъжът, когото обичам! Завинаги!
Опитах се да се пошегувам, като ѝ казах, че на хиляда и трийсет вече няма да ми става и тя ще ме зареже, защото не я чукам. Тя се усмихна:
- Ами медицината напредва. Сигурно ще изнамери как да ме чукаш и на хиляда и канче. И ако още не си разбрал… чукането е следствие. То не е причина да си падаш по един мъж. Аз си падам по теб заради това как ме гледаш. Как ме докосваш. Как говориш с мен. Е, и защото си хубавец де! Но всичко това няма нищо общо с чукането, татенце! Та спокойно! Няма да те зарежа и заради това. Уви. Няма да се отървеш от мен!
Сякаш че искам да се отърва! Искам просто да взема решение, което е добро за всички. Абе… в крайна сметка може пък и да ида на терапевт!